1.

Правната уредба, релевантна за настоящото преюдициално запитване, е Регламент (ЕО) № 1346/2000 ( 2 ). По-конкретно, въпросите на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) предполагат Съдът най-напред да се произнесе дали член 13 от този регламент се прилага в хипотеза, при която плащането въз основа на издадена срещу длъжника заповед за изпълнение (наричано по-нататък „оспореното действие“ или „разглежданото действие“) е извършено след откриване на производството по несъстоятелност. След това Съдът ще трябва да определи дали приложимото към оспореното действие право (наричано по-нататък „lex causae“), в настоящия случай австрийското право, урежда и правните последици, свързани с изтичането на сроковете. Накрая, с това преюдициално запитване се предоставя възможност на Съда да уточни дали изискванията за форма, които следва да се спазват при упражняването от страна на синдика на правото на отмяна по смисъла на член 13 от Регламент № 1346/2000, също попадат в обхвата на lex causae.

2.

Преди да пристъпя към тълкуването на член 13 от Регламент № 1346/2000, ще е от полза да разгледам въпроса доколко член 5 от посочения регламент е приложим към правото на взискателя да се удовлетвори от запорираната вещ, по силата на което в случая е извършено принудителното плащане на спорната сума.

3.

Съображение 11 от Регламент № 1346/2000 гласи:

„Настоящият регламент отчита факта, че поради значителните различия между материалните закони, не е удобно на практика да се определи единно производство по несъстоятелност с универсален обхват за цялата Общност. Прилагането без изключение на правото на държавата, в която е образувано производството, често води до трудности. Това се отнася, по-специално, за широко различаващите се обезпечения, които съществуват в Общността. От друга страна, правата на предпочтително удовлетворение, от които се ползват някои кредитори, в някои случаи напълно се различават. Настоящият регламент следва да има предвид това в два аспекта. От една страна, да предвиди специални правила относно приложимия закон при някои особено важни права и правни отношения (например, вещни права и трудови договори). От друга страна, да разреши национални производства, които се отнасят само за имуществото, ко[е]то се намир[а] в държавата, в която е образувано производството, освен главното производство по несъстоятелност с универсален обхват“.

4.

Съображение 24 от този регламент гласи следното:

„Автоматичното признаване на едно производство по несъстоятелност, към което обичайно се прилага законът на държавата, в която то е образувано, може да влезе в конфликт с нормите, съгласно които се осъществяват сделките в тези държави. За да бъдат защитени доверието и правната сигурнос[т] на сделките в държавите членки, различни от тази, в която е образувано производството, следва да се предвидят редица изключения от общите разпоредби“.

5.

Член 4, параграф 2, букви е) и м) от посочения регламент гласи:

„2.   Законът на държавата на образуване на производството определя условията на образуването, провеждането и прекратяването на производството по несъстоятелност. Той определя по-специално:

[…]

[…]

6.

Член 5 от същия регламент предвижда:

„1.   Образуването на производство по несъстоятелност не засяга вещните права на кредитор или на трето лице върху материални или нематериални блага, движими или недвижими вещи, независимо дали се отнася за определени вещи, или за съвкупности от неоценими блага, чийто състав се променя с течение на времето, които принадлежат на длъжника и в момента на образуването на производството се намират на територията на друга държава членка.

2.   Правата по смисъла на параграф 1 в частност са:

[…]

4.   Параграф 1 не представлява пречка за завеждане на делата за нищожност, унищожаемост или относителна недействителност, предвидени в член 4, параграф 2, буква м)“.

7.

Съгласно член 13 от Регламент № 1346/2000:

„Член 4, параграф 2, буква м) не се прилага, когато лицето, което чрез свое действие е увредило всички кредитори, докаже, че:

8.

Съгласно член 20, параграф 1 от този регламент:

„1.   Кредитор, който след образуването на производството по несъстоятелност по член 3, параграф 1, е получил по някакъв начин, по-специално чрез принудително изпълнение, пълно или частично удовлетворяване на вземанията си от имуществото на длъжника, което се намира на територията на друга държава членка, възстановява на ликвидатора полученото, при спазване на членове 5 и 7“.

9.

Член 88 от Insolvenzordnung (германския Закон за несъстоятелността, BGBl. 1994 I, стр. 2866, наричан по-нататък „InsO“) предвижда:

„Ако през месеца преди подаването на молба за откриване на производство по несъстоятелност или след това кредитор на несъстоятелността получи по реда за принудително изпълнение права върху имущество на длъжника, което е част от масата на несъстоятелността, с откриването на производството учредяването на тези права става недействително“.

10.

Член 43, параграфи 1 и 2 от Insolvenzordnung (австрийския Закон за несъстоятелността, RGBl. 1914, стр. 337, наричан по-нататък „IO“) гласи:

„(1)   Правото на отмяна може да се предявява по исков ред […].

(2)   Отменителният иск се предявява в едногодишен срок от откриване на производството по несъстоятелност, като след изтичането на този срок правото на отмяна се погасява […]“.

11.

ECZ GmbH е германско дружество със седалище в Тетнанг (Германия). Това дружество е извършвало с измамна цел търговия с превозни средства под формата на пирамидална схема. Всъщност, за да действа на австрийския пазар, това дружество майка е използвало дъщерно дружество, а именно австрийското дружество ECZ Autohandel GmbH (наричано по-нататък „дружеството длъжник“), чието седалище е в Брегенц (Австрия). Жалбоподателят в главното производство, г‑н Lutz, който живее в Австрия, е един от клиентите на дружеството длъжник, от което е закупил лек автомобил.

12.

На 17 март 2008 г. поради неизпълнение от страна на дружеството длъжник на договора за закупуване на посоченото превозно средство г‑н Lutz получава от Bezirksgericht Bregenz (Районен съд Брегенц, Австрия) заповед за изпълнение срещу дружеството длъжник за сумата от 9566 EUR ведно с лихвите.

13.

На 20 май 2008 г. Bezirksgericht Bregenz допуска принудително изпълнение, въз основа на което в австрийска банка са запорирани три банкови сметки на дружеството длъжник. На 23 май 2008 г. запорното съобщение е връчено на Sparkasse във Фелдкирх (Австрия) (наричана по-нататък „банката на дружеството длъжник“).

14.

На 13 април 2008 г. самото дружество длъжник подава молба за откриване на производство по несъстоятелност. На 4 август 2008 г. Amtsgericht Ravensburg (Районен съд Равенсбург, Германия) открива производство по несъстоятелност в Германия срещу дружеството длъжник. Ответникът в главното производство, г‑жа Bäuerle, с местожителство в Германия, понастоящем е синдик ( 3 ) в това производство по несъстоятелност.

15.

На 17 март 2009 г. банката на дружеството длъжник плаща на г‑н Lutz спорната сума от 11778,48 EUR на основание на наложения изпълнителен запор. Преди това с писмо от 10 март 2009 г. тогавашният синдик обаче съобщава, че няма насрещни претенции срещу посочената банка, но си запазва правото да предяви отменителни искове във връзка с несъстоятелността.

16.

В писмо от 3 юни 2009 г., т.е. около десет месеца след откриването на производството по несъстоятелност, тогавашният синдик прави волеизявление в това производство, че смята за недействителни допуснатия на 20 май 2008 г. изпълнителен запор и извършеното на 17 май 2009 г. плащане. Искът обаче е предявен едва на 23 октомври 2009 г. С него г‑жа Bäuerle иска от германските съдилища изплатената по запорното съобщение сума да бъде възстановена в масата на несъстоятелността.

17.

Landgericht Ravensburg (Равенсбургски областен съд, Германия) уважава иска. Подадената впоследствие жалба от г‑н Lutz е оставена без уважение. С ревизионната си жалба той отново поддържа, че искът трябва да бъде отхвърлен.

18.

Запитващата юрисдикция приема, че основателността на ревизионната жалба зависи от тълкуването на член 13 от Регламент № 1346/2000, в случай че посочената разпоредба е приложима по делото. Всъщност в член 4, параграф 2, буква м) от посочения регламент се уточнява, че въпросите относно нищожността, унищожаемостта или относителната недействителност на правните действия, които увреждат всички кредитори, се уреждат от приложимото право към производството по несъстоятелност (наричано по-нататък „lex fori concursus“). Съгласно член 13 от същия регламент обаче тази разпоредба не се прилага, когато лицето, извлякло полза от увреждащото всички кредитори действие, докаже, че това действие се урежда от закона на държава членка, различна от държавата на откриване на производството, и че в съответния случай този закон не допуска никакви средства за оспорване на това действие.

19.

В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно lex fori concursus, т.е. в случая съгласно германското право, разглежданото действие не подлежи на оспорване с отменителен иск, тъй като с този иск може да се оспорват единствено действия, извършени преди откриването на производството по несъстоятелност ( 4 ). Плащането на запорираната сума от банковата сметка обаче е извършено едва седем месеца след откриване на производството. За сметка на това изпълнителният запор върху сумата по банковата сметка е наложен чак след подаването на 13 април 2008 г. на молбата за откриване на производство по несъстоятелност и следователно по силата на член 88 от InsO към датата на откриване на производството по несъстоятелност учредяването с този запор на право на взискателя да получи сумата става недействително. Ето защо извършеното впоследствие плащане на запорираната сума от банковите сметки също e недействително ( 5 ). Освен това, макар член 5 от Регламент № 1346/2000 да гласи, че образуването на производство по несъстоятелност не засяга вещните права на кредитора, съгласно параграф 4 от този член то не представлява пречка за водене на дела за нищожност, унищожаемост или относителна недействителност на разглежданото действие.

20.

От акта за преюдициално запитване обаче е видно, че позовавайки се на член 13 от Регламент № 1346/2000, г‑н Lutz твърди, че поради изтичане на преклузивния срок приложимото към оспореното действие право ( 6 ) не допуска никакви средства за оспорване на плащането на въпросната сума. Всъщност, макар съгласно релевантните разпоредби на австрийското право по принцип извършеното на 17 март 2009 г. плащане от банковите сметки да е можело първоначално да бъде оспорено ( 7 ), отменителният иск в случая не би могъл да бъде уважен, защото в член 43, параграф 2 от IO за предявяването на този иск е предвиден едногодишен преклузивен срок, който започва да тече от откриване на производството по несъстоятелност.

21.

В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че според германското право срокът за предявяване на отменителен иск е три години и че този срок е спазен.

22.

При тези обстоятелства с определение от 10 октомври 2013 г., постъпило в секретариата на Съда на 29 октомври 2013 г., Bundesgerichtshof решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

23.

Писмени становища представят страните в главното производство, Федерална република Германия, Република Гърция, Кралство Испания, Португалската република и Европейската комисия.

24.

В проведеното на 18 септември 2014 г. съдебно заседание са изслушани устните становища на страните в главното производство, Федерална република Германия, Кралство Испания и Комисията.

25.

Настоящото дело има сложен правен контекст и повдига въпроса за приложимостта на член 13 от Регламент № 1346/2000 към плащане, извършено след откриване на производството по несъстоятелност въз основа на изпълнителен запор, издействан преди откриване на посоченото производство. Като се има предвид, че в случая увреждащото действие е учредяването чрез изпълнителния запор на право на взискателя да получи запорираното имущество ( 8 ), отговорът на въпроса предполага да се определи дали учредяването на вещно право върху имущество, което към момента на откриване на производството се намира на територията на друга държава членка, след откриването на производството се смята за недействително на основание на lex fori concursus.

26.

Най-напред ще припомня, че единствено запитващата юрисдикция е компетентна да установи и прецени фактите по отнесения до нея спор и да тълкува и приложи националното право ( 9 ).

27.

При тези обстоятелства, въпреки че запитващата юрисдикция иска от Съда тълкуване на член 13 от Регламент № 1346/2000, според мен е необходимо най-напред да се прецени дали правото на взискателя върху запорираното имущество изобщо представлява вещно право и дали съответно в случая са изпълнени условията по член 5 от посочения регламент. Всъщност само ако правото на взискателя да получи запорираното имущество е вещно право, което запитващата юрисдикция следва да прецени, г‑н Lutz няма да е длъжен да възстанови в масата на несъстоятелността изплатената му по запора сума ( 10 ). Следователно квалифицирането на съответното право като вещно е предварително условие за прилагането на член 13 от Регламент № 1346/2000 към настоящия случай.

28.

Ето защо на първо място ще разгледам въпроса дали правото на взискателя върху запорираната сума по банковите сметки на дружеството длъжник може да се квалифицира като вещно право, а след това, на второ място, ще изясня обхвата на защита на вещните права по член 5, параграф 4 от Регламента.

29.

Съгласно член 4, параграф 1 от Регламент № 1346/2000 приложимият закон към производството по несъстоятелност и последиците от него е законът на държавата членка, на чиято територия е образувано производството (lex fori concursus). Както е посочено в съображение 23 от същия регламент, този закон урежда условията за образуване, провеждане и прекратяване на производството по несъстоятелност ( 11 ).

30.

При все това, с цел защита на оправданите правни очаквания и на правната сигурност на сделките в държавите членки, различни от държавата, в която е открито производството по несъстоятелност, в членове 5—15 от Регламент № 1346/2000 са предвидени изключения от посоченото правило за приложимия закон, важащи за някои права и правоотношения, които, както се посочва в съображение 11, се считат за особено важни ( 12 ). Конкретно що се отнася до вещните права, член 5, параграф 1 от Регламента гласи, че образуването на производство по несъстоятелност не засяга вещните права на кредитор или на трето лице върху имущества, които принадлежат на длъжника и в момента на образуването на производството се намират на територията на друга държава членка ( 13 ).

31.

В практиката на Съда се приема, че обхватът на тази разпоредба е изяснен в съображения 11 и 25 от Регламент № 1346/2000, съгласно които за вещните права е необходимо да се предвиди специална привръзка, „която [да отклони] действието на закона на държавата, в която е образувано производството“, като се има предвид, че тези права са от голямо значение за отпускането на кредити. Така съгласно съображение 25 доказването, валидността и обхватът на едно вещно право трябва по принцип да се определят съгласно закона на държавата по местонахождението на съответното имущество (lex rei sitae) и да не се влияят от образуването на производство по несъстоятелност ( 14 ). Ето защо член 5, параграф 1 от Регламента трябва да се схваща като разпоредба, която отклонява приложимостта на закона на държавата по откриване на производството по несъстоятелност и създава възможност към вещните права на кредитор или трето лице върху имущество на длъжника да се приложи законът на държавата членка, на територията на която се намира въпросното имущество (lex rei sitae) ( 15 ). Защитени по този член са само вещните права върху имущество на длъжника, което към момента на откриване на производството по несъстоятелност се намира в държава членка, различна от държавата на откриване на производството ( 16 ). Всъщност член 5 от Регламент № 1346/2000 не е стълкновителна норма, а „отрицателна“ материалноправна норма ( 17 ), която има за цел да гарантира защита на вещните права, придобити преди откриване на производството по несъстоятелност ( 18 ).

32.

Поради това се поставя следният обуславящ въпрос: може ли в случая правото върху запорираната сума от банковите сметки да се квалифицира като вещно право на г‑н Lutz?

33.

По въпроса за квалификацията на правото на взискателя върху запорираната сума най-напред ще отбележа, че Регламент № 1346/2000 препраща към националното право, но с условието да се спазват разпоредбите на член 5, параграфи 2 и 3.

34.

Квалификацията на дадено право като вещно зависи, на първо място, от националното право, което съгласно приложимите преди производството по несъстоятелност стълкновителни норми урежда вещните права (lex rei sitae) ( 19 ). Следователно учредяването, валидността и обхватът на тези вещни права се уреждат от закона по местонахождението на съответната вещ ( 20 ).

35.

На второ място, след като въз основа на lex rei sitae се определи дали разглежданото право е вещно, следва да се провери дали то отговаря на критериите за прилагане на член 5, параграфи 2 и 3 от Регламент № 1346/2000. Следователно тези критерии за самостоятелна квалификация ( 21 ) стесняват националната квалификация на съответното субективно право като вещно за целите на прилагането на член 5 от Регламента ( 22 ).

36.

Що се отнася до делото в главното производство, първо, данните по представената пред Съда преписка, които бяха потвърдени в съдебното заседание, сочат, че в австрийското право правото на взискателя върху запорираното имущество се разглежда като заложно, вещно право, което възниква с връчването на заповедта за изпълнение на длъжника ( 23 ).

37.

Във връзка с това в акта за преюдициално запитване се посочва, че на 20 май 2008 г. австрийски съд е допуснал принудително изпълнение, въз основа на което са запорирани три банкови сметки на дружеството длъжник в банката му в Австрия. На 23 май 2008 г. на посочената банка е връчено запорното съобщение. Според констатациите на запитващата юрисдикция така придобитото по силата на изпълнителния запор право на привилегировано удовлетворяване не се засяга съгласно австрийското право ( 24 ) от откриването на производството по несъстоятелност, тъй като е учредено повече от 60 дни преди откриването на това производство. Според тази юрисдикция признатото на г‑н Lutz право на привилегировано удовлетворяване позволява да му бъде изплатена запорираната сума от банковите сметки ( 25 ).

38.

Второ, както е видно от член 5, параграф 2 от Регламент № 1346/2000, под вещно право се разбира в частност „изключителното право да се получи вземането, по-специално при залог върху вземането или при прехвърляне на това вземане като обезпечение“ ( 26 ), което в австрийското право включва и правата на взискателя при изпълнителен запор на сума от банкова сметка. Така защитата на г‑н Lutz по принцип е осигурена от правото му на принудително изпълнение върху банковите сметки на дружеството длъжник за покриване на вземането си, така както ако за него не се водеше производство по несъстоятелност в Германия. В случая, макар разглежданото плащане първоначално да е подлежало на оспорване ( 27 ) съгласно австрийското право в областта на несъстоятелността, според запитващата юрисдикция ( 28 ) тази констатация по никакъв начин не предопределя квалификацията на правото на взискателя върху запорираното имущество като вещно право за целите на член 5 от Регламент № 1346/2000.

39.

Същевременно, що се отнася до местонахождението на имуществото на длъжника към момента на откриване на производството по несъстоятелност, от акта за преюдициално запитване също така е видно, че на 4 август 2008 г. имуществото на дружеството длъжник, върху което е наложен изпълнителният запор, а именно спорната сума, се е намирало в австрийските банкови сметки на посоченото дружество длъжник ( 29 ).

40.

Ето защо смятам, че в случая са изпълнени условията на член 5 от Регламент № 1346/2000, но при всички случаи това трябва да се провери от запитващата юрисдикция, която единствена е компетентна да прецени фактите по отнесения до нея спор.

41.

Тук ще припомня, че доколкото защитата на вещните права на трети лица, и следователно техният „имунитет“, са с относителен характер, изключването на посочените права от обхвата на lex fori concursus не е абсолютно.

42.

Първо, нормата на член 5, параграф 1 от Регламент № 1346/2000 не е пречка синдикът да поиска откриване на вторично производство по несъстоятелност в държавата членка по местонахождение на имуществото, ако длъжникът има предприятие в тази държава членка ( 30 ). Такова вторично производство би имало същите последици върху вещните права като главното производство по несъстоятелност ( 31 ).

43.

Второ, член 5, параграф 4 от Регламент № 1346/2000 въвежда изключение от изключението, като предвижда, че параграф 1 не представлява пречка за водене на делата за нищожност, унищожаемост или относителна недействителност по смисъла на член 4, параграф 2, буква м) от този регламент. С други думи, lex fori concursus се прилага, когато учредяването или упражняването на вещните права противоречи на интересите на производството по несъстоятелност и действията могат да бъдат квалифицирани като увреждащи масата на несъстоятелността. Следователно този член се отнася до отменителните искове, които — както в настоящия случай — са основани на уредбата на несъстоятелността, а не на общата правна уредба (искове по общите правила на гражданското и търговското право). За последните се прилагат общите стълкновителни норми. Исковете по общите правила обаче са допустими само доколкото такава възможност е предвидена в lex fori concursus ( 32 ).

44.

Основното правило е, че законът на държавата членка по откриване на производството по несъстоятелност урежда съгласно член 4 от Регламент № 1346/2000 евентуалната нищожност, унищожаемост или относителна недействителност на правните действия, които увреждат интересите на всички кредитори. Следователно в случая предявеният от г‑жа Bäuerle отменителен иск се урежда от германския закон. Това е приложимият закон и той урежда условията, при които могат да бъдат санкционирани действията, увреждащи интересите на всички кредитори (нищожност, унищожаемост), режима на санкциите (прилагани по право или по предявени от синдика искове, със или без обратно действие и т.н.) и правните им последици (например правното положение на третите лице при предявен отменителен иск) ( 33 ).

45.

Във връзка с това в германското право член 88 от InsO предвижда, че когато през месеца преди подаването на молба за образуване на производство по несъстоятелност или след това кредитор на несъстоятелността получи по реда за принудително изпълнение права върху имущество на длъжника, което е част от масата на несъстоятелността, с откриването на производството учредяването на тези права става недействително. Следователно е важно да се отбележи, че посоченият по-горе член предвижда нищожност по право (ipso jure) на такива действия с имуществото на длъжника, без изобщо да е необходимо синдикът да предявява иск. Това повдига въпрос, който е определящ за решаването на спора в главното производство и който бе разискван в съдебното заседание в резултат от устно зададен от Съда въпрос, а именно дали тази норма на германското право попада, както твърди запитващата юрисдикция, в приложното поле на член 5, параграф 4 от Регламент № 1346/2000. С други думи, нищожността по право на учредяването на вещни права върху имуществото на длъжника попада ли в обхвата на член 5, параграф 4 от този регламент, който предвижда приложимост на lex fori concursus към делата за нищожност, унищожаемост или относителна недействителност по смисъла на член 4, параграф 2, буква м)?

46.

Мисля, че е точно така.

47.

Най-напред, както следва от анализа в точки 25—40 от настоящото заключение и от изложените в съдебното заседание становища на германското правителство и Комисията, предметът на член 88 от InsO, а именно получаването по реда за принудително изпълнение на права върху имущество на длъжника, което е част от масата на несъстоятелността, попада в приложното поле на член 5 от Регламент № 1346/2000.

48.

Освен това, в точки 91 и 106 от доклада „Virgós/Schmit“ явно се допуска широко тълкуване на понятието за дела, използвано в член 5, параграф 4 от Регламент № 1346/2000. Така „действието, което уврежда всички кредитори, може да се изразява в учредяване на вещно право в полза на даден кредитор или трето лице. В този случай са приложими общите норми [на Регламент № 1346/2000] по отношение на исковете за нищожност, унищожаемост или относителна недействителност на правни действия (член 4, параграф 2, буква м) и член 13)“ ( 34 ). Във връзка с това в съдебното заседание германското правителство поддържа, че възприемането на различен подход спрямо разпоредбите, които предвиждат нищожност по право (ipso jure), и спрямо тези, които изискват предявяване на иск, не отговаря нито на целта, нито на духа на член 5, параграф 4 от Регламент № 1346/2000.

49.

Накрая, както правилно отбелязват германското правителство и Комисията, наличието на разлики в текста на разпоредбата на отделните езици, що се отнася до израза „завеждане на делата“ за нищожност, не позволява да се достигне до заключението, че приложното поле на член 5, параграф 4 от Регламент № 1346/2000 е ограничено единствено до съдебните производства. Този член трябва да се разглежда във връзка с член 4, параграф 2, буква м) от посочения регламент, в който се говори за „нормите относно нищожността, унищожаемостта или относителната недействителност“ ( 35 ), а не само за „делата за нищожност, унищожаемост или относителна недействителност“. Следователно националното право определя дали нищожността, унищожаемостта или относителната недействителност се обявява по предявен иск, настъпва по силата на закона ( 36 ), или пък произтича от правно действие. Въпреки това, независимо дали националният закон изисква най-напред да се предяви иск за обявяване на недействителност, или решението за откриване на производство по несъстоятелност води автоматично до недействителност на съответното действие ( 37 ), в съответните случаи ( 38 ) законът на държавата по откриване на производството (в случая германският закон) се прилага вместо закона, който обикновено се прилага към увреждащото действие (в случая австрийският закон) ( 39 ).

50.

Затова запитващата юрисдикция смята, че запорирането на банковите сметки в Австрия е недействително съгласно член 88 от InsO поради самия факт, че запорът е наложен след подаването на молбата за откриване на производството по несъстоятелност в Германия. Съответно правото на взискателя върху запорираната сума по банковите сметки, придобито преди откриването на производството, с откриването на това производство по принцип се смята съгласно lex fori concursus за недействително учредено ( 40 ).

51.

Член 4, параграф 2, буква м) от Регламент № 1346/2000 обаче трябва да се разглежда във връзка с член 13 от същия регламент. Следователно приложението на lex fori concursus би могло да бъде изключено в полза на lex causae. Точно това е първият преюдициален въпрос, който ще разгледам непосредствено по-долу.

52.

От акта за преюдициално запитване, както и от точки 45 и 49 от настоящото заключение е видно, че правото на взискателя върху запорираните суми по банкови сметки на австрийска територия е възникнало след подаването на молбата за откриване на производство по несъстоятелност и следователно на основание член 88 от InsO към момента на откриването на това производство учредяването му става недействително.

53.

Член 13 от Регламент № 1346/2000 обаче предвижда изключение от прилагането на lex fori concursus, по силата на което разглежданото действие не може да бъде оспорвано, ако лицето, което чрез свое действие е увредило всички кредитори, докаже, че „тези действия се уреждат от закона на държава членка, различна от държавата членка на образуване на производството, и в съответния случай, този закон не допуска никакви средства за оспорване на тези действия“.

54.

С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 13 от Регламент № 1346/2000 се прилага към хипотезата, в която вещното право е учредено преди откриването на производството по несъстоятелност, а плащането на това основание е извършено след откриването на това производство.

55.

За да отговоря на този въпрос, на първо място, ще разгледам обхвата на член 13 от Регламент № 1346/2000, а след това, на второ място, ще обсъдя въпроса дали моментът на учредяването на правото на принудително удовлетворяване от запорираното имущество може да се счита за определящ за целите на прилагането на посочения член.

56.

Най-напред държа да уточня, че споделям становището, което по същество излагат г‑н Lutz и германското правителство, а именно че член 13 от Регламент № 1346/2000 не съдържа индикации за необходимост от провеждането на разграничение между увреждащите действия в зависимост от това дали са извършени преди или след откриването на производството по несъстоятелност.

57.

В това отношение съгласно постоянната съдебна практика, за да се определи обхватът на дадена разпоредба на правото на Съюза, следва да се вземат предвид едновременно текстът, контекстът и целите ѝ ( 41 ). Генезисът на съответната разпоредба на правото на Съюза също може да даде релевантни насоки за тълкуването ѝ ( 42 ).

58.

Що се отнася до текста на член 13 от Регламент № 1346/2000, използването на изразите „лицето, което чрез свое действие е увредило всички кредитори, докаже“, „в съответния случай“ и „никакви средства“ потвърждава ограничителния характер на изключението по отношение на общата разпоредба на член 4 от Регламент № 1346/2000. Съгласно доклада „Virgós/Schmit“ първият израз показва, че тази разпоредба е материалноправно изключение от правилото за приложимост на lex fori concursus, като това изключение се прилага по искане на заинтересованото лице, което носи тежестта на доказване ( 43 ). Освен това в съдебното заседание Комисията правилно се позовава на споменатите в доклада изрази „в съответния случай“ и „никакви средства“. Що се отнася до първия израз, той трябва да се разбира в смисъл, че действието трябва да не подлежи на оспорване в конкретния случай, тоест предвид всички конкретни обстоятелства по делото. Не е достатъчно да се установи съществуването на абстрактен риск. Накрая, изразът „никакви средства“ предполага действието да не може да бъде обявено за недействително нито въз основа на правилата в областта на несъстоятелността, нито въз основа на релевантните норми на общата правна уредба ( 44 ).

59.

Що се отнася до смисъла и целта на тълкуваната правна норма, ще припомня, че стълкновителният режим, който произтича от член 4, параграф 2, буква м) във връзка с член 13 от Регламент № 1346/2000, е общото правило в системата на Регламента. Този режим се прилага дори към защитените с член 5 вещни права. Така член 4, параграф 2, буква м) от Регламент № 1346/2000 се отнася до нормите или исковете за обявяване на недействителност, произтичащи от lex fori concursus, а член 13 въвежда изключението от приложимостта на този закон ( 45 ). Всъщност последният член има функцията на норма, закрепваща „право на вето“, с което да се преодолее произтичащата от закона на държавата по откриване на производството недействителност на увреждащото действие. Следователно посоченият член има за цел само да защити оправданите правни очаквания на кредитора и третите лица за действителност на правните действия, които са в съответствие с lex causae (както с общите му правила, така и с нормите в областта на несъстоятелността), в случай на колизия с различния lex fori concursus ( 46 ).

60.

Накрая, тези съображения намират подкрепа и в законодателната история на разглежданата разпоредба. Всъщност, както става ясно от доклада „Virgós/Schmit“, член 13 от Регламент № 1346/2000 се отнася до „увреждащи действия“, извършени преди откриване на производството по несъстоятелност и оспорени, както в настоящия случай, с отменителен иск от страна на синдика. С други думи, този член не се прилага към отчуждителните действия, извършени след откриване на производството по несъстоятелност. Всъщност правните очаквания на кредиторите за действителност на такива последващи действия не следва да се ползват с по-широка защита, тъй като вече не са оправдани.

61.

Поради това считам, че всички тези съображения ясно подкрепят стеснителното тълкуване на член 13 от Регламент № 1346/2000. Що се отнася до настоящия случай обаче, както правилно посочва запитващата юрисдикция, не е сигурно дали това тълкуване важи и в хипотези като разглежданата в главното производство, при които преминаването на имуществото върху кредитора се основава на вече придобито преди откриване на производството вещно право. Във връзка с това, ако плащането не беше извършено към датата на предявяване на отменителния иск, синдикът щеше да трябва да поиска обезсилване на учреденото преди откриване на производството по несъстоятелност право на взискателя върху запорираното имущество. Тогава член 13 от Регламент № 1346/2000 щеше да е приложим.

62.

Ще си позволя да започна този анализ с въпрос: трябва ли в настоящия случай да се приеме, че моментът на изплащане на г‑н Lutz на сумата, обезпечена с вещно право, в случая — с правото му на принудително удовлетворяване от запорираното имущество, е съществен за преценката дали се прилага член 13 от Регламент № 1346/2000?

63.

Не мисля така.

64.

Според Комисията, когато преди откриване на производството валидно е учредено — макар да има възможност след това да бъде оспорено — право на принудително удовлетворяване от имущество на длъжника, за прилагането на член 13 от Регламент № 1346/2000 е без значение, че обезпечената с това вещно право сума е платена след откриването на производството. Този довод ми изглежда убедителен. Според мен самото учредяване на правото на принудително удовлетворяване би трябвало да е определящо за целите на прилагането на член 13 от посочения регламент. По този начин единствено самото учредяване на вещното право може да се приеме за увреждащ акт. Ако вещното право не беше учредено, lex fori concursus щеше да е приложим и г‑н Lutz нямаше да може да се позове на тази разпоредба. Всъщност извършеното от банката на дружеството длъжник плащане в полза на г‑н Lutz е просто последица от учредяването — преди откриването на производството по несъстоятелност — на правото му на принудително удовлетворяване от запорираното имущество. Освен това, както заяви представителят на г‑н Lutz в съдебното заседание, последният не е можел да предвиди нито към датата, на която се е обърнал към австрийските съдилища, нито към датата, на която е придобил посоченото право, че на 4 август 2008 г. ще бъде открито производство по несъстоятелност.

65.

Това тълкуване намира подкрепа в логиката на въведения с Регламент № 1346/2000 механизъм, който предполага, от една страна, незасягане на вещните права върху намиращо се в други държави членки имущество (член 5), което означава изключване на тези права от обхвата на производството по несъстоятелност, и от друга страна, защита на оправданите правни очаквания на кредиторите или третите лица за действителност на съответните правни действия (член 13).

66.

На първо място, решението за предоставяне на защита на вещните права, намерило израз в член 5 от Регламент № 1346/2000, е взето по материалноправни съображения, каквато е целта да се гарантират закрилата на търговията в държавата членка, в която се намира имуществото, и правната сигурност на свързаните с това имущество права. Вещните права имат особено важна функция за кредитирането и за включването на натрупаните средства в стопанския оборот. Всъщност тези права защитават носителите си от рисковете при неплатежоспособност на длъжника и дават възможност да се получават кредити при изгодни условия ( 47 ). Затова правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания на кредиторите към извършените сделки според мен са с основополагащо значение. Освен това по-широката закрила на вещните права е обоснована и по някои процесуалноправни съображения, например предвид институционните цели на Регламент № 1346/2000, свързани с необходимостта да се опрости и улесни управлението на имуществото ( 48 ).

67.

На второ място, що се отнася до член 13 от Регламент № 1346/2000, от изложените в точки 30 и 65 от настоящото заключение съображения е видно, че възприетият в тази разпоредба подход цели най-вече да защити оправданите правни очаквания на кредиторите и третите лица за действителност на правните действия, които са в съответствие с lex causae. Във връзка с това споделям мнението на г‑н Lutz и Комисията, че от гледна точка на австрийското право и предвид всички обстоятелства по спора в главното производство разглежданото действие не може да се оспорва ( 49 ).

68.

Въз основа на всички изложени съображения смятам, че член 13 от Регламент № 1346/2000 трябва да се тълкува в смисъл, че се прилага към хипотезата, в която вещното право е учредено преди откриването на производството по несъстоятелност, а плащането на сумата на това основание е извършено след откриването на това производство.

69.

Вторият въпрос е дали член 13 от Регламент № 1346/2000 трябва да се тълкува в смисъл, че lex causae урежда и правните последици, свързани с изтичането на срокове. По-конкретно, запитващата юрисдикция иска да установи дали предвиденото в член 13 изключение обхваща и давностните срокове, сроковете за упражняване на правото на отмяна и преклузивните срокове, предвидени от lex causae.

70.

От акта за преюдициално запитване е видно, че от гледна точка на германския закон правото на принудително удовлетворяване от сумата по банковите сметки е възникнало след подаването на молбата за откриване на производството по несъстоятелност и следователно по силата на член 88 от InsO към датата на откриване на това производство въпросното право се смята за недействително учредено ( 50 ). Съгласно релевантните норми на австрийския закон обаче отменителният иск на г‑жа Bäuerle е подаден извън едногодишния преклузивен срок за предявяване на отменителните искове на синдика, който тече от откриването на производството по несъстоятелност. За сметка на това в германското право се предвижда тригодишен срок за предявяването на такъв иск.

71.

Запитващата юрисдикция посочва, че в германската правна доктрина този въпрос е спорен. Според някои автори приложимите давностни или преклузивни срокове не трябва да се уреждат от lex causae. Тези срокове били с процесуалноправен характер и затова се уреждали от lex fori concursus ( 51 ). За сметка на това според друго течение в правната доктрина отпращането към lex causae трябва да се разбира като общо отпращане към всички негови норми, включително към тези относно давностните и преклузивните срокове.

72.

Не мога да се съглася с първото мнение, но пък, както ще обясня по-нататък, споделям второто ( 52 ).

73.

От една страна, при анализа на първия въпрос вече се произнесох — в точки 57—60 от настоящото заключение — какъв според мен е обхватът на член 13 от Регламент № 1346/2000 предвид текста, смисъла и целите му ( 53 ). От този анализ по-конкретно следва, че с израза „в съответния случай“ се имат предвид хипотезите, в които при конкретните обстоятелства по случая съответното действие не подлежи на оспорване. Според мен е ясно, че изтичането на сроковете и следователно материалноправните и процесуалноправните норми, които ги уреждат, са част от обстоятелствата по съответния случай ( 54 ). По този въпрос запитващата юрисдикция също потвърждава, че погасяването на право с изтичането на определен срок би могло да се разглежда като едно от конкретните обстоятелства по случая.

74.

От друга страна, в същия ред на мисли трябва да се посочат становищата на г‑н Lutz, португалското правителство и Комисията. По същество те поддържат, че в член 13 от Регламент № 1346/2000 се говори за действия, които не може да се оспорват чрез „никакви средства“, и че следователно този член не визира само материалноправните условия за обявяване на недействителност съгласно lex causae, а обхваща и в частност разпоредбите за погасителната давност и преклудирането. Както посочих по-горе обаче, този израз предполага действието да не може да бъде обявено за недействително, както е в настоящия случай, нито въз основа на правилата за несъстоятелността, нито въз основа на общите правни норми, които се прилагат за него ( 55 ). Що се отнася до последните норми и като се има предвид различното естество в частност на погасителната давност в отделните правни системи, прилагането на lex causae според мен изисква да се запази кохерентността на правната система, към която то принадлежи, и следователно кохерентността на неговите материалноправни и процесуалноправни разпоредби.

75.

По този въпрос в писмените си изявления Комисията твърди, че всяко тълкуване на член 13 от Регламент № 1346/2000, което изключва давностните срокове, квалифицирани в националното право като срокове с процесуалноправен характер, би довело до произволна дискриминация между теоретичните модели, възприети в отделните държави членки, и би създало пречка за еднаквото тълкуване на посочената разпоредба.

76.

Тази позиция намира потвърждение в разпоредбите на Регламента „Рим I“ ( 56 ). В този смисъл запитващата юрисдикция, г‑н Lutz и Комисията правилно изтъкват член 12, параграф 1, буква г) от този регламент, по силата на който значението на изтичането на срокове в областта на договорното право се определя от правната система, която урежда въпросното право ( 57 ). По-точно, съгласно този член законът, който е приложим към договора по силата на Регламента „Рим I“, урежда „различните начини на погасяване на задълженията, погасяването на права поради изтичането на давност или преклузивни срокове“ ( 58 ), които следователно се разглеждат като материалноправни и се уреждат от lex causae.

77.

Освен това бих искал да припомня, че както изясних в точки 30, 65 и 67 от настоящото заключение, член 13 от Регламент № 1346/2000 цели да защити правните очаквания на кредитора за стабилност на съответното правно действие. Така кредиторът, който се осланя съгласно lex causae на действителността на съответното действие, не бива да бъде изненадван с неочаквана за него приложимост на правото на друга държава членка в областта на несъстоятелността ( 59 ).

78.

При всички случаи за мен няма никакво съмнение, че нормите относно погасителната давност и преклудирането са част от режима, уреждащ обявяването на недействителността на тези действия. Затова, когато дадено действие може съгласно lex causae да бъде оспорено чрез отменителен иск, както е по делото в главното производство, но срокът за предявяване на този иск е изтекъл, не виждам никаква причина да се приеме, че това действие все още подлежи на оспорване по смисъла на член 13 от Регламент № 1346/2000 ( 60 ).

79.

С оглед на изложените по-горе съображения считам, че изключението, предвидено в член 13 от Регламент № 1346/2000, обхваща погасителните давностни срокове, сроковете за упражняване на правото на отмяна и преклузивните срокове, предвидени от lex causae.

80.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали изискванията за форма, които следва да се спазват при упражняването на правото на отмяна по смисъла на член 13 от Регламент № 1346/2000, се определят от lex causae или, от lex fori concursus.

81.

Всъщност в акта за преюдициално запитване се посочва, че в германското право, за да се преодолеят очакванията за кредитора за действителност на плащането, е достатъчно синдикът да направи волеизявление, че иска връщане на съответното имущество в масата на несъстоятелността, като няма изискване за форма на това волеизявление. За сметка на това в австрийското право искането за отмяна може да се предяви само по исков ред в едногодишен срок от откриването на производството по несъстоятелност, като в това отношение правните очаквания на кредитора са без значение.

82.

Споделям довода на Комисията, че извляклото полза от съответното действие лице не е запознато нито със сроковете, нито с изискванията за форма в други правни системи. Всъщност от негова гледна точка единственото релевантно обстоятелство е дали отменителният иск е предявен в срока, установен за целта в неговата правна система. Следователно в настоящия случай съгласно австрийското право запазването на придобитото имущество зависи единствено от това дали отменителният иск е предявен в едногодишен срок от откриване на производството по несъстоятелност, което в настоящия случай означава, че изпратеното извън съдебния процес писмо на синдика от 10 март 2009 г. е ирелевантно.

83.

Във връзка с това обаче в съображение 24 от Регламент № 1346/2000 се посочва, че за да бъдат защитени доверието и правната сигурност на сделките в държави членки, различни от тази, в която е образувано производството, следва да се предвидят редица изключения от общите разпоредби. Следователно разбирането на член 13 от този регламент като норма, закрепваща „право на вето“ на извляклото полза от действието лице, не изисква синдикът кумулативно да доказва наличие на предпоставките за оспорване на съответното действие и в двете правни системи.

84.

Освен това, както показах по-горе, изразът „никакви средства“ сочи, че отпращането към lex causae трябва да е общо.

85.

Бих искал също така да припомня, че изискванията за форма могат да са условия не само с материалноправен, но и с процесуалноправен характер. Следователно правилата за упражняване на правото на отмяна трябва да се определят главно от lex causae. Всъщност изискването за кохерентност на приложимия правен ред не допуска разграничителен подход към въпросите за давностните срокове и към въпросите за формата, така че те да се уреждат от различно право. Следователно в настоящия случай увреждащото действие не може да се оспорва чрез извънсъдебно упражняване на правото на отмяна на основание на lex fori concursus.

86.

Впрочем това становище се потвърждава от доклада за оценка на прилагането на Регламент № 1346/2000 ( 61 ). Така в няколко национални доклада се подчертава, че член 13 от Регламент № 1346/2000 е необходим, за да се защитят оправданите правни очаквания на заинтересованите лица за това кой е приложимият към правоотношенията им правен режим ( 62 ).

87.

Обратно, не считам за убедителни устните изявления на германското правителство в съдебното заседание, че прилагането изцяло на lex causae би създало трудности от практическо естество, свързани с необходимостта синдикът да определя и проучва съдържанието на чуждестранния закон. Според мен за синдика не е непосилно да анализира изискванията за форма в други правни системи, за да предяви отменителен иск. В това отношение от гореупоменатия доклад за оценка следва, че като налага да се вземе предвид и законът на друга държава, член 13 от Регламент № 1346/2000 не надхвърля границите на обичайното в областта на международните отношения (и съответно в областта на международното частно право). Всъщност съгласно установената въз основа на многобройни национални доклади практика съобразяването на втори правен режим не поражда непреодолими трудности ( 63 ). Затова в доклада не се предлага никаква промяна или ограничаване на отпращането към lex causae в посочения член ( 64 ).

88.

С оглед на всички изложени съображения считам, че изискванията за форма, които следва да се спазват при упражняването на правото по смисъла на член 13 от Регламент № 1346/2000, се определят от lex causae.

89.

С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на Bundesgerichtshof по следния начин: