1

С жалбата си Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (СХВП) иска отмяна на Решение на Общия съд на Европейския съюз от 13 септември 2012 г. по дело National Lottery Commission/СХВП — Mediatek Italia и De Gregorio (изображение на ръка) (T‑404/10, наричано по-нататък „обжалваното решение“), с което този съд уважава подадената от National Lottery Commission (наричана по-нататък „NLC“) жалба за отмяна на решението на първи апелативен състав на СХВП от 9 юни 2010 г. (преписка R 1028/2009‑1) (наричано по-нататък „спорното решение“), прието в производство за обявяване на недействителност между, от една страна, Mediatek Italia Srl и г‑н Giuseppe De Gregorio (наричани по-нататък „заявителите“), и от друга — NLC.

2

Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността (ОВ L 11, 1994 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 146), изменен с Регламент (ЕО) № 1891/2006 на Съвета от 18 декември 2006 г. (ОВ L 386, стр. 14; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 17, стр. 212, наричан по-нататък „Регламент № 40/94“), съдържа член 52, който е озаглавен „Относителни основания за недействителност“ и предвижда в параграф 2 следното:

„Марката на Общността се обявява за недействителна също и въз основа на искане, подаден[о] до [СХВП] или въз основа на насрещен иск в производство за нарушение, ако използването на такава марка може да бъде забранено по силата на едно друго предходно право и по-специално:

[…]

[…]

[съгласно законодателството на Общността или националното законодателство, уреждащо защитата му]“.

3

Член 63 от посочения регламент, отнасящ се до обжалването пред Съда на Европейския съюз, предвижда в параграфи 1 и 2 следното:

„1.   Жалби срещу решенията на апелативните състави могат да се подават пред Съда.

2.   Основанията за обжалване могат да бъдат липса на компетентност, нарушаване на съществени процедурни изисквания, нарушаване на договора, на настоящия регламент или на всяка правна норма отнасяща се до тяхното прилагане или злоупотреба с власт“.

4

Член 74 от Регламент № 40/94, озаглавен „[Служебна] [п]роверка на фактите […]“, предвижда в параграф 1 следното:

„В хода на процедурата [СХВП] пристъпва към служебна проверка на фактите; в процедурата, свързана с относителни основания за отказ на регистрация, проверката на [СХВП] се ограничава […] до разглеждане на фактите, доказателствата и аргументите, [и исканията, представени] от страните“.

5

Регламент № 40/94 е отменен и кодифициран с Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Общността (ОВ L 78, стр. 1), който влиза в сила на 13 април 2009 г.

6

Членове 52, 63 и 74 от Регламент № 40/94 са възпроизведени, без съществена промяна, съответно в членове 53, 65 и 76 от Регламент № 207/2009.

7

Регламент (ЕО) № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент № 40/94 (ОВ L 303, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 189), изменен с Регламент (EO) № 1041/2005 на Комисията от 29 юни 2005 г. (ОВ L 172, стр. 4; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 2, стр. 71, наричан по-нататък „Регламентът за прилагане“), определя в частност правилата за производствата пред СХВП за отмяна или обявяване на недействителност на марка на Общността.

8

Правило 37 от Регламента за прилагане гласи:

„Искането до [СХВП] за отмяна или за обявяване на недействителност на марка на Общността […], съдържа следните данни:

[…]

9

На 2 октомври 2007 г. СХВП регистрира следната заявена от NLC фигуративна марка на Общността (наричана по-нататък „спорната марка“):

10

На 20 ноември 2007 г. на основание член 52, параграф 2, буква в) от Регламент № 40/94 заявителите подават пред СХВП искане за обявяване на спорната марка за недействителна поради наличието на по-ранно авторско право, чийто носител е г‑н De Gregorio, върху следния фигуративен знак (наричан по-нататък „mano portafortuna“ [знакът на късмета]):

11

С решение от 16 юли 2009 г. отделът по отмяна на СХВП уважава това искане, тъй като по същество заявителите са доказали наличието на авторско право, защитено по силата на италианското законодателство и почти идентично със спорната марка, както и предходността на това право спрямо посочената марка.

12

NLC подава жалба срещу това решение.

13

Първи апелативен състав на СХВП отхвърля тази жалба със спорното решение, тъй като приема, че са изпълнени всички условия по член 53, параграф 2 от Регламент № 207/2009.

14

Що се отнася до съществуването на закриляното съгласно италианското право авторско право, апелативният състав приема, на първо място, че заявителите са доказали създаването на произведение, както и носителството на авторското право с представянето на фотокопие от частен документ — договор от 16 септември 1986 г. (наричан по-нататък „договорът от 1986 г.“), с който трето лице, представящо се за автор на „mano portafortuna“, предоставило на един от заявителите правата си за възпроизвеждане и използване на възпроизведеното произведение, заедно с други изображения, съдържащи се в приложенията към този договор.

15

На второ място, апелативният състав счита, че нередностите, изтъкнати от NLC, а именно споменаването на максимален срок за закрила на авторското право от 70 години, при положение че такъв срок съществува едва от 1996 г., датата на пощенското клеймо, която се пада неделя, когато са затворени пощенските служби, и качественото и концептуално различие между изображението на „mano portafortuna“ и другите изображения в приложенията към договора от 1986 г., не могат да породят съмнения относно съдържанието на този договор. В този контекст апелативният състав уточнява, че макар съгласно член 2702 от италианския Граждански кодекс до установяване на неистинността му частният документ да удостоверява, че материализираните в него изявления са направени от подписалите го лица, от текста на тази разпоредба следва, че той все пак е компетентен свободно да прецени съдържанието му.

16

След проверката на договора от 1986 г. апелативният състав потвърждава съществуването на закриляно съгласно италианското право авторско право.

17

На 8 септември 2010 г. NLC подава в секретариата на Общия съд жалба за отмяна на спорното решение. В подкрепа на тази жалба NLC изтъква три отменителни основания; на първо място, нарушение на член 53, параграф 2, буква в) от Регламент № 207/2009, доколкото апелативният състав е приел, че заявителите са доказали съществуването на по-ранно авторско право, на второ място, неправомерен отказ на апелативния състав да започне устно производство и да разпореди представянето на оригинала на договора от 1986 г., на трето място, неправилна преценка на апелативния състав, що се отнася до компетентността му да провери дали този договор е автентичен.

18

С обжалваното решение Общият съд уважава жалбата, като приема, че изтъкнатите от NLC в подкрепа на тази жалба първо и трето отменително основание са налице.

19

В това отношение Общият съд припомня най-напред, в точки 14—21 от обжалваното решение, правилата и принципите, които апелативният състав трябва да приложи, за да провери дали е доказано съществуването на авторско право, закриляно съгласно национална правна уредба. Като се позовава на Решение на Съда от 5 юли 2011 г. по дело Edwin/СХВП (C-263/09 P, Сборник, стр. I-5853, точки 50—52), той приема в точка 18, че искащият обявяване на недействителност трябва да представи на СХВП не само доказателства, че отговаря на изискванията, предвидени в националното законодателство, чието прилагане иска, за да може да забрани използването на марка на Общността по силата на по-ранно право, но и доказателствата, установяващи съдържанието на това законодателство.

20

По-нататък, в точка 20 от обжалваното решение Общият съд отбелязва, че съгласно практиката му СХВП трябва служебно да се информира по начин, които ѝ изглежда подходящ за целта, относно националното законодателство на съответната държава членка, ако тази информация е необходима, за да се преценят условията за прилагане на съответното основание за недействителност, и по-специално истинността на изтъкваните факти или доказателствената стойност на представените доказателства. Общият съд уточнява и че ограничаването на фактическата основа на проверката, извършвана от СХВП, не изключва в нея да се вземат предвид, освен фактите, изрично изтъкнати от страните в производството по обявяване на недействителност, и общоизвестни факти, т.е. такива, които е възможно да са известни на всяко лице или могат да станат известни от общодостъпни източници.

21

Накрая, с оглед на тези принципи в точки 23 и 24 от обжалваното решение Общият съд приема, че апелативният състав правилно се е основал на разпоредбите от италианското право, определящи доказателствената сила, с която се ползва договорът от 1986 г., но смята, че трябва да провери дали този състав е тълкувал правилно относимото италианско право, като е заключил, че съгласно членове 2702 и 2703 от италианския Граждански кодекс договорът от 1986 г. удостоверява, че материализираните в него изявления са направени от подписалите го лица, до образуването на производство за установяване на неистинността на документа.

22

В това отношение Общият съд разглежда в точки 25—32 от обжалваното решение разпоредбите на италианското право, и в частност член 2704 от италианския Граждански кодекс, така както е тълкуван от Corte suprema di cassazione (Върховен касационен съд на Италия) в Решение № 13912 от 14 юни 2007 г. (наричано по-нататък „решението от 14 юни 2007 г.“). След като в точка 33 от обжалваното решение отбелязва, че в спорното решение изобщо не се посочва този член, в точка 35 Общият съд приема, че съгласно практиката на Corte suprema di cassazione, NLC е можела да представи доказателство, че договорът от 1986 г. всъщност е бил изготвен на различна от тази върху пощенското клеймо дата, без да е необходимо да иска установяване на неистинността на документа. В резултат на това в точка 36 от обжалваното решение Общият съд прави извода, че апелативният състав е тълкувал неправилно националното право, приложимо съгласно член 53, параграф 2 от Регламент № 207/2009, и следователно е преценил неправилно точния обхват на правомощията си.

23

След като в точка 40 от обжалваното решение констатира, че е възможно неправилното тълкуване на националното право да е оказало влияние върху съдържанието на спорното решение, Общият съд заключава в точка 41 от посоченото съдебно решение, че спорното решение трябва да бъде отменено, като не е необходимо да се разглежда второто отменително основание, което NLC е изложила в подкрепа на жалбата си.

24

СХВП иска обжалваното решение да бъде отменено и NLC да бъде осъдена да заплати направените от СХВП съдебни разноски.

25

NLC иска жалбата до Съда да бъде отхвърлена.

26

В подкрепа на тази жалба СХВП излага три отменителни основания — на първо място, нарушение на член 76, параграф 1 от Регламент № 207/2009 и на правило 37 от Регламента за прилагане, на второ място, нарушение на принципа на състезателност, доколкото правото на СХВП да бъде изслушана по повод решението от 14 юни 2007 г. не е било спазено, и на трето място, явна противоречивост и изопачаване на фактическата обстановка, които опорочават мотивите и извода на Общия съд.

27

С първото отменително основание, което се подразделя на две части, СХВП поддържа, че Общият съд не може да се основава нито на член 2704 от италианския Граждански кодекс (първа част), нито на решението от 14 юни 2007 г. (втора част), тъй като те не са били посочени от страните и следователно не са били обхванати от предмета на спора пред апелативния състав.

28

СХВП излага съображения и при условията на евентуалност, тъй като счита, че от мотивите на Общия съд не става ясно как той разглежда националното право — като правен въпрос или като ноторен факт. Ако Общият съд е приел, че прилагането на националното право съставлява правен въпрос, той, от една страна, нарушил принципа, изразен в правило 37, буква б), подточка iii) от Регламента за прилагане, съгласно който страната, която се позовава на националното право, следва да предостави на СХВП данни за съдържанието на законодателството и за това как то се прилага в настоящия случай, и от друга страна, не се съобразил с Решение по дело Edwin/СХВП, посочено по-горе, от което следва, че националното право е факт, който страните следва да изтъкват и доказват. Ако Общият съд е приел, че прилагането на националното право представлява фактически въпрос, той неоснователно е квалифицирал националното законодателство като „ноторен факт“, който като такъв може да бъде издирван и изтъкван от СХВП по неин почин. Освен това заменил със собствената си преценка тази на апелативния състав и разгледал въпроси, по които този състав не е взел отношение.

29

В отговор на тези доводи NLC посочва, на първо място, че правило 37 от Регламента за прилагане и Решение по дело Edwin/СХВП, посочено по-горе, се отнасят единствено до тежестта на доказване на искащия обявяване на недействителност, но не засягат ответника, който се намира в неизгодно положение, когато решение на СХВП се оспорва на базата на твърдение, основаващо се на правна уредба, която му е напълно непозната. Освен това тежестта на доказване, която по силата на правило 37 и посоченото Решение по дело Edwin/СХВП се носи от искащия обявяване на недействителност, не се разпростирала върху въпроси на националното процесуално право.

30

На второ място, NLC поддържа, че апелативният състав не се е ограничил с фактически констатации, а е разрешил правен въпрос. Тълкуване на член 76, параграф 1 от Регламент № 207/2009, което ограничава проверката на апелативния състав само до изтъкнатите от искащия обявяване на недействителност относителни основания за отказ, било несъвместимо с прилагането на основните правни принципи, които СХВП следва да взема предвид, както се припомня в съображение 13 и в член 83 от посочения регламент.

31

На трето място, NLC отбелязва, че допуснатата от апелативния състав грешка се дължи на неправилно тълкуване на членове 2702 и 2703 от италианския Граждански кодекс, върху които му е било обърнато внимание, и че въпросът за доказателствената сила на договора от 1986 г. е бил повдигнат пред апелативния състав и Общия съд. Следователно, дори да се предположи, че последният погрешно е започнал обсъждане във връзка с член 2704 от същия кодекс и съдебната практика по него, тази грешка не засягала резултата от направения анализ, така че твърдението за наличие на отменителното основание следвало да се отхвърли като безпредметно.

32

Като начало следва да се отбележи, че предвид както датата, на която е регистрирана спорната марка, а именно 2 октомври 2007 г., така и датата, на която заявителите са подали до СХВП искането си за обявяване на недействителност, а именно 20 ноември същата година, настоящото отменително основание следва да бъде преценено от гледна точка на разпоредбите на Регламент № 40/94, тъй като към тези дати Регламент № 207/2009 още не е бил влязъл в сила (вж. по-конкретно Решение от 3 октомври 2013 г. по дело Rintisch/СХВП, C‑122/12 P, точка 2).

33

Първото отменително основание в подкрепа на жалбата до Съда по същество се отнася до процесуалния режим във връзка с прилагането на националното право в хипотезата, при която пред СХВП е подадено искане за обявяване на недействителност на марка на Общността, а до Общия съд — жалба срещу постановеното по това искане решение, и претенцията в спора се основава, съгласно член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94, на съществуването на по-ранно право, закриляно по силата на национална правна норма. За да се прецени дали това отменително основание е налице, като начало следва да се припомни начинът, по който в подобна обстановка се разпределят ролите на искащия обявяване на недействителност, компетентните органи на СХВП и Общия съд.

34

Що се отнася до ролята на искащия обявяване на недействителност, Съдът е приел, че съгласно правило 37 от Регламента за прилагане той трябва да представи на СХВП не само доказателства, че отговаря на изискванията, предвидени в националното законодателство, чието прилагане иска, за да може да забрани използването на марка на Общността по силата на по-ранно право, но и доказателствата, установяващи съдържанието на това законодателство (Решение по дело Edwin/СХВП, посочено по-горе, точка 50).

35

Що се отнася до компетентните органи на СХВП, Съдът е посочил, че те следва да преценят тежестта и значението на доказателствата, които искащият обявяване на недействителност е представил, за да установи съдържанието на националната правна норма, на която се позовава (Решение по дело Edwin/СХВП, посочено по-горе, точка 51).

36

По повод ролята на Общия съд Съдът, позовавайки се на член 63, параграф 2 от Регламент № 40/94, който посочва основанията за обжалване на решенията на апелативните състави на СХВП, уточнява, че той е компетентен да упражнява пълен контрол за законосъобразност върху направената от СХВП преценка на доказателствата, които искащият обявяване на недействителност е представил, за да установи съдържанието на националното право, на чиято защита се позовава (Решение по дело Edwin/СХВП, посочено по-горе, точка 52).

37

Противно на твърдяното от СХВП, от точки 50—52 от Решение по дело Edwin/СХВП, посочено по-горе, не следва, че националната правна норма, приложима поради препратка като тази в член 52, параграф 2 от Регламент № 40/94, трябва да се разглежда просто като факт, чието съществуване СХВП и Общият съд могат само да констатират въз основа на представените пред тях доказателства.

38

За сметка на това от посочените точки се вижда, че Съдът е искал да подчертае обхвата на контрола, който следва да бъде упражнен както от компетентните органи на СХВП, така и от Общия съд във връзка с прилагането на националното право в спор, възникнал поради направено искане за обявяване на недействителност на марка на Общността.

39

С оглед на тези съображения следва да се прецени дали в подобен процесуален контекст СХВП и Общият съд са длъжни да се ограничат само и единствено с проверка на документите, които искащият обявяване на недействителност е представил, за да установи съдържанието на приложимото национално право, или пък могат да упражнят контрол, що се отнася до релевантността на въпросното право, което предполага евентуално те да проучат служебно условията за прилагане и обхвата на изтъкнатите национални правни норми.

40

В това отношение следва да се отбележи, че упражняваният от СХВП и Общия съд контрол трябва да бъде осъществен с оглед на изискването, припомнено от генералния адвокат в точка 91 от заключението му, да се осигури полезното действие на Регламент № 40/94, което е да се обезпечи защитата на марката на Общността.

41

От тази гледна точка, щом като прилагането на националното право може да доведе до установяването на основание за заличаване на надлежно регистрирана марка на Общността, се оказва необходимо СХВП и Общият съд да могат, преди да уважат искането за обявяване на недействителност на такава марка, да проверят релевантността на доказателствата, които искащият обявяване на недействителност е представил с оглед на задължението си да докаже съдържанието на това национално право.

42

Контролът, упражняван от компетентните органи на СХВП и от Общия съд, трябва да отговаря и на изискванията, произтичащи от функцията им във връзка със споровете, свързани с марката на Общността.

43

Когато, на първо място, компетентните органи на СХВП са сезирани с искане за обявяване на недействителност на марка на Общността, основано на закриляно по силата на национална правна норма по-ранно право, решението им може да лиши притежателя на марката от предоставено му право. Предвид последиците на подобно решение е необходимо функциите на органа, който го взема, да не се свеждат просто до валидиране на националното право, така както е представено от искащия обявяване на недействителност.

44

Що се отнася до съдебния контрол, упражняван впоследствие от Общия съд, следва да се подчертае, както отбелязва генералният адвокат в точка 92 от заключението си, че този контрол трябва да отговаря на изискванията на принципа на ефективната съдебна защита. Доколкото в конкретния процесуален контекст прилагането на националното право може да лиши притежателя на марка на Общността от неговото право, абсолютно наложително е да се избегне положение, при което поради евентуални непълноти в документите, представени като доказателство за съответното приложимо национално право, Общият съд на практика се оказва лишен от възможност да осъществи ефективен контрол. Затова той трябва да може да провери, и то извън представените документи, съдържанието, условията за прилагане и обхвата на правните норми, на които се позовава искащият обявяване на недействителност.

45

Следователно Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като в точка 20 от обжалваното решение е приел, че „след като СХВП може да се окаже длъжна да вземе предвид националното право на държавата членка, в която е закриляно по-ранното право, на което се основава искането за обявяване на недействителност, тя трябва служебно да се информира по начин, които ѝ изглежда подходящ за целта, относно националното законодателство на съответната държава членка, ако тази информация е необходима, за да се преценят условията за прилагане на съответното основание за недействителност, и по-специално истинността на изтъкваните факти или доказателствената стойност на представените доказателства“.

46

В случая, след като отбелязва в точка 24 от обжалваното решение, че СХВП е приложила членове 2702 и 2703 от италианския Граждански кодекс, за да прецени доказателствената сила на договора от 1986 г., Общият съд също взема предвид, в точки 27—32 от посоченото решение, член 2704 от същия кодекс, отнасящ се до достоверността на датата на частния документ, и националната съдебна практика относно тълкуването и прилагането на този член. При това положение Общият съд не е превишил пределите на правомощието си да събира служебно данни, за да провери съдържанието, условията за прилагане и обхвата на националните правни норми, изтъкнати от искащия обявяване на недействителност, и да установи доказателствената сила на договора, от който последният черпи своето по-ранно спрямо спорната марка право.

47

При тези условия следва да се приеме, че в нито една от двете си части първото отменително основание, изтъкнато в подкрепа на жалбата до Съда, не е налице.

48

Като се позовава на общия принцип на правото на Съюза, че адресатите на решенията на органи на публичната власт, с които се засягат чувствително интересите им, трябва да могат надлежно да представят своята гледна точка, СХВП поддържа, че в случая не е имала тази възможност, що се отнася до решението от 14 юни 2007 г., което не е било изтъкнато от страните в административното производство и поради това не е било част от предмета на спора пред апелативния състав. Според СХВП, ако тя бе имала тази възможност, мотивите и изводът на Общия съд щели да бъдат различни.

49

От това СХВП заключава, че Общият съд е нарушил правото ѝ да бъде изслушана.

50

NLC отговаря, че правният въпрос, за който практиката на Corte suprema di cassazione е релевантна, бил повдигнат преди съдебното заседание, доколкото на основание член 64 от Процедурния правилник с писмо от 7 февруари 2012 г. Общият съд е приканил СХВП да отговори на въпроси относно обхвата на член 2704 от италианския Граждански кодекс. Следователно СХВП имала възможност да изрази становище по този въпрос както писмено, така и в съдебното заседание, и не можело да се поддържа, че ако липсва предварително предупреждение за всяка относима или евентуално относима съдебна практика, със съдебното решение, което се позовава на нея, се нарушава правото на защита.

51

NLC добавя, че дори да се предположи, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като не е предоставил на СХВП възможността да представи становище по националната съдебна практика, при всички случаи тази грешка не е оказала никакво влияние върху начина, по който този съд е разрешил отнесения до него спор.

52

Правото на справедлив процес представлява основен принцип на правото на Съюза, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

53

За да изпълнят свързаните с това право изисквания, юрисдикциите на Съюза трябва сами да спазват и да следят за спазването в производствата пред тях на принципа на състезателност, който се прилага за всяко производство, което може да приключи с решение на институция на Съюза, засягащо значително интересите на дадено лице (Решение от 2 декември 2009 г. по дело Комисия/Ирландия и др., C-89/08 P, Сборник, стр. I-11245, точки 51 и 53, както и Решение от 17 декември 2009 г. по дело Преразглеждане M/EMEA, C-197/09 RX-II, Сборник, стр. I-12033, точки 41 и 42).

54

Принципът на състезателност не се изразява само в предоставяне на право на всяка от страните в процеса да се запознае с доказателствата и със становищата, представени на съда от противната страна, и да ги обсъди. Той предполага и правото на страните да се запознаят с обстоятелствата, които съдът разглежда служебно и на които възнамерява да основе решението си, и да ги обсъдят. За да бъдат изпълнени изискванията, свързани с правото на справедлив съдебен процес, е необходимо страните да са се запознали и да могат да обсъдят в състезателно производство както фактическите, така и правните обстоятелства, които са от решаващо значение за изхода на спора (Решение по дело Комисия/Ирландия и др., посочено по-горе, точки 55 и 56, както и Решение от 21 февруари 2013 г. по дело Banif Plus Bank, C‑472/11, точка 30).

55

В случая е безспорно, че решението от 14 юни 2007 г. не е било споменато нито в производството пред СХВП, нито в становищата, представени на Общия съд, а е посочено служебно от последния след приключването на писмената фаза на производството.

56

Ето защо трябва да се провери дали в настоящия случай в хода на производството пред Общия съд страните са имали възможност да представят становището си по въпросното съдебно решение.

57

Видно от писмата, изпратени им на 7 февруари 2012 г. от Общия съд, и от приложените към тях въпроси, страните, макар да са били поканени да изложат становище по разпоредбите на член 2704 от италианския Граждански кодекс, не са могли да представят становище по решението от 14 юни 2007, което изобщо не се споменава в тези писма.

58

Освен това, както отбелязва генералният адвокат в точка 117 от заключението си, от точки 32, 35, 36, 39 и 40 от обжалваното решение ясно следва, че съдържанието на решението от 14 юни 2007 г. е било определящо за мотивите на Общия съд. Именно поради констатацията, че апелативният състав не е взел предвид тази съдебна практика — съгласно която неистинността на датата на пощенското клеймо може да се доказва извън производство за установяване на неистинност — Общият съд приема, че апелативният състав е можело да отдаде по-голямо значение на твърдените от NLC нередности и че в резултат на това следва да се отмени спорното решение.

59

От изложеното следва, че Общият съд е нарушил принципа на състезателност, произтичащ от свързаните с правото на справедлив процес изисквания.

60

От това следва, че второто отменително основание, изложено от СХВП в подкрепа на жалбата ѝ, е налице.

61

Предвид процесуалното нарушение, което е допуснал Общият съд при прилагането на съдебната практика на Corte suprema di cassazione по член 2704 от италианския Граждански кодекс, на този етап на производството не е необходимо да се разглежда третото отменително основание, изтъкнато от СХВП, а именно явна противоречивост и изопачаване на фактическата обстановка, които опорочавали мотивите, развити от Общия съд на базата на тази съдебна практика.

62

Предвид всички изложени по-горе съображения обжалваното решение трябва да бъде отменено.

63

Съгласно член 61, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, когато отменя решение на Общия съд, Съдът може или сам да постанови окончателно решение по делото, когато фазата на производството позволява това, или да върне делото на Общия съд за постановяване на решение.

64

В случая Съдът счита, че фазата на производството не позволява по него да бъде постановено решение, тъй като преди това страните трябва да могат при условията на състезателност да изразят становище по някои аспекти на националното право, които Общият съд е разгледал служебно.

65

Поради това делото следва да бъде върнато на Общия съд, който да се произнесе по съществото на спора.

66

Тъй като делото се връща за ново разглеждане от Общия съд, Съдът не следва да се произнася по съдебните разноски, свързани с настоящото производство по обжалване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: