РЕШЕНИЕ НА СЪДА

15 юли 1963 година(*)

[?]

По дело 25/62

Plaumann & Co., със седалище в Хамбург, Германия, за което се явява адв. H. Ditges, адвокат от кьолнската адвокатска колегия, със съдебен адрес в Люксембург: г‑н Audry, Fédération des commerçants, 8, avenue de l’Arsenal,

жалбоподател,

срещу

Комисия на Европейската икономическа общност, за която се явява г‑н H. Ehring, юридически съветник на европейските изпълнителни органи, в качеството на представител, подпомаган от г‑н E. Steindorff, преподавател по право от Тюбингенския университет, със съдебен адрес в Люксембург: г‑н Henri Manzanarès, секретар на правната служба на европейските изпълнителни органи, 2, place de Metz,

ответник,

с предмет:

— отмяна на Решение S ІІІ 03079 на Комисията от 22 май 1962 година, с което се отказва разрешение на Федерална република Германия частично да премахне митата за „пресни мандарини и клементини“, внос от трети страни,

— изплащане на обезщетение в размер на 39 414,01 DEM,

СЪДЪТ,

в състав: г‑н A. M. Donner, председател, г‑н L. Delvaux и г‑н R. Lecourt, председатели на състави, г‑н Ch. L. Hammes, г‑н R. Rossi (докладчик), г‑н A. Trabucchi и г‑н W. Strauβ, съдии,

генерален адвокат: г‑н К. Roemer,

секретар: г‑н A. Van Houtte,

постанови настоящото

Решение

[?]

 І – Относно жалбата за отмяна

 По допустимостта

Съгласно член 173, втора алинея от Договора за ЕИО „всяко физическо или юридическо лице може […] да заведе иск срещу [другаде в текста: „да обжалва“] решени[ето], което въпреки формата си на […] решение, адресирано до друго лице, го засяга пряко и лично“.

Ответникът поддържа, че думите „друго лице“ в тази алинея не се отнасят до държавите-членки в качеството им на публична власт и че поради това е недопустимо частноправните субекти да подават жалби за отмяна на адресирани до държавите-членки решения на Комисията или Съвета.

Член 173, втора алинея от Договора обаче допуска жалбите на частноправни субекти срещу адресирано до „друго лице“ решение, което ги засяга пряко и лично, но нито уточнява, нито ограничава обхвата на тази формулировка.

Буквата и граматическият смисъл на посочената по-горе разпоредба обосновават разширителното ѝ тълкуване.

Освен това разпоредбите на Договора относно процесуалната легитимация на страните не трябва да се тълкуват стеснително.

Поради това при липсата на изрична разпоредба в Договора не може да се предполага наличието на такова ограничение.

Следователно доводът на ответника не може да се приеме за основателен.

Ответникът поддържа още, че по своето естество обжалваното решение е регламент, приет под формата на индивидуално решение, и поради това не подлежи на обжалване от частноправни субекти на същото основание като нормативните актове с общо приложение.

От разпоредбите на членове 189 и 191 от Договора за ЕИО обаче следва, че решенията се характеризират с ограничения брой адресати, до които се отнасят. Следователно за да се определи дали даден акт съставлява решение, трябва да се установи дали въпросният акт засяга конкретни субекти.

Обжалваното решение е адресирано до правителството на Федерална Република Германия, като с него ѝ се отказва разрешение за частично премахване на митата за определени продукти, внос от трети страни.

Поради това обжалваният акт следва да се разглежда като решение, насочено към конкретен субект и пораждащо задължителни правни последици единствено за него.

Съгласно член 173, втора алинея от Договора частноправните субекти могат да обжалват решенията, които макар и адресирани до друго лице, ги засягат пряко и лично. В случая обаче ответникът възразява, че спорното решение не засяга жалбоподателя пряко и лично.

Необходимо е първо да се разгледа въпросът дали е изпълнено второто условие за допустимост, тъй като ако жалбоподателят не е лично засегнат от решението, става излишно да се изследва въпросът дали то го засяга пряко.

Субектите, които не са адресати на дадено решение, могат да твърдят, че са лично засегнати само ако решението се отнася до тях поради някои присъщи за тях качества или поради фактическо положение, което ги разграничава от всички останали лица и така ги индивидуализира по същия начин, както адресата.

В случая спорното решение се отнася до жалбоподателя поради качеството му на вносител на клементини, т.е. поради търговска дейност, която може да бъде упражнявана по всяко време от всякакъв субект и следователно не индивидуализира жалбоподателя по същия начин, както адресата на обжалваното решение.

По тези причини настоящата жалба за отмяна следва да се обяви за недопустима.

 II – Относно искането за обезщетение

 По допустимостта

Ответникът поддържа, че искането за обезщетение, което е формулирано за първи път в репликата, не е направено в срок и поради това е недопустимо на основание на член 38, параграф 1, буква г) от Процедурния правилник.

В жалбата обаче се съдържа искане за установяване на евентуалните вреди, произтичащи от обжалваното решение, като в хода на писмената и устната фаза на производство жалбоподателят уточнява предмета на това искане и определя размера на тези вреди.

По тези причини искането за обезщетение може да се разглежда като допустимо допълване на исканията в жалбата и следователно е допустимо на основание на посочения по-горе член 38, параграф 1, буква г) от Процедурния правилник.

 По същество

Жалбоподателят иска да му се изплати обезщетение, чийто размер е равен на митата и данъка върху оборота, които е трябвало да плати като последица от решението, което той обжалва едновременно с това искане.

При тези обстоятелства следва да се приеме за установено, че твърдяната от жалбоподателя вреда произтича от това решение и че искането за обезщетение действително цели да отстрани правните последици, които спорното решение е породило за жалбоподателя.

В случая обжалваното решение не е отменено.

Административен акт, който не е отменен, не може сам по себе си да съставлява незаконосъобразен акт, увреждащ лицата, до които се отнася, и затова последните не могат да претендират обезщетение за вреди, причинени от този акт.

По искане за обезщетение Съдът не може да постанови решение, което би премахнало правните последици на административно решение, което не е отменено.

Следователно искането на жалбоподателя трябва да се отхвърли като неоснователно.

 ІІІ – По съдебните разноски

По силата на член 69, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски.

След като жалбоподателят е загубил делото, следва да бъде осъден да понесе съдебните разноски.

Предвид материалите по делото,

след като изслуша доклада на съдията докладчик,

след като изслуша устните състезания на страните,

след като изслуша заключението на генералния адвокат,

предвид член 173, втора алинея, член 176, член 189, член 191 и член 215, втора алинея от Договора за създаване на Европейската икономическа общност,

предвид Протокола относно Статута на Съда на Европейските общности, приложен към Договора за създаване на Европейската икономическа общност,

предвид Процедурния правилник на Съда на Европейските общности, и по-специално член 69, параграф 2 от него,

като отхвърля всички останали искания, допълнителни или противоречиви, Съдът реши:

1)      Отхвърля жалбата за отмяна като недопустима.

2)      Отхвърля искането за обезщетение като неоснователно.

3)      Осъжда жалбоподателя да заплати разноските по производството.

Постановено от Съда в Люксембург на 15 юли 1963 година.

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 15 юли 1963 година.

* Език на производството: немски.