EUR-Lex Access to European Union law

Back to EUR-Lex homepage

This document is an excerpt from the EUR-Lex website

Document 61981CJ0283

Решение на Съда от 6 октомври 1982 г.
Srl CILFIT и Lanificio di Gavardo SpA срещу Ministero della sanità.
Искане за преюдициално заключение: Corte suprema di Cassazione - Италия.
Obligation de renvoi préjudiciel.
Дело 283/81.

ECLI identifier: ECLI:EU:C:1982:335

РЕШЕНИЕ НА СЪДА

6 октомври 1982 година(*)

„Задължение за отправяне на преюдициално запитване“

[…]

По дело 283/81

с предмет искане, отправено до Съда на основание член 177 от Договора за ЕИО, за постановяване във връзка с висящите пред Първо гражданско отделение на Corte Suprema di Cassazione (Върховен касационен съд) дела:

Srl CILFIT, в ликвидация, заедно с 54 други, Рим,

срещу

Ministero della Sanità [Министерство на здравеопазването], Рим, за което се явява министърът,

и

Lanificio di Gavardo Spa, Милано,

срещу

Ministero della Sanità, Рим, за което се явява министърът,

на преюдициално заключение по тълкуването на член 177, трета алинея от Договора за ЕИО

СЪДЪТ,

в състав: г‑н J. Mertens de Wilmars, председател, г‑н G. Bosco, г‑н A. Touffait и г‑н O. Due, председатели на състави, г‑н P. Pescatore, г‑н Mackenzie Stuart, г‑н A. O’Keeffe, г‑н T. Koopmans, г‑н U. Everling, г‑н A. Chloros и г‑н F. Grévisse, съдии,

генерален адвокат: M. Capotorti,

секретар: P. Heim,

постанови настоящото

Решение

[…]

1        С акт от 27 март 1981 г., постъпил в Съда на 31 октомври 1981 г., Corte Suprema di Cassazione отправя преюдициално запитване на основание член 177 от Договора за ЕИО относно тълкуването на член 177, трета алинея от Договора за ЕИО.

2        Запитването е отправено във връзка със спора между дружества — вносители на вълна, и италианското Министерство на здравеопазването относно плащането на фиксирана такса за санитарна инспекция на вълната, внасяна от страни, които не са членки на Общността. Дружествата се позовават на Регламент (ЕИО) № 827/68 от 28 юни 1968 година относно общата организация на пазара на определени продукти, посочени в приложение ІІ към Договора (ОВ L 151, стp. 16), като член 2, параграф 2 от този регламент забранява на държавите-членки да налагат каквито и да е такси с равностоен на мито ефект по отношение на внасяни „животински продукти“, непосочени другаде, класирани в тарифна позиция 05.15 от Общата митническа тарифа. Министерството на здравеопазването възразява срещу този довод, като изтъква, че вълната не е включена в приложение ІІ към Договора. Ето защо тя не била предмет на обща организация на селскостопански пазари.

3        При тези обстоятелства Министерството на здравеопазването прави извода, че отговорът на въпроса относно тълкуването на приетия от институциите на Общността акт е толкова очевиден, че изключва възможността за наличие на всякакво тълкувателно съмнение и по този начин отстранява необходимостта от преюдициално запитване до Съда на ЕО. Засегнатите дружества поддържат обаче, че след като въпросът за тълкуването на регламент е бил повдигнат пред Corte Suprema di Cassazione, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, съгласно трета алинея от член 177 този съд не може да се отклони от задължението си да сезира Съда на ЕО.

4        Предвид тези противоположни възгледи Corte Suprema di Cassazione сезира Съда със следния въпрос:

„Трета алинея от член 177 от Договора — според която при възникване на въпрос като посочените в първа алинея от този член по висящо дело пред национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, юрисдикцията е длъжна да отнесе въпроса до Съда на ЕО — създава ли задължение за отправяне на преюдициално запитване, което не позволява на националния съд да прави никаква преценка на основателността на възникналия въпрос, или пък посочената разпоредба поставя това задължение — и в какви граници — в зависимост от предварително наличие на основателно тълкувателно съмнение?”

5        За да се разреши очертаният по този начин проблем, следва да бъде взета предвид системата, създадена с член 177, която предоставя на Съда на ЕО компетентност за произнасяне и по тълкуването на Договора и на актовете, приети от институциите на Общността.

6        Втора алинея от този член предвижда, че прецени необходимостта от решение по въпрос, свързан с тълкуване, за да постанови своето решение, всяка юрисдикция на държава-членка „може“ да поиска от Съда на ЕО да се произнесе по въпроса. Трета алинея от този член предвижда, че когато е повдигнат въпрос за тълкуване по дело, висящо пред национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, юрисдикцията е длъжна да сезира Съда на ЕО.

7        Задължението за сезиране се вписва в рамките на сътрудничеството, учредено с цел да се гарантира надлежното прилагане и еднаквото тълкуване на общностното право във всички държави-членки между вътрешните юрисдикции, в качеството им на отговорни за прилагането на общностното право съдилища, и Съда на ЕО. С трета алинея от член 177 по-специално се цели да се предотвратят отклонения в съдебната практика в рамките на Общността по въпроси на общностното право. Ето защо когато бъде повдигнат въпрос за тълкуване по смисъла на член 177, обхватът на задължението трябва да бъде определен от гледна точка на тези цели в зависимост от съответните правомощия на националните юрисдикции и на Съда на ЕО.

8        В тази връзка смисълът на израза „когато такъв въпрос е повдигнат“ следва да бъде уточнен от гледна точка на общностното право, с цел да бъдат определени обстоятелствата, при които вътрешна юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, е длъжна да сезира Съда на ЕО.

9        В това отношение следва на първо място да бъде отбелязано, че член 177 не съставлява средство за защита, което е на разположение на страните по висящо пред национален съд дело. Ето защо не е достатъчно дадена страна да твърди, че със спора се повдига въпрос за тълкуване на общностното право, за да се породи задължение за съответната юрисдикция да приеме повдигането на въпрос по смисъла на член 177. От друга страна, националната юрисдикция е длъжна, ако е необходимо, да сезира по свой почин Съда на ЕО.

10      На второ място, от връзката между втора и трета алинея от член 177 следва, че посочените в трета алинея юрисдикции имат същото право на преценка, както всяка друга вътрешна юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на общностното право, за да им даде възможност да се произнесат с решение. Ето защо тези юрисдикции не са длъжни да препращат въпрос относно тълкуването на общностното право, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, т.е. ако отговорът му, независимо от това какъв е той, не би могъл по никакъв начин да повлияе решаването на спора.

11      Когато обаче тези юрисдикции счетат, че прибягване към общностното право е необходимо, за да им даде възможност да решат определен спор, член 177 им вменява задължение да сезират Съда на ЕО с всеки въпрос за тълкуване, който може да възникне.

12      Поставеният от Corte Suprema di Cassazione въпрос цели да се установи дали при определени обстоятелства съдържащото се в трета алинея от член 177 задължение може все пак да бъде ограничавано.

13      В тази връзка следва да бъде припомнено, че в Решение от 27 март 1963 година (по дело Da Costa, 28/62—30/62, Recueil, стр. 75) Съдът постановява, че: „макар последната алинея от член 177 безусловно да задължава националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, да отнасят до Съда всеки въпрос за тълкуване, повдигнат пред тях, авторитетният характер на вече дадено от Съда тълкуване по член 177 може да лиши задължението от неговата цел и така да го изпразни от съдържание; такъв е случаят по-специално, когато повдигнатият въпрос е по същество идентичен с въпрос, който е бил вече предмет на преюдициално решение по подобно дело.“

14      По отношение на ограниченията на определеното в член 177, трета алинея задължение същите последици могат да произтекат от установена практика на Съда, в която вече е разрешен разглежданият правен въпрос, независимо от естеството на производствата, довели до тази практика, дори ако спорните въпроси не са строго идентични.

15      Безспорно е обаче, че във всички подобни хипотези националните юрисдикции, включително посочените в трета алинея от член 177, остават напълно свободни да сезират Съда, ако счетат това за необходимо.

16      На последно място, надлежното прилагане на общностното право може да бъде толкова очевидно, че да не оставя никакво място за съмнение относно начина, по който повдигнатият въпрос следва да бъде разрешен. Преди да стигне до извода, че случаят е такъв, националната юрисдикция трябва да бъде убедена, че въпросът е също толкова очевиден за юрисдикциите на другите държави-членки и за Съда на ЕО. Националната юрисдикция може да не отнесе въпроса до Съда и да поеме отговорността за неговото решаване само ако тези условия са изпълнени.

17      Независимо от това наличието на такава възможност трябва да бъде преценено въз основа на специфичните характеристики на общностното право и на особените трудности, които създава неговото тълкуване.

18      Най-напред следва да се вземе предвид, че текстовете на общностното право са съставени на множество езици и че редакциите на различните езици са еднакво автентични; така тълкуване на дадена разпоредба на общностното право налага сравнение на редакциите на различни езици.

19      Следва също да се отбележи, че дори при пълно съответствие между текстовете на различните езици общностното право използва терминология, която е специфична за него. В допълнение следва да бъде подчертано, че правните понятия нямат непременно едно и също съдържание в общностното право и в различните национални правни системи.

20      На последно място, всяка разпоредба на общностното право трябва да бъде поставена в нейния контекст и да се тълкува в светлината на разпоредбите на това право, на неговите цели и на етапа от развитието му към датата, на която разглежданата разпоредба следва да бъде приложена.

21      Предвид всички изложени съображения, на Corte Suprema di Cassazione следва да се отговори, че трета алинея от член 177 трябва да се тълкува в смисъл, че юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, е длъжна, когато пред нея бъде повдигнат въпрос, свързан с общностното право, да изпълни задължението си за сезиране, освен ако е установила, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че разглежданата общностна разпоредба вече е била тълкувана от Съда, или че надлежното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя място за каквото и да е основателно съмнение; наличието на такава възможност трябва да се преценява в светлината на специфичните характеристики на общностното право, на особените трудности, свързани с неговото тълкуване и на риска от отклонения в съдебната практика в рамките на Общността.

 По съдебните разноски

22      Разходите, направени от правителство на Италианската република, от правителството на Кралство Нидерландия и от Комисията на Европейските общности, които са представили становища пред Съда, не подлежат на възстановяване.

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред Corte Suprema di Cassazione, последният следва да се произнесе по съдебните разноски.

По изложените съображения

СЪДЪТ,

произнасяйки се по въпроса, поставен от Corte Suprema di Cassazione с акт от 27 март 1981 година, реши:

Трета алинея от член 177 от Договора за ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, е длъжна, когато пред нея бъде повдигнат въпрос, свързан с общностното право, да изпълни задължението си за сезиране, освен ако е установила, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че съответната общностна разпоредба вече е била тълкувана от Съда, или че надлежното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя място за каквото и да е основателно съмнение; наличието на такава възможност трябва да се преценява в светлината на специфичните характеристики на общностното право, на особените трудности, свързани с неговото тълкуване и на риска от отклонения в съдебната практика в рамките на Общността.

Mertens de Wilmars

            Bosco

Touffait

Due

Pescatore            Mackenzie Stuart

O’Keeffe

Koopmans

Everling            Chloros

Grévisse

Постановено в открито заседание в Люксембург на 6 октомври 1982 година.

Секретар

 

                        Председател

P. Heim

 

                        J. Mertens de Wilmars


* Език на производството: италиански.

Top