—

за словашкото правителство, от B. Ricziová, в качеството на представител,

—

за германското правителство, от T. Henze и J. Kemper, в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от A. Tokár и M. van Beek, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273) и Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 149, стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260) в светлината на член 38 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и на решение Simmenthal (106/77, EU:C:1978:49).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Kušionová и SMART Capital a.s. (наричано по-нататък „SMART Capital“) във връзка с условията за събиране на обезпеченото с вещна тежест вземане по договор за ипотечен кредит и законността на съдържащите се в този договор клаузи.

3

Член 7 от Хартата гласи, че „[в]секи има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговите съобщения“.

4

Член 38 от Хартата гласи, че в политиките на Европейския съюз се осигурява високо равнище на защита на потребителите.

5

В член 47, първа алинея от Хартата е предвидено следното:

„Всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия“.

6

Съображения от дванадесето до четиринадесето и двадесет и четвърто от Директива 93/13 имат следното съдържание:

„като има предвид, че при настоящото си състояние националните законодателства допускат само частична хармонизация; като има предвид, че по-специално в настоящата директива се разглеждат само условия, които не се договарят индивидуално; като има предвид, че държавите членки следва да имат възможността с оглед на Договора [ЕС] да предоставят на потребителите по-голяма степен на защита чрез разпоредби в националното си законодателство, които са по-строги от тези в настоящата директива;

като има предвид, че законовите и подзаконовите разпоредби на държавите членки, определящи пряко или непряко условията в потребителски договори, се предполага да не съдържат неравноправни клаузи; като има предвид, че следователно не е необходимо да се включват условия, които отразяват задължителни нормативни или административни разпоредби, […]; като има предвид, че в този смисъл изразът „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ в член 1, параграф 2 също включва правила, които според правните норми при отсъствие на други уговорки, се прилагат между договарящи се страни;

като има предвид, че държавите членки са длъжни да следят,че договорите не съдържат неравноправни клаузи[…]

[…]

като има предвид, че съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“.

7

Член 1 от Директива 93/13 предвижда, че:

„1.   Настоящата директива има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител.

2.   Договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, […] не са предмет на разпоредбите на настоящата директива“.

8

По смисъла на член 4, параграф 1 от тази директива

„Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича“.

9

Член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда, че: „[д]ържавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право […]“.

10

Член 7, параграф 1 от същата директива гласи:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

11

Според член 151j, параграф 1 от Гражданския кодекс:

„Ако обезпечено вземане не се изпълнява редовно и в срок, обезпеченият кредитор може да пристъпи към изпълнение върху дадената като обезпечение вещ. Когато в настоящия закон или в специален закон не е предвидено друго, при изпълнението върху дадената като обезпечение вещ обезпеченият кредитор може да се удовлетвори по определения в договора начин или чрез изнасяне на публична продан на дадената като обезпечение вещ по реда на специален закон […] или да иска удовлетворение посредством продажбата на дадената като обезпечение вещ по реда на специалните закони […]“.

12

Запитващата юрисдикция посочва, че в цитирания параграф 1 след израза „по реда на специален закон“ има бележка под линия, препращаща към изменения Закон № 527/2002 за доброволните публични продажби, който допълва Закон № 323/1992 за нотариусите и нотариалната дейност на Словашкия национален съвет (Кодекс на нотариусите) (наричан по-нататък „Закон за доброволните публични продажби“), и втора бележка под линия, след израза „специалните закони“, препращаща към Гражданскопроцесуалния кодекс и към Изпълнителния кодекс.

13

Член 151m от Гражданския кодекс предвижда:

„1)   Обезпеченият кредитор може да продаде дадената като обезпечение вещ по начина, определен в договора за обезпечение на вземането, или на публична продан не по-рано от 30 дни след датата на съобщението до лицето, дало обезпечението, и до длъжника, ако това са различни лица, за пристъпване към изпълнение върху дадената като обезпечение вещ, освен ако в специален закон не е предвидено друго […].

2)   След съобщението за пристъпване към изпълнение върху дадената като обезпечение вещ лицето, дало обезпечението, и обезпеченият кредитор могат да уговорят, че дори преди изтичането на предвидения в параграф 1 срок обезпеченият кредитор може да продаде дадената като обезпечение вещ по начина, определен в договора за обезпечение, или на публична продан.

3)   В хода изпълнението обезпеченият кредитор, пристъпил към изпълнение върху дадената като обезпечение вещ, за да събере вземането си по уговорения в договора за обезпечение начин, може по всяко време да промени изпълнителния способ и да изнесе на публична продан дадената като обезпечение вещ или да поиска да бъде удовлетворен чрез продажбата на дадената като обезпечение вещ по реда на специалните закони. Обезпеченият кредитор е длъжен да уведоми лицето, дало обезпечението, за промяната на способа на изпълнение върху дадената като обезпечение вещ“.

14

По силата на член 74, параграф 1 от Гражданскопроцесуалния кодекс, ако е необходимо отношенията между страните да бъдат уредени временно или ако има опасност изпълнението на съдебното решение да бъде осуетено, съдът може да постанови привременни мерки. В съответствие с член 76, параграф 1 от този кодекс съдът може да наложи на страна привременни мерки, по-специално „за да извърши определено действие, да се въздържа от извършване на определено действие или да изтърпи определено действие“.

15

Според член 6 от Закона за доброволните публични продажби провеждащият търга е „лицето, което организира публичната продан и отговаря на установените в настоящия специален закон условия, което му дава право да упражнява тази дейност“, а според член 7, параграф 1 лицето, което иска изнасяне на публична продан, е собственикът на вещта, която се продава, обезпеченият кредитор или всяко лице, което има право да предложи да се извърши публична продан по силата на специален закон.

16

По-конкретно във връзка с обезпечения кредитор член 7, параграф 2 от същия закон предвижда, че той трябва да декларира писмено не само че вещта, предмет на продажбата, може да бъде изнесена на публична продан, но също и съществуването, размера и падежа на вземането, за което се предлага изпълнението върху дадената като обезпечение вещ въз основа на този закон.

17

Според член 16, параграф 1 от посочения закон изнасяне на публична продан може да се осъществи само въз основа на писмено споразумение между лицето, предложило проданта, и извършващият проданта.

18

По силата на член 17 от Закона за доброволните публични продажби извършващият проданта следва да съобщи за нея, като публикува обявление за изнасяне на публична продан. Когато предмет на проданта е апартамент, къща, друга сграда, предприятие или негово подразделение или ако най-ниската предложена цена е по-висока от 16550 eur, извършващият проданта следва да публикува обявлението в регистъра за публичните продажби не по-късно от 30 дни преди началото на публичната продан и незабавно да изпрати обявлението за публична продан до Министерството за публикуване в Официален търговски вестник. Обявлението за публичната продан се изпраща и на лицето, което я е предложило, на длъжника на обезпечения кредитор и на собственика на изнесения на публична продан имот, ако това не е длъжникът.

19

Член 20, параграф 13 от посочения закон предвижда, че когато предмет на публичната продан е апартамент, къща или друга сграда, за провеждането на тази продан трябва да се състави нотариален акт, в който нотариусът отбелязва и задължението в тежест на предишния собственик в съответствие с член 29, параграф 2, първо изречение от този закон.

20

Член 21, параграф 2 от същия закон предвижда, че ако бъде нарушена някоя от разпоредбите му, лицето, което смята, че е увредено, може да поиска от съда да обяви публичната продан за нищожна. Правото да бъде сезиран съдът с искане за отмяна обаче се погасява, ако не бъде упражнено в тримесечен срок от възлагането на имота, освен ако основанията за отмяната са свързани с извършването на престъпление и продаденият имот е къща или апартамент, където е било официалното местоживеене на предишния собственик.

21

В член 21, параграф 4 от посочения по-горе закон се уточнява, че страни в производството за отмяна на публична продан по силата на параграф 2 от същия член са лицето, предложило продажбата, извършващият проданта, лицето, на което е възложен имотът, предишният собственик и лицето, което твърди, че правата му са нарушени по смисъла на същия параграф 2.

22

Член 21, параграф 5 предвижда, че ако лицето, на което е възложен имотът, не изпълни задълженията си или ако съдът обяви продажбата за нищожна, се счита, че възлагането не произвежда действие, считано от деня, в който било постановено.

23

Член 29, параграф 2 от Закона за доброволните публични продажби гласи, че при публична продан на имот по член 20, параграф 13 от същия закон, първо, предишният собственик е длъжен да предаде незабавно предмета на публичната продан при представяне на завереното копие от нотариалния акт и на доказателство за самоличността на лицето, на което е възложен имотът, в съответствие с посочените в обявлението за публична продан условия. След това извършващият проданта е длъжен да състави на място протокол за предаване на продадения имот. На последно място, в този протокол по-конкретно има подробно описание на състоянието на имота и на обстоятелствата, при които правата и задълженията, свързани с предмета на продажбата и с допълненията към него, ако има такива, са били прехвърлени.

24

Член 32, параграф 1 от посочения закон предвижда, че при липса на разпоредби в обратен смисъл печалбата от публичната продан, след възстановяване на разноските, удовлетворяване на обезпечения кредитор и изплащане на получената в резултат на наддаването сума, се изплаща незабавно от извършващия проданта на предишния собственик.

25

На 26 февруари 2009 г. г‑жа Kušionová сключва със SMART Capital договор за потребителски кредит за сумата от 10000 EUR. За гарантиране на кредита е учредена вещна тежест върху семейната къща, в която живее жалбоподателката в главното производство.

26

Тя сезира Okresný súd Humenné (Районен съд Хумене) с иск срещу дружеството SMART Capital за унищожаване на договора за кредит и на договора за обезпечение, с който е учредена вещна тежест, като се позовава на неравноправния характер на задължаващите я спрямо това предприятие договорни клаузи. Тази първоинстанционна юрисдикция унищожава само частично договора за кредит, като приема, че някои от договорните клаузи са неравноправни. Договорът за обезпечение е обезсилен изцяло. Двете страни обжалват решението пред Krajský súd v Prešove (Областен съд Прешов).

27

Запитващата юрисдикция иска да установи дали някоя от клаузите на договора, с който е учредена вещна тежест, а именно тази относно извънсъдебното събиране на вземането, обезпечено с вещна тежест върху недвижим имот, даден като обезпечение от потребителя, има неравноправен характер и припомня, че тази клауза позволява на кредитора да се удовлетвори от дадения като обезпечение имот, без това да подлежи на съдебен контрол.

28

Когато прави тази преценка, запитващата юрисдикция все пак отбелязва една допълнителна трудност, доколкото съответната клауза произтича от законова норма, а именно член 151j от Гражданския кодекс.

29

Тъй като договорните клаузи, чийто контрол трябва да осъществи запитващата юрисдикция, могат да се квалифицират като неравноправни по смисъла на Директива 93/13 и една от тези клаузи има законов произход, тази юрисдикция смята, че решаването на спора в главното производство зависи от тълкуването на правото на Съюза.

30

При тези обстоятелства Krajský soud v Prešove решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

31

В съдебното заседание за изслушване на устните състезания на 5 юни 2014 г. словашкото правителство уведомява Съда, че поради приемането на Закон № 106/2014 Z.z. от 1 април 2014 г., приложим, считано от 1 юни 2014 г., спрямо всички договори, чието изпълнение е започнало, процесуалните норми относно изпълнението върху дадените като обезпечение имоти са изменени.

32

По-конкретно, с член V, параграф 7 от този закон член 21, параграф 2 от Закона за доброволните публични продажби бил допълнен и тази разпоредба вече имала следното съдържание:

„При оспорване валидността на договор за учредяване на вещна тежест или при нарушение на разпоредбите на настоящия закон, лицето, което твърди, че в резултат на това нарушение са нарушени правата му, може да поиска от съда да прогласи нищожността на продажбата […]“.

33

Главното искане на германското правителство е да се приеме, че първите два преюдициални въпроса, поставени от запитващата юрисдикция, са недопустими.

34

На първо място, запитващата юрисдикция не излагала нито фактическите, нито правните обстоятелства, необходими за да може Съдът да бъде полезен с отговора си на посочените въпроси. От една страна, възможността за изпълнение върху дадени като обезпечение имоти, без да бъде осъществен контрол от страна на съда, не била въпрос, свързан с нелоялна търговска практика. От друга страна, запитващата юрисдикция изобщо не се позовавала конкретно на разпоредбите на Директива 2005/29.

35

Освен това въпросите били теоретични и отговорът им не бил от компетентността на Съда. Наистина, тъй като SMART Capital не било пристъпило към изпълнение върху дадения като обезпечение имот, описаното от запитващата юрисдикция положение не съществувало.

36

На последно място, главното производство било във връзка с нищожността на договор за заем и на споразумението за учредяване на вещна тежест. С първите си два въпроса обаче запитващата юрисдикция по-скоро искала да получи преценка на съвместимостта на националните процесуални норми с Директива 93/13. Тъй като целта на тази директива била да сближи законодателствата на държавите членки относно неравноправните клаузи, поради това тя се отнасяла само до уговорените в договорите клаузи, а не до предвидените в националното право условия за изпълнение върху даден като обезпечение имот.

37

Словашкото правителство признава, че в преюдициалното запитване има някои празноти, но все пак смята, че първите два въпроса, поставени от запитващата юрисдикция, са допустими. Колкото до Европейската комисия, в съдебното заседание тя изтъква, че в настоящия случай не са налице условията за недопустимост, установени от Съда в определение SKP (C‑433/11, EU:C:2012:702), и поради това смята, че тези два въпроса са допустими.

38

В това отношение е достатъчно да се напомни, че съгласно постоянната практика на Съда въпросите, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза и са поставени от националния съд в нормативната и фактическа рамка, които той определя съгласно своите правомощия и проверката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да не се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение Pohotovosť, C‑470/12, EU:C:2014:101, т. 27 и цитираната съдебна практика).

39

На първо място следва да се отбележи, че първият преюдициален въпрос наистина се отнася, освен до Директива 93/13, и до Директива 2005/29. Все пак, както с основание изтъква германското правителство, запитващата юрисдикция се задоволява с посочване на втората директива, без да уточни причината, поради която тълкуването ѝ е необходимо за разрешаването на спора в главното производство. Освен това тя не уточнява и доколко оспорваното от ищцата в главното производство изпълнение върху дадения като обезпечение имот би могло да представлява нелоялна търговска практика.

40

Освен това предметът на настоящото преюдициално запитване е относно приложното поле на член 1, параграф 2, член 3, параграф 1, член 4, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 — разпоредби, по силата на които законодателят на Съюза съответно предвижда изключение от приложното поле на тази директива, определя какво представлява неравноправната клауза, установява правилото, че неравноправна клауза не е обвързваща за потребителя, и уточнява, че държавите членки осигуряват, че съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи.

41

Поради това на поставените от запитващата юрисдикция въпроси ще бъде даден отговор само от гледна точка на разпоредбите на Директива 93/13.

42

На второ място, фактът че изпълнението върху дадения като обезпечение имот още не е напълно осъществено, не означава, че посочените въпроси имат хипотетичен характер. От една страна, запитващата юрисдикция подчертава, че SMART Capital действително е предприело по отношение на потребителя действия с оглед на осъществяването на продажбата на недвижимия имот, даден като обезпечение. От друга страна, тъй като изпълнението върху дадения като обезпечение имот все пак не е приключило, целта на поставените въпроси не е да се установи дали продажбата е приключила, а по-скоро да се определи дали кредиторът може де юре да пристъпи към такава продажба и дали длъжникът разполага със съдебни способи за оспорване на осъществяването ѝ.

43

В този смисъл преюдициалните въпроси не са от хипотетично естество и исканото тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13 е необходимо за разрешаването на спора в главното производство.

44

С оглед на изложеното дотук следва да се приеме, че преюдициалното запитване е допустимо.

45

Важно е да се уточни, че макар в първия въпрос да се споменава само член 38 от Хартата, настоящото преюдициално запитване по същество се отнася и в него сред относимите разпоредби от правото на Съюза по-конкретно се сочи член 47 от Хартата. Тъй като целта на първите три въпроса, поставени от запитващата юрисдикция, е да се определят степента на защита, с която се ползват потребителите, и способите за съдебна защита, с които те разполагат, следва този член да се включи към разпоредбите от правото на Съюза, на които запитващата юрисдикция иска Съдът да даде тълкуване.

46

С първите си три въпроса, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали с оглед на членове 37 и 38 от Хартата разпоредбите на Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която позволява основаващо се на евентуално неравноправни договорни клаузи вземане да бъде събрано чрез извънсъдебно изпълнение върху обременения с вещна тежест недвижими имот, даден като обезпечение от потребителя. При утвърдителен отговор тази юрисдикция иска да установи дали с оглед на утвърдената с решение Simmenthal (EU:1978:49) съдебна практика трябва тези разпоредби от вътрешното право да не се прилагат.

47

Следва да се припомни, от една страна, че според член 38 от Хартата в политиките на Съюза се осигурява високо равнище на защита на потребителите. Член 47 от Хартата е относно правото на ефективни правни средства за защита. Тези повелителни разпоредби се отнасят за прилагането на Директива 93/13 (вж. в този смисъл решение Pohotovosť, EU:C:2014:101, т. 52).

48

От друга страна, в практиката си Съдът вече е приел, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им (решения Pohotovosť, EU:C:2014:101, т. 39 и цитираната съдебна практика, Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 39 и цитираната съдебна практика, и Sánchez Morcillo и Abril García, C‑169/14, EU:C:2014:2099, т. 22).

49

Що се отнася до изпълнението върху обезпечения, дадени във връзка с договори за потребителски кредит, следва да се отбележи, че в Директива 93/13 няма никакво указание във връзка с изпълнението върху обременен с вещна тежест имот, даден като обезпечение.

50

Според постоянната съдебна практика обаче при липсата в правото на Съюза на хармонизация на националните механизми за принудително изпълнение такива правила трябва да се установят във вътрешния правов ред на всяка държава членка по силата на принципа на процесуалната автономия, но при условие тези правила да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни положения по вътрешното право (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност) (вж. в този смисъл решения Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 50 и цитираната съдебна практика, и Pohotovosť, EU:C:2014:101, т. 46).

51

Във връзка с принципа на еквивалентност следва да се отбележи, че Съдът не разполага с никакви данни, които да могат да предизвикат съмнения в съобразността на разглежданата в главното производство правна уредба с този принцип.

52

Що се отнася до принципа на ефективност, следва да се припомни, че Съдът вече е постановил, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална норма прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази норма в съвкупността, която представляват производството, неговото развитие и неговите особености пред различните национални инстанции (решение Asociación de Consumidores Independientes de Castilla y León, C‑413/12, EU:C:2013:800, т. 34 и цитираната съдебна практика).

53

Впрочем специфичните характеристики на производството между продавача или доставчика и потребителя, което протича на национално равнище, не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която се ползва потребителят по силата на разпоредбите на Директива 93/13 (вж. в този смисъл решения Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 55 и цитираната съдебна практика, и Aziz, EU:C:2013:164, т. 62).

54

Следователно в положение като разглежданото в главното производство е важно да се определи в каква степен би било практически невъзможно или прекомерно трудно да се приложи предоставената с тази директива защита.

55

В настоящия случай от преписката се установява, че член 151m, параграф 1 от Гражданския кодекс във връзка с член 17, параграф 3 от Закона за доброволните публични продажби предвижда, от една страна, че публична продан може да се оспори в срок от 30 дни след уведомяването за изпълнението върху дадения като обезпечение имот, и от друга страна, че по силата на член 21, параграф 2 от същия закон лицето, което оспорва условията и реда на тази продажба, има срок от 3 месеца след възлагането на имота, за да предприеме съответните действия.

56

Все пак, независимо че Директива 93/13 налага в споровете между продавач или доставчик и потребител позитивна, външна спрямо страните по договора намеса на сезирания с такива спорове национален съд (решения Asbeek Brusse и de Man Garabito, С‑488/11, EU:C:2013:341, т. 39 и цитираната съдебна практика, и Pohotovosť, EU:C:2014:101, т. 40 и цитираната съдебна практика), спазването на принципа на ефективност не може да доведе до цялостно заместване на пълната пасивност в процеса на съответния потребител (вж. в този смисъл решение Asturcom Telecomunicaciones, С‑40/08, EU:C:2009:615, т. 47).

57

С оглед на резултата от проверки, които запитващата юрисдикция трябва да направи, съчетанието от припомнените в точка 55 от настоящото решение срокове, предвидени в разглежданото в главното производство национално законодателство, не подлежи на сравнение нито с двадесетдневния срок, предмет на делото, по което е постановено решение Banco Español de Crédito (EU:C:2012:349), нито с обстоятелствата по делото, приключило с решение Aziz (EU:C:2013:164, т. 57—59), по които дела исковете на потребителите срещу такива мерки са били обречени на неуспех.

58

Впрочем, за да защитят правата, които потребителите черпят от Директива 93/13, по-конкретно по силата на член 7, параграф 1 от тази директива, държавите членки трябва да приемат предпазни мерки, за да предотвратят употребата на клаузи, квалифицирани като неравноправни. Впрочем това се потвърждава от двадесет и четвърто съображение от тази директива, в което се уточнява, че за целта съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства.

59

По-конкретно, според постоянната практика на Съда във връзка с принципа на лоялно сътрудничество, който вече е закрепен в член 4, параграф 3 ДЕС, запазвайки избора на приложимите при нарушения на правото на Съюза санкции, държавите членки конкретно трябва да следят те да имат ефективен, пропорционален и възпиращ характер (вж. в този смисъл решение LCL Le Crédit Lyonnais, C‑565/12, EU:C:2014:190, т. 44 и цитираната съдебна практика).

60

Що се отнася до ефективния и възпиращ характер, от една страна, в становището, представено на Съда от словашкото правителство, се уточнява, че в хода на такова производство за извънсъдебно събиране на обезпечено с вещна тежест вземане по силата на член 74, параграф 1 и член 76, параграф 1 от Гражданскопроцесуалния кодекс компетентният национален съд би могъл да приеме всякакви привременни мерки, забраняващи продължаването на действията по такава продажба.

61

От друга страна, както беше припомнено в точки 31 и 32 от настоящото решение, изглежда, че със Закон № 106/2014 от 1 април 2014 г., влязъл в сила на 1 юни 2014 г. и приложим по отношение на всички договори за учредяване на обезпечение, чието изпълнение е започнало към тази дата, са променени процесуалните норми, приложими спрямо клауза като разглежданата в главното производство. По-специално член 21, параграф 2 от Закона за доброволните публични продажби, в редакцията, която е в сила, позволявал на съда при оспорване на валидността на клаузата за учредяване на обезпечение да прогласи нищожността на продажбата, което ретроспективно би поставило потребителя в положение, почти аналогично на първоначалното му положение, и следователно при незаконосъобразност на продажбата не би ограничило поправянето на претърпяната от него вреда само до финансова компенсация.

62

Що се отнася до пропорционалния характер на санкцията, следва да се обърне особено внимание на обстоятелството, че имотът, предмет на производството за извънсъдебно събиране на обезпечено с вещна тежест вземане, предмет на делото в главното производство, е семейното жилище на потребителя.

63

Наистина, загубата на семейното жилище не само е от такова естество, че може да засегне сериозно правото на потребителите (решение Aziz, EU:C:2013:164, т. 61), но и поставя семейството на засегнатия потребител в положение на изключителна несигурност (в този смисъл вж. определение на председателя на Съда Sánchez Morcillo и Abril García, EU:C:2014:1388, т. 11).

64

В това отношение Европейският съд по правата на човека приема, от една страна, че загубата на жилище е едно от най-сериозните посегателства срещу правото на неприкосновеност на жилището, и от друга страна, че всяко лице, изложено на риск да бъде жертва на такова посегателство, по принцип трябва да може да иска проверка на пропорционалността на тази мярка (вж. решения на ЕСПЧ McCann с/у Обединено кралство, № 19009/04, § 50, ЕСПЧ 2008, и Rousk с/у Швеция, № 27183/04, § 137).

65

В правото на Съюза правото на жилище е основно право, гарантирано от член 7 от Хартата, който запитващата юрисдикция следва да вземе предвид при прилагането на Директива 93/13.

66

Когато става въпрос по-конкретно за последиците, до които води евикцията на потребител и на семейството му от основното им жилище, Съдът вече е подчертал колко е важно за компетентният национален съд да разполага с привременни мерки, позволяващи спирането на незаконна процедура за завземане на ипотекиран имот и да ѝ попречи, когато допускането на такива мерки се оказва необходимо за гарантиране ефективността на търсената с Директива 93/13 защита (вж. в този смисъл решение Aziz, EU:C:2013:164, т. 59).

67

В настоящия случай изглежда, че възможността компетентният национален съд да приеме всякакви привременни мерки като описаната в точка 60 от настоящото решение, може да бъде подходяща и ефективна мярка за преустановяване на употребата на неравноправни клаузи, което запитващата юрисдикция следва да провери.

68

От изложените до тук съображения следва, че разпоредбите на Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която позволява основаващо се на евентуално неравноправни договорни клаузи вземане да бъде събрано чрез извънсъдебно изпълнение върху обременен с вещна тежест недвижим имот, даден като обезпечение от потребителя, доколкото тази правна уредба не прави практически невъзможна или изключително трудна защитата на правата, които тази директива предоставя на потребителя, което запитващата юрисдикция следва да провери.

69

С оглед на отговора, даден на първата част от първите три въпроса, не е необходимо да се отговаря на втората част от тези въпроси относно значението на съдебната практика, отразена в решение Simmenthal (EU:С:1978:49), за национална правна уредба, която допуска извънсъдебно изпълнение върху обременен с вещна тежест недвижим имот.

70

С четвъртия въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 4 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска договорна клауза в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, независимо че тази клауза произхожда от нормативна разпоредба.

71

Във връзка с това следва първо да се припомни, че формалното посочване от национална юрисдикция в преюдициален въпрос на някои разпоредби от правото на Съюза не е пречка Съдът да даде на тази юрисдикция всички насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаване на делото, с което е сезирана, независимо дали ги е посочила във въпросите си. Във връзка с това Съдът трябва да извлече от всички представени от националната юрисдикция данни, по-конкретно от мотивите на акта за преюдициално запитване, тези разпоредби от правото на Съюза, които се нуждаят от тълкуване предвид предмета на спора (вж. решение Vicoplus и др., C‑307/09—C‑309/09, EU:C:2011:64, т. 22 и цитираната съдебна практика).

72

След това, тъй като запитващата юрисдикция се позовава в голяма степен на факта, че договорните клаузи, отразяващи разпоредби от вътрешното право, са изключени от приложното поле на Директива 93/13, е важно да се има предвид, че макар в преюдициалното запитване да няма позоваване на член 1, параграф 2 от тази директива, посочената разпоредба имплицитно, но по необходимост е включена в четвъртия преюдициален въпрос. Поради това трябва да се приеме, че настоящото преюдициално запитване се отнася до член 1, параграф 2 от нея.

73

Накрая, според постоянната съдебна практика при упражняване на предоставеното му с член 267 ДФЕС правомощие да тълкува правото на Съюза Съдът може да тълкува използваните от законодателя на Съюза общи критерии за определяне на понятието за неравноправна клауза (вж. в този смисъл определение Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 60 и цитираната съдебна практика). Въпреки това запитващата юрисдикция следва да се произнесе въз основа на тези критерии относно конкретната квалификация на договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело. От това следва, че Съдът трябва единствено да даде на запитващата юрисдикция указания, които тя следва да вземе под внимание при преценката на неравноправния характер на съответната клауза (решения Aziz, EU:C:2013:164, т. 66 и цитираната съдебна практика, и Kásler и Káslerné Rábai, EU:C:2014:282, т. 45, и определение Sebestyén, C‑342/13, EU:C:2014:1857, т. 25).

74

Ако член 1, параграф 1 от Директива 93/13 определя приложното поле на тази директива, параграф 2 от същата разпоредба предвижда изключение за клаузите, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби.

75

Във връзка с това словашкото и германското правителство предлагат на Съда да отговори, че по отношение на разглежданата в главното производство договорна клауза, а именно доброволната публична продан, се прилага това изключение. Комисията смята, напротив, че полезното действие на разпоредбите на Директива 93/13 би било провалено, ако такова изключение се прилага по отношение на хипотеза като разглежданата в главното производство.

76

Съдът вече е имал повод да припомни, че член 1, параграф 2 от Директива 93/13 изключва от нейното приложно поле клаузите, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби (вж. в този смисъл решение RWE Vertrieb, C‑92/11, EU:C:2013:180, т. 25).

77

Следва да се припомни, че с оглед на целта на посочената директива, а именно защитата на потребителите срещу неравноправните клаузи, включени от продавачите или доставчиците в сключените с тях договори, това изключение, като всяко изключение, трябва да се тълкува стриктно.

78

В случая от решение RWE Vertrieb (EU:C:2013:180) следва, че това изключение предполага наличието на две условия. От една страна, договорната клауза трябва да отразява законова или подзаконова разпоредба, и от друга страна, тази разпоредба трябва да е задължителна.

79

Във връзка с това следва да се отбележи, че за да се установи дали договорна клауза е изключена от приложното поле на Директива 93/13, националният съд трябва да провери дали тази клауза отразява разпоредбите от националното право, които се прилагат в отношенията между договарящите страни независимо от волята им, или тези, които се прилагат по подразбиране, т.е. когато в това отношение между страните не е уговорено друго (вж. в този смисъл решение RWE Vertrieb, EU:C:2013:180, т. 26).

80

С оглед на изложените по-горе съображения на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 1, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че договорна клауза, съдържаща се в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, е изключена от приложното поле на тази директива само ако тази договорна клауза отразява съдържанието на задължителна законова или подзаконова разпоредба, което запитващата юрисдикция следва да провери.

81

Словашкото правителство иска, ако Съдът приеме, че разпоредбите на Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че извънсъдебното изпълнение върху обременен с вещна тежест имот като разглежданото в главното производство трябва задължително да се предхожда от съдебен контрол, да ограничи действието във времето на това решение.

82

С оглед на отговора, даден на първите три въпроса, Съдът не следва да се произнася по това искане на словашкото правителство.

83

Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши: