1

С жалбата си Европейската комисия иска отмяна на решението на Общия съд на Европейския съюз, IPK International/Комисия (T‑671/11, EU:T:2013:163, наричано по-нататък „обжалваното решение“), с което той отменя решението на Комисията от 14 октомври 2011 г. (ENTR/R1/HHO/lsa — entre.r.l(2011)1183091) (наричано по-нататък „спорното решение“) в частта, в която последното решение ограничава сумата за лихви, която следва да се плати на IPK International — World Tourism Marketing Consultants GmbH (наричано по-нататък „IPK“), на 158618,27 EUR.

2

Настоящият спор е част от поредица от дела между страните, разглеждани от Общия съд и Съда от 1994 г. насам. В основата на тези дела е решението на Комисията от 4 август 1992 г., което предоставя финансова помощ на IPK. Близо тринадесет години след приемането на това решение, като се основава на процесуални нарушения, с решение от 13 май 2005 г. Комисията отменя предоставянето на тази финансова помощ. Впоследствие, на 4 декември 2006 г., същата институция издава нареждане за събиране, в изпълнение на което на 15 май 2007 г. IPK възстановява сумата от 318000 EUR, ведно с мораторни лихви.

3

С решение IPK International/Комисия (T‑297/05, EU:T:2011:185) Общият съд отменя решението на Комисията от 13 май 2005 г. Според него несъмнено е правилна нейната констатация относно наличието на процесуални нарушения, обосноващи по принцип отмяната на посочената финансова помощ. Това решение на Комисията обаче е трябвало да бъде отменено поради неспазване на давностния срок.

4

Впоследствие, с писмо от 27 юли 2011 г., IPK иска от Комисията възстановяване на платените суми. Размерът на поисканото плащане се състои от три транша, а именно първи транш от 212000 EUR, който не е платен на IPK, тоест 40 % от финансовата помощ, предоставена през 1992 г., втори транш от 318000 EUR, който междувременно е бил възстановен от IPK, тоест 60 % от тази финансова помощ, както и трети транш от 31961,63 EUR, съответстващ на мораторните лихви, платени от IPK на Комисията заедно с възстановяването на втория транш. Освен това IPK иска плащането на мораторни лихви, считано от 1 януари 1994 г. за първия транш, и считано от 18 май 2007 г., тоест от деня след датата, на която IPK е извършило възстановяването на вече платените сумите, заедно с мораторните лихви, що се отнася до втория транш.

5

На 14 октомври 2011 г. Комисията приема и съобщава на IPK спорното решение, където е упомената общата сума, която следва да се плати на IPK, включваща лихви, определени като „компенсаторни“. Тези лихви, на стойност 158618,27 EUR, са изчислени в съответствие с лихвените проценти на Европейската централна банка (ЕЦБ) и Европейския паричен институт (ЕПИ) — предшественик на ЕЦБ за основните операции по рефинансиране. Освен това Комисията уточнява, че за сумите от 318000 EUR и от 31961,63 EUR е изчислила тези лихви, считано от 18 май 2007 г., а за сумата от 212000 EUR — от 1 януари 1994 г. до 31 октомври 2011 г.

6

С писмо от 17 октомври 2011 г. IPK оспорва законосъобразността на спорното решение и иска да му бъдат съобщени по-специално правното основание на това решение, както и съображенията, поради които въпросните лихви са определени като „компенсаторни“, а не като „мораторни“.

7

В писмо от 25 октомври 2011 г. Комисията уточнява по-специално, че спорното решение се основава на член 266 ДФЕС. Освен това тя твърди, че не е длъжна да плаща мораторни лихви, но че е извела от съдебната практика своето задължение да плати компенсаторни лихви при постановено съдебно решение за отмяна.

8

С акт, регистриран в секретариата на Общия съд на 22 декември 2011 г., IPK подава жалба за отмяна на спорното решение в частта, в която ограничава размера на присъдените му лихви до 158 618,27 EUR. То изтъква само едно основание, изведено от нарушение на член 266 ДФЕС, с което оспорва извършеното от Комисията изчисляване на лихвите.

9

С обжалваното решение Общият съд уважава жалбата на IPK.

10

От точка 27 на това решение е видно, че според IPK в спорното решение Комисията признала задължението си да плати на това дружество лихви, считано от 1 януари 1994 г. за първия транш, и считано от 18 май 2007 г., за другите два транша. Така IPK уточнява, че това задължение на Комисията не е било предмет на разглеждания спор, така че в тази си част спорното решение е станало окончателно. В точка 33 от това решение Общият съд констатира, че в съдебното заседание Комисията признала, че дължи на IPK сумата от 158618,27 EUR като компенсаторни лихви.

11

В точка 34 от обжалваното решение Общият съд приема, че доводите на Комисията, според които, от една страна, IPK било недобросъвестен кредитор, а от друга страна, Общият съд констатирал в решение lIPK International/Комисия (EU:T:2011:185) недобросъвестно поведение на това дружество, не могат да оборят наличието на главницата по вземането, нито факта, че Комисията дължи лихви.

12

В точка 36 от обжалваното решение Общият съд припомня, че независимо от наименованието им въпросните лихви трябва да се изчисляват въз основа на лихвения процент на ЕЦБ за основните операции по рефинансиране, увеличен с два пункта. Той уточнява, че целта на това фиксирано увеличение е да се предотврати неоснователното обогатяване, преди в точка 39 от същото решение да стигне до извода, че Комисията неправилно не увеличила компенсаторните лихви.

13

Що се отнася до мораторните лихви, в точка 41 от обжалваното решение Общият съд припомня, че „установената съдебна практика [е] призна[ла] безусловното задължение на Комисията за плащане на мораторни лихви по-специално в случаите, когато е ангажирала извъндоговорната отговорност на Съюза, за периода след постановяване на решението, установяващо това обстоятелство […], както и в случаите на възстановяване на неоснователно платени суми вследствие на решение за отмяна“. След това той констатира, че в устната фаза на производството Комисията признала, че дължи мораторни лихви, считано от обявяването на решение IPK International/Комисия (EU:T:2011:185), преди да заключи, че Комисията е била длъжна да начисли мораторни лихви върху главницата, в случая считано — предвид общото съгласие на страните по този въпрос — от 15 април 2011 г., като в това отношение е без значение фактът, че спорното решение е представлявало единственото правно основание за разглежданата главница.

14

В точка 42 от обжалваното решение Общият съд приема, че „Комисията е била длъжна да изчисли мораторните лихви въз основа на дължимата главница по вземането, увеличена с вече натрупаните компенсаторни лихви“.

15

Комисията иска от Съда:

16

IPK моли жалбата на Комисията да бъде отхвърлена и последната да бъде осъдена да заплати съдебните разноски.

17

В подкрепа на жалбата си Комисията навежда шест основания, в които твърди, че в обжалваното решение са допуснати, на първо място, грешка при прилагане на правото, която е резултат от незачитане на практиката на Съда в областта на компенсаторните лихви, на второ място, от незачитане на съдебната практика, свързана с разграничението между компенсаторните и мораторните лихви, на трето място, грешка при прилагане на правото, свързана с капитализирането на компенсаторните лихви и с изчисляването на мораторните лихви, считано от 15 април 2011 г., на четвърто място, неправилно тълкуване на спорното решение и на предходно решение на Общия съд, както и изопачаване на фактите, на пето място, че мотивите са непълни и противоречиви, и на шесто и последно място, че е допусната грешка при прилагането на принципите на правото на Съюза в областта на неоснователното обогатяване.

18

Първото, второто и четвъртото основание се отнасят до правното основание на разглежданото вземане и до прилагането на съдебната практика относно компенсаторните лихви. Тъй като въпросът за дължимите лихви е тясно свързан с въпроса за правното основание на задължението на Комисията за плащане, тези основания следва да се разгледат заедно.

19

Според Комисията Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, тъй като не спазил приложимата в областта на компенсаторните лихви съдебна практика. Така Общият съд не приложил практиката на Съда, по-специално от решение Mulder и др./Съвет и Комисия (C‑104/89 и C‑37/90, EU:C:2000:38, т. 214), и практиката на Общия съд, по-специално от решение Agraz и др./Комисия(T‑285/03, EU:T:2008:526, т. 50), според която компенсаторните лихви имат за цел да компенсират инфлацията, констатирана в държавата членка, в която е установен кредиторът, като покрият загубите вследствие обезценяването на парите.

20

Освен това Комисията твърди, че Общият съд не зачел съдебната практика, свързана с разграничението, което следва да се установи между компенсаторните лихви и мораторните лихви. Всъщност Общият съд трябвало да вземе предвид различните функции, които тези два вида лихви изпълняват, като определи по-висок процент, що се отнася до мораторните лихви. Целта на последните била да подтикнат длъжника да изпълни възможно най-бързо задължението си, докато компенсаторните лихви имали за цел да компенсират загубата в стойността на имуществото.

21

Накрая Комисия твърди, че Общият съд се основал на неправилно тълкуване на спорното решение и на предходно съдебно решение, както и на изопачаване на фактите.

22

Комисията не отрича, че в спорното решение и в съдебното заседание е признала задължението си да уреди вземането, произтичащо от първоначалното решение за предоставяне, „съживено“ с решение IPK International/Комисия (EU:T:2011:185) от 15 април 2011 г. Тя обаче счита, че задължението ѝ за плащане произтича пряко от задължението да изпълни посоченото съдебно решение и че при това положение Общият съд неправилно приел, че спорното решение, тъй като представлява „признаване на дълг“, е единственото правно основание на задължението за плащане на главницата и лихвите. Според Комисията Общият съд трябвало да приеме, че това задължение за плащане се основава на член 266 ДФЕС.

23

Според IPK Комисията тълкува неправилно обжалваното решение, доколкото Общият съд не поставил под въпрос факта, че компенсаторните лихви имат за цел да смекчат последиците от обезценяването на парите. Освен това IPK твърди, че това обезценяване не е единственият параметър, който следва да се използва при изчисляването на компенсаторните лихви. Ролята им била още да компенсират пропуснатите ползи или да предотвратят неоснователното обогатяване.

24

Освен това според IPK фактът, че формално и двата разглеждани вида лихви се изчисляват по един и същ начин, не е пречка да се признае функцията, присъща на всеки вид лихва. По-нататък според IPK имало съществена разлика при изчисляването на тези два вида лихви, доколкото компенсаторните лихви се изчислявали единствено въз основа на главното задължение, докато мораторните лихви се изчислявали на същата основа, но увеличена с начислените към датата на обявяване на съдебното решение компенсаторни лихви.

25

Накрая IPK признава, че Общият съд е трябвало да се основе на член 266 ДФЕС. То счита обаче, че тази грешка при прилагане на правото не оказва влияние върху изчисляването на лихвите.

26

В точки 34 и 41 от обжалваното решение Общият съд постановява, че спорното решение е единственото правно основание за разглежданото главно вземане.

27

Следва обаче да се припомни, че съгласно член 264, първа алинея ДФЕС, ако бъде уважена жалба за отмяна, атакуваният акт се обявява за недействителен.

28

В случая решение IPK International/Комисия (EU:T:2011:185) от 15 април 2011 г., с което Общият съд отменя решението на Комисията от 13 май 2005 г., посочено в точка 2 от настоящото решение, е довело до възстановяването на решението за предоставяне на спорната финансова помощ от 4 август 1992 г.

29

Освен това от член 266, първа алинея ДФЕС следва, че институцията, чийто акт е бил отменен, трябва да предприеме необходимите мерки за изпълнение на съдебното решение, обявило този акт за недействителен. По-специално това води до плащане на дължимите суми и възстановяване на неоснователно платени суми, както и плащане на мораторни лихви.

30

В това отношение следва да се подчертае, че плащането на мораторни лихви представлява мярка за изпълнение на съдебното решение за отмяна по смисъла на член 266, първа алинея ДФЕС, тъй като цели да обезщети в предварително фиксиран размер кредитора, който е бил лишен от възможността да разполага с вземането, и да подтикне длъжника да изпълни във възможно най-кратки срокове съдебното решение за отмяна.

31

От гореизложеното следва, че основание за задължението на Комисията да плати главницата ведно с лихвите е не изпълнението на спорното решение, а изпълнението на решение IPK International/Комисия (EU:T:2011:185) от 15 април 2011 г. в приложение на член 266 ДФЕС.

32

Следователно трябва да се приеме, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, когато в точки 34 и 41 от обжалваното решение е постановил, че спорното решение представлява единственото основание за разглежданото главно вземане.

33

При все това оплакванията, насочени срещу мотиви от решение на Общия съд, които са изложени по съображения за изчерпателност, не биха могли да доведат до неговата отмяна и следователно са безпредметни (вж. в този смисъл решения Франция/People’s Mojahedin Organization of Iran, C‑27/09 P, EU:C:2011:853, т. 79 и Унгария/Комисия, C‑31/13 P, EU:C:2014:70, т. 82).

34

В случая обаче мотивите, които се съдържат в точка 34 от обжалваното решение, представляват отговор на основанието на Комисията, в което тя твърди, че кредиторът бил недобросъвестен. В частност последното изречение на тази точка, в което Общият съд приема, че спорното решение представлява единственото правно основание за разглежданото главно вземане, е въведено с думата „впрочем“ и това изречение приключва кратък анализ на решение IPK International/Комисия (EU:T:2011:185) от 15 април 2011 г., чиято цел е да докаже, че в подхода си Комисията извършва неправилно тълкуване на това съдебно решение. Следователно последното изречение е изложено по съображения за изчерпателност.

35

Също така в точка 41 от обжалваното решение Общият съд завършва съображенията си относно задължението на Комисията да плати мораторни лихви, считано от обявяването на решение IPK International/Комисия (EU:T:2011:185) от 15 април 2011 г., като уточнява, че както е посочено в точка 34 от обжалваното решение, за тази констатация е без значение фактът, че спорното решение представлява единственото правно основание на разглежданото главно вземане.

36

Следователно, тъй като по същество основанието, свързано с правното основание за разглежданото вземане, е насочено срещу мотиви, изложени по съображения за изчерпателност, то трябва да бъде отхвърлено като безпредметно.

37

Освен това, както отбелязва генералният адвокат в точка 93 от своето заключение, присъждането на компенсаторни лихви е част не от мярката за изпълнение на съдебно решение за отмяна по смисъла на член 266, първа алинея ДФЕС, а от прилагането на втора алинея на член 266, която се позовава на член 340 ДФЕС, с други думи, на споровете в областта на извъндоговорната отговорност на Съюза (вж. в този смисъл решение Комисия/Brazzelli Lualdi и др. C‑136/92 P, EU:C:1994:211, т. 42). Всъщност тази категория лихви има за цел да компенсира времето, изтекло, преди съдът да е изчислил размера на вредата, без значение дали има забава на длъжника.

38

Следователно Общият съд неправилно е приел, че Комисията е дължала лихви, определени като „компенсаторни“, когато само мораторни лихви е можело да бъдат присъдени в рамките на изпълнение на решение IPK International/Комисия (EU:T:2011:185) от 15 април 2011 г., съгласно член 266, първа алинея ДФЕС.

39

Следователно основанията за обжалване, които по същество се отнасят до прилагането на свързаната с компенсаторните лихви съдебна практика, трябва да бъдат отхвърлени като безпредметни.

40

Третото основание може да се раздели на две части. В първата част на това основание Комисията оспорва, че е длъжна да плаща мораторни лихви, считано от 15 април 2011 г.

41

Жалбоподателят подчертава, че по принцип мораторни лихви могат да бъдат изисквани след покана за изпълнение, която се замества от диспозитива на осъдително решение на Общия съд. Без това осъждане Общият съд не би могъл да разпорежда с обратно действие плащането на такива лихви. Така Комисията оспорва факта, че датата 15 април 2011 г. е приета за начален момент на задължението за плащане на мораторни лихви, доколкото такова задължение трябвало да следва не от решение IPK International/Комисия (EU:T:2011:185) от 15 април 2011 г., а единствено от спорното решение.

42

Накрая фактът, че е взета предвид тази дата, не съответствал на приетата от Общия съд позиция, тъй като той постановил, че задължението за възстановяване произтича само от спорното решение, прието на 14 октомври 2011 г.

43

С другата част на третото основание на жалбата си Комисията твърди, че Общият съд не може да налага капитализиране на компенсаторните лихви, при положение че решение IPK International/Комисия (EU:T:2011:185) от 15 април 2011 г. изобщо не предвижда изрично такова капитализиране.

44

IPK счита, че единственият предмет на последното решение е бил проверка на законосъобразността на спорното решение. Фактът, че Общият съд не е разгледал правните последици от това съдебно решение, не освобождавал Комисията от задължението ѝ да плати както мораторни, така и компенсаторни лихви. По-нататък това дружество припомня, че в устната фаза Комисията признала пред Общия съд задължението си да плати мораторни лихви, считано от 15 април 2011 г.

45

IPK допълва, че мораторните лихви трябва да се изчисляват въз основа на главното задължение, увеличено с компенсаторните лихви, изтекли до обявяването на това съдебно решение.

46

Що се отнася до твърдяната грешка при прилагане на правото, свързана със задължението за плащане на мораторни лихви, считано от 15 април 2011 г., следва да се подчертае, че по време на устната фаза на производството пред Общия съд Комисията признала, че дължи мораторни лихви, и то считано от тази дата.

47

В рамките на производството по обжалване обаче правомощията на Съда се свеждат до преценка на правното решение, дадено във връзка с разискваните пред първата инстанция основания. Следователно по принцип страните не могат да сочат за първи път пред Съда основания, които не са посочили пред Общия съд, тъй като това би означавало да се позволи на Съда да упражни контрол за законосъобразност по отношение на възприетото от Общия съд разрешение с оглед на основания, с които последният не е могъл да бъде запознат (вж. в този смисъл решение Германия/Комисия, C‑544/09 P, EU:C:2011:584, т. 63). Следователно част от основание, изтъкнато за пръв път в този контекст, трябва да се приеме за недопустима (вж. в този смисъл решение FENIN/Комисия, C‑205/03 P, EU:C:2006:453, т. 22).

48

Тъй като частта на третото основание на жалбата, изведена от грешка при прилагане на правото, що се отнася до задължението за присъждане на мораторни лихви, считано от 15 април 2011 г., е нова, тя следва да бъде отхвърлена като недопустима.

49

Що се отнася до грешката в правото, свързана с капитализирането на лихвите, от точки 37 и 38 на настоящото решение следва, че в случая дължимите от Комисията лихви не могат да бъдат квалифицирани като компенсаторни.

50

Както отбелязва генералният адвокат в точка 117 от заключението си, тези лихви не са допълнителна вреда, която да се прибавя към главното вземане и да е лихвоносна.

51

При това положение, тъй като капитализирането на лихвите, разпоредено от Общия съд в точка 42 от обжалваното решение, се основава на компенсаторния характер на вече натрупаните лихви, то съдържа грешка при прилагане на правото.

52

Следователно трябва да се приеме основанието на Комисията, което се отнася до капитализирането на лихвите.

53

Няма съмнение, че ако мотивите на решение на Общия съд разкриват нарушение на правото на Съюза, но неговият диспозитив се оказва обоснован по други правни съображения, такова нарушение не може да доведе до отмяната на това решение и в такъв случай следва да се извърши замяна на мотиви (вж. в този смисъл решение Comitato „Venezia vuole vivere“ и др./Комисия, C‑71/09 P, C‑73/09 P и C‑76/09 P, EU:C:2011:368, т. 118 и цитираната съдебната практика).

54

Както отбелязва обаче генералният адвокат в точка 120 от заключението си, в случая няма никакво особено обстоятелство, което би оправдало капитализирането на дължимите на IPK мораторни лихви.

55

При тези обстоятелства третото основание трябва да бъде обявено за обосновано в частта, в която се твърди грешка при прилагане на правото, до която води капитализирането на лихви, и за недопустимо в останалата му част.

56

В петото си основание Комисията твърди, че Общият съд не е отговорил на доводите ѝ, свързани с размера на лихвите, доколкото по този въпрос той само препратил към съдебната практика. Освен това Общият съд си противоречал, когато приел, от една страна, че предназначението на компенсаторните лихви е да смекчат последиците от обезценяването на парите вследствие инфлацията, а от друга страна, когато определил в предварително фиксиран размер присъдените компенсаторни лихви.

57

Що се отнася до мораторните лихви, Комисията упреква Общия съд и за това, че в решението си допуснал противоречие в мотивите, когато за начален момент за плащането на тези лихви възприел датата 15 април 2011 г. и същевременно приел, че спорното решение представлява единственото правно основание на задължението на Комисията за плащане.

58

IPK счита, че мотивите на обжалваното решение не са нито противоречиви, нито непълни.

59

Що се отнася, от една страна, до мотивите на обжалваното решение, свързани с изчисляването на компенсаторните лихви, следва да се отбележи, подобно на генералния адвокат в точки 98 и 99 от неговото заключение, че Общият съд отговаря точка по точка на доводите, изтъкнати пред него от Комисията.

60

Така доводът, изведен от непълнота на мотивите, свързани с изчисляването на компенсаторните лихви, трябва да бъде отхвърлен като неоснователен.

61

Освен това от точки 37 и 38 от настоящото решение е видно, че разглежданите в настоящото дело лихви не трябва да бъдат определени като компенсаторни лихви.

62

При това положение доводът, в който се твърди, че що се отнася до изчисляването на компенсаторните лихви, в обжалваното решение има противоречие в мотивите, трябва да бъде отхвърлен като безпредметен.

63

Що се отнася, от друга страна, до твърдяното противоречие в мотивите на това решение в частта относно изчисляването на мораторните лихви, от точки 31 и 32 от настоящото решение е видно, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, когато е постановил, че спорното решение представлява единственото основание на разглежданото главно вземане.

64

Допуснатите обаче от Общия съд грешки при прилагане на правото предвид задължението за мотивиране не могат да доведат до отмяна на обжалваното решение, ако диспозитивът на това решение изглежда обоснован поради други правни съображения (вж. в този смисъл решения Комисия/Sytraval и Brink’s France, C‑367/95 P, EU:C:1998:154, т. 47 и Biret и Cie/Съвет, C‑94/02 P, EU:C:2003:518, т. 63).

65

От точка 41 на обжалваното решение обаче е видно, че в устната фаза на производството пред Общия съд самата Комисия признала, че дължи мораторни лихви, считано от обявяването на решение IPK International/Комисия (EU:T:2011:185) от 15 април 2011 г., така че Общият съд се е обосновал с наличието на съгласие между страните, за да приеме, че разглежданите лихви са били дължими, считано от датата на това обявяване.

66

Следователно доводът, изведен от твърдяното противоречие в мотивите на обжалваното решение в частта относно изчисляването на мораторните лихви, трябва да бъде отхвърлен като безпредметен.

67

Ето защо петото основание на жалбата следва да се отхвърли.

68

С шестото си основание Комисията оспорва увеличаването с два пункта на определения от ЕЦБ лихвен процент. Според нея Общият съд допуснал както фактическа грешка, тъй като Комисията не се обогатила, така и грешка при прилагане на правото, тъй като плащането на компенсаторните лихви целяло да се избегне обедняване на кредитора, а не да се предотврати обогатяване на длъжника.

69

Жалбоподателят допълва, че фиксираното прилагане на основния лихвен процент за рефинансиране, увеличен с два пункта, щял да доведе до обедняване на Съюза в полза на недобросъвестен кредитор, което противоречало на общите принципи на правото на Съюза в областта на неоснователното обогатяване.

70

Според IPK с присъждането на компенсаторни лихви се цели не само смекчаване на последиците от обезценяването на парите, но и предотвратяване на неоснователното обогатяване.

71

От точки 29—31 от настоящото решение следва, че задължението на Комисията да плати мораторни лихви следва от прилагането на член 266, първа алинея ДФЕС. При това положение Комисията не би могла с основание да твърди, че изпълнението на това задължение би довело до неоснователно обогатяване на IPK.

72

Следователно шестото основание на жалбата трябва да се отхвърли по същество.

73

Предвид гореизложените съображения обжалваното решение следва да се отмени единствено в частта, в която разпорежда мораторните лихви, дължими от Комисията на IPK, да бъдат определени въз основа на главницата по вземането, увеличена с вече натрупаните лихви. Жалбата следва да се отхвърли в останалата ѝ част.

74

Съгласно член 61, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съд, когато отменя решение на Общия съд, той може да върне делото на Общия съд за постановяване на решение или сам да постанови окончателно решение, когато фазата на производството позволява това.

75

В случая Съдът счита, че разполага с всички необходими сведения, за да се произнесе по исканото от IPK капитализиране на лихвите.

76

Както бе посочено в точка 54 от настоящото решение, не следва да се уважава искането за капитализиране на дължимите на IPK лихви. Следователно дължимите от Комисията на IPK мораторни лихви трябва да бъдат изчислени само въз основа на въпросната главница и се начисляват до пълното изпълнение на решение IPK International/Комисия (EU:T:2011:185) от 15 април 2011 г.

77

Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е основателна и Съдът се произнася окончателно по спора, той се произнася по съдебните разноски. В съответствие с член 138, параграф 1 от същия правилник, който съгласно член 184, параграф 1 от него е приложим относно производството по обжалване, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Член 138, параграф 3 от Процедурния правилник гласи, че ако всяка от страните е загубила по едно или няколко от предявените основания, всяка страна понася направените от нея съдебни разноски.

78

Тъй като в настоящия случай двете страни са загубили частично делото, всяка от тях следва да понесе направените от нея съдебни разноски в настоящото производство.

По изложените съображения Съдът (седми състав) реши: