–

за UK, от C. Kress, Rechtsanwalt,

–

за RT, от T. Röske, Rechtsanwalt,

–

за JL, от M. Basun, Rechtsanwalt,

–

за Volkswagen Bank GmbH, от I. Heigl и T. Winter, Rechtsanwälte,

–

за BMW Bank, от R. Hall, Rechtsanwalt,

–

за германското правителство, от J. Möller, M. Hellmann, U. Bartl и E. Lankenau,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek, J. Vláčil и S. Šindelková,

–

за Европейската комисия, от G. Goddin и B.‑R. Killmann,

1

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 10, параграф 2 и член 14, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, 2008 г., стр. 66).

2

Запитванията са отправени в рамките на спорове, страни по които са — по дело C‑33/20 — UK, от една страна, и Volkswagen Bank GmbH, от друга, по дело C‑155/20 — RT, SV и BC, от една страна, и Volkswagen Bank и Skoda Bank, клон на Volkswagen Bank, от друга (наричана по-нататък „Skoda Bank“), а по дело C187/20 — JL и DT, от една страна, и BMW Bank GmbH и Volkswagen Bank, от друга, относно действителността на отказа, направен от UK, RT, SV, BC, JL и DT от договорите за кредит, сключени с тези банки.

3

Съображения 30 и 31 от Директива 2008/48 гласят:

4

Член 3 („Определения“) от тази директива предвижда:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]

5

Член 10 („Информация, която следва да се съдържа в договорите за кредит“) от посочената директива гласи:

„1.   Договорите за кредит се изготвят на хартиен или друг траен носител.

Всяка от страните по договора получава екземпляр от договора за кредит. Настоящият член не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на сключването на договорите за кредит, които са в съответствие с правото на Общността.

2.   Договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин:

[…]

[…]

[…]

[…]“.

6

Член 13 („Договори за кредит за неопределен срок“) от същата директива предвижда условията, при които потребителят и кредиторът могат да прекратят договора за кредит с неопределен срок.

7

Член 14 („Право на отказ“) от Директива 2008/48 постановява в параграф 1:

„Потребителят разполага със срок от четиринадесет календарни дни, в който да се откаже от договора за кредит, без да посочва основания за това.

Срокът за отказ започва:

8

Член 22 („Хармонизация и императивен характер на настоящата директива“) от тази директива предвижда в параграф 1:

„Доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки могат да не запазят или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива“.

9

Съгласно член 23 („Санкции“) от споменатата директива:

„Държавите членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи“.

10

Член 247 („Изисквания за предоставяне на информация във връзка с договорите за потребителски кредити, платената финансова помощ и договорите за кредитно посредничество“) от Einführungsgesetz zum Bürgerlichen Gesetzbuche (Въвеждащ закон към Гражданския кодекс) от 21 септември 1994 г. (BGBl. 1994 I, стр. 2494 и поправка в BGBl. 1997 I, стр. 1061), в редакцията му, приложима към фактите по главното производство (наричан по-нататък „EGBGB), предвижда:

„[…]

§ 3   Съдържание на преддоговорната информация

[…]

§ 6   Съдържание на договора

[…]

§ 7   Друга информация в договора

[…]“.

11

Член 247 („Основен лихвен процент“) от Bürgerliches Gesetzbuch (Граждански кодекс) в редакцията му, приложима към фактите по главното производство (наричан по-нататък „BGB“), предвижда:

„(1)   Основният лихвен процент е 3,62 %. Той се актуализира на 1 януари и 1 юли всяка година с процента, с който референтната стойност се е увеличила или намалила след последната актуализация. Референтната стойност съответства на лихвения процент, определен от Европейската централна банка за последната основна операция по рефинансиране, извършена преди първия календарен ден на съответното полугодие.

(2)   Deutsche Bundesbank [(Германската централна банка)] публикува основния лихвен процент в Bundesanzeiger непосредствено след датите, посочени във второто изречение от първия параграф“.

12

Член 288 („Лихва за забава и други обезщетения“) от BGB постановява в параграф 1:

„Върху всеки паричен дълг се начисляват лихви през периода на забавяне. Процентът на лихвата за забава е пет процентни пункта годишно към основния лихвен процент“.

13

Член 314 („Прекратяване на договори с продължително изпълнение поради наличие на сериозно основание“) от BGB предвижда в параграф 1:

„Договор с продължително изпълнение може да бъде прекратен поради наличие на сериозно основание от всяка от страните, без да е необходимо тя да спазва срок на предизвестие. Сериозно основание е налице, когато с оглед на всички факти в случая и на съответните интереси на двете страни продължаването на договорното отношение до уговорения краен срок или до изтичането на срок на предизвестие не може да бъде наложено на страната, която прекратява договора“.

14

Член 355 („Право на отказ от потребителски договори“) от BGB гласи:

„(1)   Когато законът дава на потребителя право на отказ в съответствие с настоящата разпоредба, потребителят и търговецът престават да са обвързани от волеизявленията си за сключване на договора, ако потребителят е упражнил правото си на отказ от волеизявлението си в този смисъл в посочения срок.

(2)   Срокът за отказ е 14 дни. Освен ако не е предвидено друго, той започва да тече от момента на сключване на договора“.

15

Член 356b („Право на отказ от договор за потребителски кредит“) от BGB предвижда в параграф 2:

„Ако документът, предоставен на кредитополучателя съгласно параграф 1, не съдържа задължителната информация, предвидена в член 492, параграф 2, срокът не започва да тече, докато този пропуск не бъде отстранен в съответствие с член 492, параграф 6 […]“.

16

Член 357 („Правни последици при отказ от договори, сключени извън търговския обект и от разстояние, с изключение на договорите за финансови услуги“, предвижда в параграф 1“) от BGB предвижда в параграф 1:

„Получените престации трябва да се върнат в 14‑дневен срок“.

17

Член 357a от BGB е озаглавен „Правни последици при отказ от договори за финансови услуги“. Съгласно параграф 1 от него:

„Получените престации трябва да се върнат в 30‑дневен срок“.

18

Член 358 („Договор, свързан с договора, по който е упражнено право на отказ“) от BGB гласи:

„[…]

19

Член 491а („Задължения за предоставяне на преддоговорна информация във връзка с договори за потребителски кредит“) от BGB предвижда в параграф 1:

„В хипотезата на договор за потребителски кредит кредиторът трябва предостави на кредитополучателя информацията, посочена в член 247 [от EGBGB], в предвидената в него форма“.

20

Съгласно член 492 („Писмена форма, съдържание на договора“) от BGB:

„(1)   Договорите за потребителски кредит са в писмена форма, освен ако не е предвидена по-строга форма. […]

(2)   Договорът трябва да съдържа информацията, предвидена в член 247, параграфи 6—13 [от EGBGB] за договорите за потребителски кредит.

[…]

(5)   Информацията, която кредиторът трябва да предостави на кредитополучателя след сключване на договора, трябва да е на траен носител“.

21

Член 495 („Право на отказ“) от BGB предвижда в параграф 1:

„В хипотезата на договор за потребителски кредит кредитополучателят има право на отказ в съответствие с член 355 от BGB“.

22

На 19 декември 2015 г. UK, потребител, сключва с Volkswagen Bank договор за кредит в размер на 10671,63 EUR за покупката на превозно средство марка „Volkswagen“, предназначено за лична употреба (наричан по-нататък „процесният договор по дело C‑33/20“). Продавач на това превозно средство е Hahn Automobile GmbH & Co. KG (наричан по-нататък „продавач А“). Продажната цена е 15200 EUR, като UK прави авансово плащане от 5000 EUR на продавач А и финансира с кредита сумата от 10200 EUR, както и еднократна вноска за застраховка на оставащия дълг, която е в размер на 471,63 EUR, или обща сума от 10671,63 EUR.

23

В процесния договор по дело C‑33/20 се посочва следната информация:

„Ако договорът бъде прекратен едностранно, ще Ви начислим законната лихва за просрочени плащания. Годишният размер на лихвата за просрочени плащания е пет процентни пункта над съответния основен лихвен процент“.

24

На UK е предоставен и документ, озаглавен „Стандартна европейска информация относно потребителски кредит“. В този документ се уточнява:

„Годишният размер на лихвата за просрочени плащания е пет процентни пункта над съответния основен лихвен процент. Основният лихвен процент се утвърждава от Германската централна банка и се определя съответно на 1 януари и на 1 юли всяка година“.

25

Запитващата юрисдикция уточнява, че в процесния договор по дело C‑33/20 не се посочва в цифрово изражение приложимият лихвен процент за просрочени плащания, или поне приложимият референтен лихвен процент, а именно предвиденият в член 247 от BGB основен лихвен процент. Тази юрисдикция също така констатира, че цитираният договор не посочва механизма за адаптиране на лихвения процент за просрочени плащания, доколкото предоставеният на UK документ, за който се говори в предходната точка, не е част от процесния договор по дело C‑33/20 поради неспазване на изискването за писмена форма, залегнало в член 492, параграф 1 от BGB.

26

Процесният договор по дело C‑33/20 предвижда:

„За вредите, настъпили като пряка последица от предсрочното погасяване, банката може да изисква заплащането на разумно обезщетение при предсрочно погасяване. Банката ще изчислява вредите в съответствие с финансово-математическите рамкови условия съгласно предписанията на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), които по-специално вземат предвид:

27

Що се отнася до условията за прекратяване от страна на кредитора на процесния договор по дело C‑33/20 поради сериозно основание, този договор не определя формата, в която трябва да се извърши прекратяването, нито пък срока за кредитора да прекрати въпросния договор. Видно от акта за преюдициално запитване, в същия договор няма споменаване на правото на кредитополучателя да прекрати този договор съгласно член 314 от BGB.

28

За изготвянето и сключването на процесния договор по дело C‑33/20 Volkswagen Bank прибягва до услугите на продавач А. Този продавач по-специално действа като кредитен посредник на Volkswagen Bank и използва предоставените от тази банка типови договори. Съгласно посочения договор UK е трябвало от 15 февруари 2016 г. нататък да погасява кредита от 11545,26 EUR (нетният размер на кредита — 10 671,63 EUR, заедно с лихви, които са 873,63 EUR) на 48 еднакви месечни вноски от по 150,08 EUR, и последна вноска от 4341,42 EUR, която да се направи на 16 януари 2020 г.

29

UK редовно плаща предвидените месечни вноски. С писмо от 22 януари 2019 г. обаче той се отказва от посочения договор. Volkswagen Bank отхвърля този отказ.

30

Според UK поради отказа му, направен на 22 януари 2019 г., процесният договор по дело C‑33/20 се е преобразувал в задължение за връщане. С иска си пред запитващата юрисдикция той моли да бъде прието за установено, че е освободен от задължението да плаща месечни вноски на Volkswagen Bank, считано от 22 януари 2019 г. Той иска също Volkswagen Bank да му върне вече платените месечни вноски, както и авансовото плащане, направено на продавач А, в замяна на връщането на закупеното превозно средство.

31

Според Volkswagen Bank отказът на UK е просрочен, поради което е недействителен.

32

При тези обстоятелства Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург, Германия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

33

На 3 януари 2015 г. RT сключва с Volkswagen Bank договор за кредит в размер на 11257,14 EUR. На 23 май 2015 г. SV сключва договор от същия вид със същата банка в размер на 16400 EUR. На 24 юли 2014 г. BC сключва договор за кредит в размер на 7332,34 EUR със Skoda Bank (наричани по-нататък „процесните договори по дело C‑155/20“). С тези договори за кредит е трябвало да се финансира покупката на превозно средство, предназначено за лична употреба, марка „Volkswagen“ — в случая на RT и на SV, и „Skoda“ — в случая на BC. Продавачи на тези превозни средства са съответно Autohaus Kilgus GmbH & Co. KG (наричан по-нататък „продавач Б“), Autohaus Humm GmbH (наричан по-нататък „продавач В“) и Held & Ströhle GmbH & Co. KG (наричан по-нататък „продавач Г“). Продажната цена на превозното средство, придобито от RT, е 15750 EUR, от SV — 23 900 EUR, а от BC — 15 940 EUR. Тези потребители са направили авансово плащане в размер съответно на 5000 EUR, 7500 EUR и 8900 EUR на продавачи Б, В и Г и с процесните договори по дело C‑155/20 са финансирали сума съответно от 10750 EUR, от 16400 EUR и от 7040 EUR, както и, в случаите на RT и на BC, еднократна вноска за застраховка на оставащия дълг, която е в размер съответно на 507,14 EUR и на 292,34 EUR, т.е. общо 11257,14 EUR и 7332,34 EUR.

34

В процесните договори по дело C‑155/20 е посочена същата информация като изложената в точка 23 от настоящото решение.

35

Също така документът, който е посочен в точка 24 от настоящото решение и е озаглавен „Стандартна европейска информация относно потребителски кредит“, е предоставен на RT, на SV и на BC.

36

Запитващата юрисдикция уточнява, че в процесните договори по дело C‑155/20 не се посочва в цифрово изражение приложимият лихвен процент за просрочени плащания, или поне приложимият референтен лихвен процент, а именно предвиденият в член 247 от BGB основен лихвен процент. Тази юрисдикция също така констатира, че цитираните договори не посочват механизма за адаптиране на лихвения процент за просрочени плащания, доколкото документът, за който се говори в предходната точка, не е част от тези договори поради неспазване на изискването за писмена форма, залегнало в член 492, параграф 1 от BGB.

37

Процесните договори по дело C‑155/20 също предвиждат клауза, идентична на изложената в точка 26 от настоящото решение.

38

Що се отнася до условията за прекратяване от страна на кредитора на тези договори поради сериозно основание, подобно на процесния договор по дело C‑33/20, процесните договори по дело C‑155/20 не определят нито формата, в която трябва да се извърши прекратяването, нито срока за кредитора да прекрати договора, нито пък в тях има споменаване на правото на кредитополучателя да прекрати договора съгласно член 314 от BGB.

39

За изготвянето и сключването на процесните договори по дело C‑155/20 Volkswagen Bank и Skoda Bank прибягват до услугите на продавачи Б, В и Г. Тези продавачи по-специално действат като кредитен посредник на Volkswagen Bank и Skoda Bank и използват предоставените от тези банки типови договори. Съгласно посочените договори RT, SV и BC е трябвало съответно от 15 февруари 2015 г., 1 юни 2015 г. и 3 септември 2014 г. нататък да погасяват кредита заедно с лихвите с общ размер 669,90 EUR в случая на RT, 1241,97 EUR — на SV, и 225,87 EUR — на BC. Погасяването е трябвало да се извърши съответно с 48, 36 и 24 еднакви месечни вноски —248,48 EUR, 146,87 EUR и 150 EUR, но SV и BC е трябвало да направят и последна вноска съответно от 12354,65 EUR на 1 май 2018 г. и от 3958,21 EUR на 3 август 2016 г.

40

RT редовно плаща предвидените месечни вноски. Малко преди пълното изпълнение на задълженията му за плащане, планирано за 15 декември 2018 г., с писмо от 22 ноември 2018 г. RT обаче се отказва от договора за кредит, сключен с Volkswagen Bank на 3 януари 2015 г.

41

SV редовно плаща предвидените месечни вноски и погасява кредита, като превежда последната месечна вноска, дължима на 1 май 2018 г. На 4 юни 2018 г. тя продава на продавач В превозното средство, за което е сключила договора за финансиране, за сумата от 8031,46 EUR. С писмо от 5 януари 2019 г. SV оттегля волеизявлението си за сключване на договора за кредит, сключен с Volkswagen Bank на 23 май 2015 г.

42

BC редовно плаща предвидените месечни вноски и изцяло погасява кредита, като превежда последната месечна вноска на уговорената дата, 3 август 2016 г. С писмо от 25 април 2019 г. тя се отказва от договора за кредит, сключен със Skoda Bank на 24 юли 2014 г.

43

RT смята, че отказът е действителен, защото срокът за отказ не е започнал да тече поради липсваща информация в договора за кредит, сключен с Volkswagen Bank на 3 януари 2015 г. Ето защо той иска от Volkswagen Bank да му бъдат върнати вече преведените месечни вноски в размер на 11997,04 EUR, както и авансовото плащане от 5000 EUR, преведено на продавач Б, или обща сума от 16927,04 EUR, намалена с натрупаните лихви до деня на отказа — 668,41 EUR. Така RT иска да бъде върната оставащата сума от 16258,63 EUR в замяна на връщането на закупеното превозно средство. Освен това RT иска да бъде прието за установено, че Volkswagen Bank отказва да приеме споменатото превозно средство.

44

Според SV поради отказа ѝ договорът за кредит, сключен с Volkswagen Bank на 23 май 2015 г., се е преобразувал в задължение за връщане. Поради това тя иска от Volkswagen Bank да ѝ върне преведените от нея месечни вноски, или 17641,97 EUR, както и авансовото плащане от 7500 EUR, направено на продавач В, или сума от 25141,97 EUR, като се приспадне получената за превозното средство продажна цена от 8031,46 EUR, или обща сума от 17770,51 EUR.

45

Според BC поради отказа ѝ договорът за кредит, сключен с Skoda Bank на 24 юли 2014 г., се е преобразувал в задължение за връщане. Поради това тя иска от Skoda Bank да ѝ върне платените от нея на тази банка погасителни вноски по кредита, или 7332,34 EUR, както и авансовото плащане на 8900 EUR, направено на продавач Г, след предаване на закупеното превозно средство. Освен това BC иска да бъде прието за установено, че Skoda Bank отказва да приеме споменатото превозно средство.

46

При тези обстоятелства Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

47

На 4 май 2017 г. JL сключва с BMW Bank договор за кредит в размер на 24401,84 EUR, а на 23 март 2016 г. DT сключва договор от същия вид с Audi Bank, клон на Volkswagen Bank (наричана по-нататък „Audi Bank“), в размер на 37710 EUR (наричани по-нататък „процесните договори по дело C‑187/20“). С тези договори за кредит е трябвало да се финансира покупката на превозно средство, предназначено за лична употреба, марка „BMW“ — в случая на JL, и марка „Audi“ — в случая на DT. Продавачи на тези превозни средства са съответно Auer Gruppe GmbH (наричан по-нататък „продавач Д“) и Autohaus Locher (наричан по-нататък „продавач Е“). Продажната цена на превозното му средство е 23500 EUR, като JL прави авансово плащане от 1000 EUR на продавач Д и финансира с кредит оставащата сума от 22500 EUR, както и сумата за застрахователната премия в размер на 1901,84 EUR, докато DT, покупната цена на чието превозно средство е 37710 EUR, финансира 100 % от тази сума с получения кредит.

48

За изготвянето и сключването на процесните договори по дело C‑187/20 BMW Bank и Audi Bank прибягват до услугите съответно на продавачи Д и Е. И двата договора предвиждат, че считано съответно от 5 май 2017 г. и от 1 май 2016 г. JL и DT е трябвало да погасяват кредита заедно с лихвите с общ размер 1413,14 EUR в случая на JL и 1737,40 EUR — на DT. Погасяването е трябвало съответно да се извърши съответно с 47 и 48 еднакви месечни вноски — 309,25 EUR и 395,65 EUR, но JL и DT е трябвало да направят и последна вноска съответно от 11280 EUR на 5 април 2021 г. и от 20456,20 EUR на 1 април 2020 г.

49

С писма от 13 юни 2019 г. и 12 януари 2019 г. JL и DT се отказват от процесните договори по дело C‑187/20.

50

JL и DT смятат, че отказът е действителен, защото срокът за отказ не е започнал да тече поради липсваща информация в тези договори. Ето защо пред запитващата юрисдикция JL иска да бъде прието за установено, че лихвите и погасителните вноски не се дължат, считано от 13 юни 2019 г. DT иска от Audi Bank да му бъдат върнати — след като той върне закупеното превозно средство — преведените 43 месечни вноски, или обща сума от 17012,95 EUR. В допълнение, DT иска да бъде прието за установено, че не дължи нито лихви, нито погасителни вноски, и че Audi Bank отказва да приеме съответното превозно средство.

51

Видно от акта за преюдициално запитване, в процесните договори по дело C‑187/20 няма дефиниция на вида предоставен кредит. В документа, който е озаглавен „Стандартна европейска информация относно потребителски кредит“, приложен е към сключения от JL договор и е станал неразделна част от последния, обаче се посочва следното: „кредит с изплащане на равни месечни погасителни вноски и фиксиран лихвен процент“. DT получава аналогичен документ, който е озаглавен по същия начин и в който се посочва по-специално следното: „кредит с изплащане на равни месечни погасителни вноски и удостоверено право на отказ“, както и „равни месечни погасителни вноски и по-висока последна вноска“.

52

Запитващата юрисдикция констатира, че в процесните договори по дело C‑187/20 няма информация, че веднъж след като сумите бъдат преведени, задължението по отношение на продавача за плащане на продажната цена в този размер отпада, а след пълното изплащане на продажната цена купувачът може да поиска продавачът да приеме закупеното превозно средство.

53

Що се отнася до информацията за лихвения процент за просрочени плащания, в сключения от JL с BMW Bank договор от 4 май 2017 г. се уточнява:

„В случай че кредитополучателят/съкредитополучателят забави плащане по кредита, се начислява лихва за просрочени плащания в размер на пет процентни пункта над основния лихвен процент, изчислена на годишна база. Основният лихвен процент се определя на 1 януари и 1 юли всяка година и се публикува от Германската централна банка в Bundesanzeiger“.

54

Колкото до договора, сключен от DT с Audi Bank на 23 март 2016 г., там се посочва следното:

„Ако договорът бъде прекратен едностранно, ще Ви начислим законната лихва за просрочени плащания. Годишният размер на лихвата за просрочени плащания е пет процентни пункта над съответния основен лихвен процент“.

55

Освен това документът, получен от DT и посочен в точка 51 от настоящото решение, предвижда:

„Годишният лихвен процент за просрочени плащания е в размер на пет процентни пункта над съответния основен лихвен процент. Основният лихвен процент се определя от Германската централна банка на 1 януари и 1 юли всяка година“.

56

Твърди се обаче, че този документ не е станал неразделна част от договора, сключен от DT с Audi Bank на 23 март 2016 г., поради неспазване на изискването за писмена форма по член 492, параграф 1 от BGB.

57

Запитващата юрисдикция констатира, че механизмът за адаптиране на лихвения процент за просрочени плащания не е напълно изяснен в процесните договори по дело C‑187/20. Тя посочва, че всъщност в условията по договора, сключен от JL с BMW Bank на 4 май 2017 г., се говори за определянето от Германската централна банка два пъти годишно на основния лихвен процент, но този договор нито уточнява, че цитираният процент съответства на лихвения процент за последната основна операция по рефинансиране, извършена от Европейската централна банка, нито препраща към релевантния в тази насока член 247, параграф 1 от BGB.

58

Тя посочва също, че нито сключеният от DT с Audi Bank договор от 23 март 2016 г., нито документът, озаглавен „Стандартна европейска информация относно потребителски кредит“, указват на каква база се определя основният лихвен процент, визиран в този договор.

59

Процесните договори по дело C‑187/20 предвиждат и клауза, идентична на изложената в точка 26 от настоящото решение.

60

Що се отнася до правото на кредитополучателя да прекрати договора поради сериозно основание, в договора, сключен от JL с BMW Bank на 4 май 2017 г., не се препраща към член 314 от BGB и не се посочва, че прекратяването на основание тази разпоредба трябва да се извърши в разумен срок. В договора, сключен от DT с Audi Bank на 23 март 2016 г., изобщо не се посочва правото на кредитополучателя съгласно член 314 от BGB на прекратяване поради сериозно основание. Действително, там се предвижда правото на кредитора на прекратяване поради сериозно основание, но не се уточняват нито формата, нито срокът за това прекратяване. По-специално в посочения договор не се споменава, че такова прекратяване трябва да се извърши на траен носител в съответствие с член 492, параграф 5 от BGB.

61

Що се отнася до информацията за евентуалната процедура за извънсъдебно уреждане на спорове, сключеният от JL договор с BMW Bank на 4 май 2017 г. не излага условията за достъп до тази процедура, като изискването за описване на спора, подаването на конкретна молба и изпращането на копие от необходимите документи. В тази насока във въпросния договор просто се препраща към „Процедурен правилник за разглеждането на оплакванията на клиентите в германския банков сектор“, достъп до който се дава при поискване или справка с който може да се направи на уебсайта на Bundesverband der Deutschen Banken eV [(Федерална асоциация на германските банки)] www.bdb.de“. В договора, сключен от DT с Audi Bank на 23 март 2016 г., е изложено същото, но същевременно се уточнява, че „[о]плакването трябва да се изпрати в писмена форма (например с писмо, по факс, имейл) до Бюрото за оплаквания на клиенти към Bundesverband deutscher Banken eV, Postfach 040307, 10062 Berlin, факс: 030 16633169, имейл: ombudsmann@bdb.de“.

62

При тези обстоятелства Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

63

С решение на председателя на Съда от 18 декември 2020 г. дела C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството, както и на съдебното решение.

64

Доколкото някои въпроси по дела C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20 са сходни или идентични, те следва да се разгледат заедно.

65

С първия си въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2, букви а), в) и д) от Директива 2008/48 следва да се тълкува в смисъл, че в съответните случаи договорът за кредит трябва по ясен и кратък начин да посочва, че е налице „свързан договор за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от тази директива и че този договор е сключен за определен срок.

66

В тази насока следва да се припомни, че съгласно определението в член 3, буква н) от Директива 2008/48 на „свързан договор за кредит“„въпросният договор за кредит се използва изключително за финансиране на договор за доставка на конкретни стоки или предоставяне на конкретна услуга […] и от обективна гледна точка двата договора представляват едно цяло; смята се, че това е така, когато […] кредиторът използва услугите на доставчика на стоката или услугата за сключването или за подготовката на договора за кредит, или когато в договора за кредит са изрично посочени доставка на конкретни стоки или предоставянето на конкретни услуги“.

67

Видно от акта за преюдициално запитване, по дело C‑187/20 за изготвянето и сключването на процесните по това дело договори кредиторите са прибягнали до услугите на продавачи Д и Е, а с кредита, предоставен съгласно тези договори, е трябвало да се финансира изключително доставката на превозни средства за лична употреба. Следователно такива договори трябва да се считат за „свързани договори за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от Директива 2008/48.

68

В допълнение, както се вижда от акта за преюдициално запитване, процесните договори по дело C‑187/20 са били сключени за определен срок.

69

В този аспект е уместно да се припомни, че съгласно член 10, параграф 2, букви а), в) и д) от Директива 2008/48 договорът за кредит трябва да посочва по ясен и кратък начин вида на кредита, срока на договора за кредит и —когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за специфична стока или услуга или при свързани договори за кредит — стоката или услугата и нейната цена в брой.

70

Както следва от член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, тълкуван във връзка със съображение 31 от тази директива, изискването в договор за кредит, изготвен на хартиен или друг траен носител, да се посочат ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е нужно, за да може потребителят да се запознае с правата и задълженията си (решение от 26 март 2020 г., Kreissparkasse Saarlouis, C‑66/19, EU:C:2020:242, т. 35 и цитираната съдебна практика).

71

Познаването и правилното разбиране от страна на потребителя на данните, които задължително трябва да съдържа договорът за кредит в съответствие с член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, са необходими за точното изпълнение на този договор (решение от 26 март 2020 г., Kreissparkasse Saarlouis, C‑66/19, EU:C:2020:242, т. 45).

72

Това изискване допринася за постигането на преследваната с Директива 2008/48 цел да се установи във връзка с потребителските кредити пълна и задължителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури високо и равностойно равнище на защита на интересите на всички потребители в Европейския съюз и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити (решение от 26 март 2020 г., Kreissparkasse Saarlouis, C‑66/19, EU:C:2020:242, т. 36 и цитираната съдебна практика).

73

Информацията, че от една страна, съответният договор представлява „свързан договор за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от Директива 2008/48, и от друга — че този договор е сключен за определен срок, е от основополагащо значение за потребителя, което му позволява реално да познава неговите права и задължения.

74

Ето защо на първия въпрос по дело C‑187/20 следва да се отговори, че член 10, параграф 2, букви а), в) и д) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в съответните случаи договорът за кредит трябва по ясен и кратък начин да посочва, че е налице „свързан договор за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от тази директива и че този договор е сключен за определен срок.

75

С втория си въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че изисква „свързаният договор за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от тази директива, който служи изключително за финансирането на договор за доставка на стока и който предвижда, че сумата по кредита се изплаща на продавача на тази стока, да посочва, че потребителят се освобождава от задължението си за заплащане на продажната цена до размера на изплатената сума и че продавачът е длъжен да му предаде закупената стока, ако цената е платена изцяло.

76

В тази насока е уместно да се припомни, че съгласно член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин общия размер на кредита и условията за усвояването на кредита, и — когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за специфична стока или услуга или при свързани договори за кредит — стоката или услугата и нейната цена в брой.

77

Що се отнася до формалните условия относно „свързаните договори за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от Директива 2008/48, член 10, параграф 2 от тази директива изисква само договорът за кредит да посочва съответната стока или услуга и нейната цена в брой.

78

Действително, съгласно член 10, параграф 2, буква г) от Директива 2008/48 общият размер на кредита и условията за усвояване задължително трябва да бъдат посочени в договора за кредит, но нито една разпоредба от нея не изисква в договора да се посочат последиците от това усвояване за договорното отношение между потребителя и продавача на стоката или услугата, финансирана с кредита.

79

Член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 обаче не е пречка страните по договора за кредит по общо съгласие да уточнят тези последици в договора.

80

При това положение на втория въпрос по дело C‑187/20 следва да се отговори, че член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не изисква „свързаният договор за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от тази директива, който служи изключително за финансирането на договор за доставка на стока и който предвижда, че сумата по кредита се изплаща на продавача на тази стока, да посочва, че потребителят се освобождава от задължението си за заплащане на продажната цена до размера на изплатената сума и че продавачът е длъжен да му предаде закупената стока, ако цената е платена изцяло.

81

С първия си въпрос по дела C‑33/20 и C‑155/20 и с третия си въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че договорът за кредит трябва да посочва конкретна ставка на лихвения процент за просрочени плащания, приложим при сключването на договора за кредит, и конкретно да описва механизма за регулиране на лихвения процент за просрочени плащания.

82

Важно е да се припомни, че съгласно член 10, параграф 1, първа алинея от тази директива договорът за кредит трябва да се изготви на хартиен или друг траен носител. Съгласно член 10, параграф 2, буква л) от същата директива договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин лихвения процент за просрочени плащания, приложим към момента на сключването на договора за кредит, механизмите за регулирането му и, когато е приложимо, всякакви плащания, които се дължат за просрочие.

83

Видно от актовете за преюдициално запитване, процесните по всяко от делата в главното производство договори уточняват, че годишният размер на лихвата за просрочени плащания е „пет процентни пункта над съответния основен лихвен процент“. Пак от тези актове личи, че озаглавеният „Стандартна европейска информация относно потребителски кредит“ документ, предоставен на потребителите по тези дела, уточнява, че „[г]одишният размер на лихвата за просрочени плащания е пет процентни пункта над съответния основен лихвен процент. Основният лихвен процент се утвърждава от Германската централна банка и се определя съответно на 1 януари и на 1 юли всяка година“. Както следва от тези актове обаче, цитираният документ не е неразделна част от въпросните договори. Единствено процесният договор по дело C‑187/20, сключен между JL и BMW Bank, изрично предвижда, че „[о]сновният лихвен процент се определя на 1 януари и 1 юли всяка година и се публикува от Германската централна банка в Bundesanzeiger“.

84

Наистина, в тази насока съгласно практиката на Съда договорът за кредит не трябва непременно да бъде изготвен в един-единствен документ, но всички данни по член 10, параграф 2 от посочената директива трябва да са на хартиен или друг траен носител (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 45 и диспозитива).

85

Доколкото данните по член 10, параграф 2 от споменатата директива трябва да са изложени ясно и кратко, е необходимо договорът за кредит да препраща ясно и точно към съдържащите тези данни други хартиени или други трайни носители, които реално са предоставени на потребителя преди сключването на договора, за да може той действително да се запознае с всички свои права и задължения (решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 34).

86

Ето защо запитващата юрисдикция следва да прецени дали по делата в главното производство това е така.

87

По отношение на тълкуването на член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 следва да се приеме, че текстът на тази разпоредба изисква в договора за кредит да се посочи приложимият в определен момент лихвен процент за просрочени плащания, а именно при сключването на същия договор. В допълнение, досежно изменението на този процент след сключването на споменатия договор тази разпоредба предвижда изискване да се посочат механизмите за регулиране на посочения процент.

88

Както по същество отбелязва генералният адвокат в точки 57—60 от заключението си, от формулировката на член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 е видно, че договорът за кредит трябва да посочва конкретно, като процент, лихвата за просрочени плащания, приложима към момента на сключването на договора за кредит, а не просто да дава определение на тази лихва или използваната за целта формула за изчисляване.

89

Що се отнася до общия разум на тази директива, от даденото в член 3 от цитираната директива определение за годишен процент на разходите, за лихвен процент и за фиксиран лихвен процент, става ясно, че тези различни видове ставки трябва да бъдат изразени като процент.

90

Във връзка с целите на същата директива, и по-конкретно на член 10 от нея, както бе припомнено в точка 70 от настоящото решение, изискването в даден договор за кредит да се посочат ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е нужно, за да може потребителят да се запознае с правата и задълженията си.

91

Когато обаче сключен от потребител договор препраща, що се отнася до информацията, чието посочване се изисква по член 10 от Директива 2008/48, към някои разпоредби от националното право, потребителят не може въз основа на договора да определи обхвата на своето договорно задължение (вж. в този смисъл решение от 26 март 2020 г., Kreissparkasse Saarlouis, C‑66/19, EU:C:2020:242, т. 44).

92

Както отбелязва генералният адвокат в точка 64 от заключението си, задължението в договора за кредит да се упомене конкретната лихва за забава, като процент, позволява на потребителя да узнае последиците от евентуалното му забавяне на плащане.

93

Тъй като лихвеният процент за просрочени плащания, приложим към момента на сключването на договора за кредит, представлява изразена в цифри информация — какъвто не е по-специално случаят при променлив лихвен процент — тази информация трябва да бъде конкретно посочена като процент в договора за кредит.

94

Досежно задължението по член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 в договора за кредит по ясен и кратък начин да се посочат механизмите за регулиране на приложимия лихвен процент за просрочени плащания, когато — както по делата в главното производство — страните по съответния договор за кредит са се споразумели, че лихвеният процент за просрочени плащания ще се променя съобразно изменението на основния лихвен процент, който е определен от централната банка на дадена държава членка и е публикуван в държавния вестник на тази държава членка, справка в който е лесно да се направи, препращането в този договор към споменатия основен лихвен процент може да позволи на средния потребител, който е наблюдателен и съобразителен в разумни граници, да се запознае с механизма за изменение на посочения лихвен процент за просрочени плащания и да го разбере, стига в същия договор да е представен начинът на изчисляване на последния процент. В тази насока е необходимо да са изпълнени две условия. Първо, представянето на този начин на изчисляване трябва да е да е лесно разбираемо за средния потребител, който няма специализирани познания във финансовата област, и да му позволява да изчисли лихвения процент за просрочени плащания въз основа на информацията, предоставена в договора за кредит. Второ, честотата на изменението на посочения основен лихвен процент, която се определя от националните разпоредби, също трябва да е представена в този договор (вж. по аналогия решение от 3 март 2020 г., Gómez del Moral Guasch, C‑125/18, EU:C:2020:138, т. 53).

95

Ето защо на първия въпрос по дела C‑33/20 и C‑155/20 и на третия въпрос по дело C‑187/20 следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че договорът за кредит трябва да посочва конкретна ставка на лихвения процент за просрочени плащания, приложим при сключването на този договор, и конкретно да описва механизма за регулиране на лихвения процент за просрочени плащания. Когато страните по съответния договор за кредит са се споразумели, че лихвеният процент за просрочени плащания ще се променя съобразно изменението на основния лихвен процент, който е определен от централната банка на дадена държава членка и е публикуван в държавния вестник на тази държава членка, справка в който е лесно да се направи, препращането в този договор към споменатия основен лихвен процент е достатъчно, стига в същия договор да е представен начинът на изчисляване на лихвения процент за просрочени плащания съобразно основния лихвен процент. В тази насока е необходимо да са изпълнени две условия. Първо, представянето на този начин на изчисляване трябва да е лесно разбираемо за средния потребител, който няма специализирани познания във финансовата област, и да му позволява да изчисли лихвения процент за просрочени плащания въз основа на информацията, предоставена в същия договор. Второ, честотата на изменението на посочения основен лихвен процент, която се определя от националните разпоредби, също трябва да е представена в този договор за кредит.

96

С втория си въпрос по дела C‑33/20 и C‑155/20 и с четвъртия си въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит трябва да се посочи разбираем за потребителя конкретен метод за изчисляване на дължимото обезщетение при предсрочно погасяване на кредита, за да може потребителят да изчисли размера на дължимото обезщетение при предсрочно погасяване.

97

За да се отговори на тези въпроси, следва да се припомни, че съгласно член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48 договорът за кредит трябва по ясен и кратък начин да посочва „правото на предсрочно погасяване, процедурата, която трябва да се следва при предсрочно погасяване, както и евентуално информация относно правото на кредитора на обезщетение и начина на изчисляване на това обезщетение“.

98

В настоящия случай от актовете за преюдициално запитване следва, че съгласно процесните по главното производство договори за кредит „[б]анката ще изчислява вредите в съответствие с финансово-математическите рамкови условия съгласно предписанията на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд)“.

99

В тази насока съгласно практиката на Съда, когато Директива 2008/48 предвижда задължение за продавача или доставчика да запознае потребителя със съдържанието на предложеното му договорно задължение, някои аспекти на което са определени от императивните законови или подзаконови разпоредби на държава членка, продавачът или доставчикът е длъжен да информира ясно и кратко потребителя за съдържанието на посочените разпоредби, за да може той да се запознае с правата и задълженията си (вж. в този смисъл решение от 26 март 2020 г., Kreissparkasse Saarlouis, C‑66/19, EU:C:2020:242, т. 46 и цитираната съдебна практика).

100

Действително, за тази цел — що се отнася до посоченото в член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48 дължимо обезщетение при предсрочно погасяване — не е необходимо договорът за кредит да уточнява математическата формула, по която ще се изчисли това обезщетение, но той все пак трябва да описва конкретно и лесно разбираемо за средния потребител метода за изчисляване на обезщетението, за да може този потребител да определи размера на обезщетението, дължимо при предсрочно погасяване, въз основа на представената в договора за кредит информация.

101

Простото препращане, с оглед на изчисляването на дължимото обезщетение при предсрочно погасяване на кредита, към определените от национална юрисдикция финансово-математически рамкови условия — в случая от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) — не отговаря на припомненото в точка 99 от настоящото решение изискване за свеждане до знанието на потребителя на съдържанието на неговото договорно задължение.

102

С оглед на предходните съображения на втория въпрос по дела C‑33/20 и C‑155/20 и на четвъртия въпрос по дело C‑187/20 следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че при изчисляването на обезщетението, дължимо при предсрочно погасяване на кредита, договорът за кредит трябва да описва конкретно и лесно разбираемо за средния потребител метода за изчисляване на това обезщетение, за да може този потребител да определи размера на обезщетението, дължимо при предсрочно погасяване, въз основа на представената в посочения договор информация.

103

С третия си въпрос по дела C‑33/20 и C‑155/20 и с петия си въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че е необходимо договорът за кредит да посочва всички случаи, в които националното законодателство е признало на страните по договора за кредит право на прекратяване, като правото на кредитополучателя на прекратяване поради сериозно основание, и дали този договор трябва да посочва срока и формата, в които трябва да се направи изявлението за прекратяване във всеки от тези случаи.

104

Като начало следва да се припомни, че съгласно член 10, параграф 2, буква т) от Директива 2008/48 договорът за кредит трябва да посочва по ясен и кратък начин „процедурата, която трябва да се следва при упражняване на правото за прекратяване на договора за кредит“.

105

По-нататък, член 13 от тази директива предвижда условията, при които потребителят и кредиторът могат да прекратят договора за кредит, сключен за неопределен срок, като се уточнява, че посочената директива изобщо не предоставя право на прекратяване, що се отнася до договорите, сключени за определен срок. При това положение изразът „право за прекратяване“, използван в член 10, параграф 2, буква т) от Директива 2008/48, трябва да се тълкува в смисъл, че визира правото за прекратяване, предвидено в член 13 от тази директива.

106

Следователно Директива 2008/48 не предвижда никакво задължение в договора за кредит да се включи каквато и да било информация за правото на прекратяване на договорите за кредит, сключени за определен срок.

107

Видно от актовете за преюдициално запитване по делата в главното производство, процесните договори по тези дела са били сключени за определен срок.

108

В тази насока е важно да се припомни, че по отношение на договорите, които попадат в приложното поле на Директива 2008/48, държавите членки не могат да приемат непредвидени в тази директива задължения за страните по договора, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в областта, визирана с тези задължения (решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 55).

109

Член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 обаче извършва такава хармонизация, що се отнася до данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит (решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 56).

110

Несъмнено, дадена държава членка може да предвиди в националното си законодателство възможност за прекратяване на договорите за кредит, сключени за определен срок. Член 10, параграф 2, буква т) от Директива 2008/48 и член 13 от нея, разглеждани във връзка с член 22, параграф 1 от тази директива, обаче не допускат законодателството на дадена държава членка да предвижда задължението в такъв договор за кредит да се посочи информация за право на прекратяване, предвидено не от Директива 2008/48, а само от това национално законодателство.

111

В тази насока Директива 2008/48 допуска страните по договора за кредит, които по общо съгласие са решили да предвидят право на прекратяване на този договор извън случаите, визирани в член 13 от нея, да посочат това право в същия договор (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 57 и 58).

112

С оглед на изложеното дотук на третия въпрос по дела C‑33/20 и C‑155/20 и на петия въпрос по дело C‑187/20 следва да се отговори, че член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не изисква договорът за кредит да посочва всички случаи, в които на страните по договора за кредит е признато право на прекратяване не от тази директива, а само от националното законодателство.

113

С четвъртия си въпрос по дело C‑155/20 и със седмия си въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска кредиторът да направи възражение за погасено право, когато потребителят упражни правото си на отказ съгласно член 14, параграф 1 от Директива 2008/48, щом част от предвидената в член 10, параграф 2 от тази директива задължителна информация нито е посочена в договора за кредит, нито впоследствие е надлежно предоставена, и този потребител не е знаел за съществуването на правото му на отказ и не носи отговорност за това незнание.

114

За да се отговори на тези въпроси е важно да се припомни, че както следва от член 14, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2008/48, 14‑дневният срок за отказ започва да тече едва когато информацията, предвидена в член 10 от тази директива, е била предоставена на потребителя, ако този ден е след датата на сключване на договора за кредит. Посоченият член 10 упоменава информацията, която трябва да се упомене в договорите за кредит.

115

Както следва от точка 108 от настоящото решение, по отношение на договорите, които попадат в приложното поле на Директива 2008/48, държавите членки не могат да приемат непредвидени в тази директива задължения за страните по договора, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в областта, визирана с тези задължения.

116

Както отбелязва генералният адвокат в точка 101 от заключението си, всъщност времевите условия относно упражняването от потребителя на правото му на отказ попадат в обхвата на хармонизацията, извършена с член 14 от Директива 2008/48.

117

Поради това, щом Директива 2008/48 не предвижда никакво ограничение във времето за упражняването от потребителя на правото му на отказ, в случай че споменатата информация не му е била предоставена, националното законодателство не може да въведе такова ограничение в дадена държава членка.

118

Ето защо на четвъртия въпрос по дело C‑155/20 и на седмия въпрос по дело C‑187/20 следва да се отговори, че член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска кредиторът да направи възражение за погасено право, когато потребителят упражни правото си на отказ съгласно тази разпоредба, щом част от предвидената в член 10, параграф 2 от тази директива задължителна информация нито е посочена в договора за кредит, нито е надлежно предоставена впоследствие, независимо дали този потребител не е знаел за съществуването на правото му на отказ и не носи отговорност за това незнание.

119

С петия си въпрос по дело C‑155/20 и с осмия си въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска възможността кредиторът с основание да счита, че потребителят е злоупотребил с правото си на отказ, предвидено в член 14, параграф 1 от тази директива, когато, от една страна, част от предвидената в член 10, параграф 2 от тази директива задължителна информация нито е посочена в договора за кредит, нито впоследствие е надлежно предоставена, и от друга страна, този потребител не е знаел за съществуването на правото му на отказ и не носи отговорност за това незнание.

120

За отговора на тези въпроси следва да се приеме за установено, че в Директива 2008/48 няма разпоредби, които да уреждат въпроса за злоупотребата от потребителя с правата, предоставени му с тази директива.

121

При това положение следва да се провери дали упражняването от потребителя на правото му на отказ съгласно член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 не е ограничено вследствие от прилагането в случая на общия принцип на правото на Съюза, че правните субекти не могат с цел измама или злоупотреба да се позовават на нормите на това право.

122

Както следва от практиката на Съда, за да се докаже наличието на злоупотреба, са необходими, от една страна, съвкупност от обективни обстоятелства, от които следва, че въпреки формалното спазване на предвидените в правната уредба на Съюза условия целта, преследвана с тази правна уредба, не е постигната, и от друга страна, субективен елемент, изразяващ се в намерението да се получи предимство от правната уредба на Съюза, като изкуствено се създадат условията, необходими за получаването му (решение от 26 февруари 2019 г., T Danmark и Y Denmark, C‑116/16 и C‑117/16, EU:C:2019:135, т. 97 и цитираната съдебна практика).

123

Досежно целта на член 14 от Директива 2008/48 следва да се констатира, от една страна, че тя е да се позволи на потребителя да избере отговарящия най-добре на потребностите му договор, а следователно и той да се откаже от договор, за който установи — след като вече го е сключил, но преди да изтече предвиденият за упражняването на правото му на отказ срок за размисъл — че не съответства на потребностите на този потребител (вж. по аналогия решение от 19 декември 2019 г., Rust-Hackner и др., C‑355/18—C‑357/18 и C‑479/18, EU:C:2019:1123, т. 101).

124

От друга страна, както по същество отбелязва генералният адвокат в точки 117 и 118 от заключението си, целта на член 14, параграф 1, втора алинея буква б) от Директива 2008/48 е да се гарантира, че потребителят получава цялата информация, необходима за да прецени обхвата на договорното му задължение, и да се санкционира кредиторът, който не му предоставя информацията, предвидена в член 10 от тази директива.

125

Всъщност целта на санкциите, предвидени от директивите на Съюза в областта на защитата на потребителите, е да разубедят продавача или доставчика да наруши задълженията, които той има съгласно разпоредбите на тези директиви спрямо потребителя (вж. по аналогия решения от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 84 и от 25 ноември 2020 г., Banca B., C‑269/19, EU:C:2020:954, т. 34 и 38).

126

Ето защо когато продавачът или доставчикът не е предоставил на потребителя информацията, предвидена в член 10 от Директива 2008/48, и последният реши да се откаже от договора за кредит, след като е изтекъл 14‑дневният срок от сключването на този договор, посоченият продавач или доставчик не може да упрекне потребителя в злоупотреба с правото му на отказ, дори между момента на сключване на въпросния договор и на отказа от страна на потребителя да е изминало значително време.

127

С оглед на изложеното дотук, на петия въпрос по дело C‑155/20 и на осмия въпрос по дело C‑187/20 следва да се отговори, че Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска възможността кредиторът с основание да счита, че потребителят е злоупотребил с правото си на отказ, предвидено в член 14, параграф 1 от тази директива, когато част от предвидената в член 10, параграф 2 от тази директива задължителна информация нито е посочена в договора за кредит, нито впоследствие е надлежно предоставена, независимо дали този потребител не е знаел за съществуването на правото му на отказ.

128

С шестия си въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 следва да се тълкува в смисъл, че договорът за кредит трябва да съдържа съществените формални изисквания за образуването на извънсъдебна процедура за уреждане на спорове или обезщетения, или е достатъчно в това отношение този договор да препраща към достъпен в интернет процедурен правилник.

129

В тази насока член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 предвижда, че договорът за кредит трябва да посочва по ясен и кратък начин „налице ли е механизъм за извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение на потребителя, страна по договора за кредит, и ако е така, начина за достъп до този механизъм“.

130

Съгласно постоянната съдебна практика при тълкуването на разпоредбите от правото на Съюза трябва да се взема предвид не само тяхното съдържание, но и техният контекст и целите на правната уредба, от която те са част (решение от 25 юни 2020 г., Bundesverband der Verbraucherzentralen und Verbraucherverbände, C‑380/19, EU:C:2020:498, т. 25 и цитираната съдебна практика).

131

По отношение на контекста на член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 следва да се отбележи, че член 10, параграф 2 от тази директива уточнява, че информацията, визирана в тази разпоредба, включително начинът за достъп до извънсъдебните процедури за уреждане на спорове и за обезщетение на потребителя, трябва да бъде посочена ясно и кратко.

132

Ето защо информацията по този въпрос, съдържаща се в договора за кредит, трябва да е достатъчно ясна и пълна, за да могат потребителите да направят искане за такова извънсъдебно уреждане на спор или обезщетение, но не трябва да възпроизвежда всички процедурни правила относно тези производства.

133

Колкото до целта на член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48, налага се изводът, че целта на тази разпоредба е да се постигне високо равнище на защита на потребителите, като се гарантира, че те могат по желание да подават оплаквания или искове срещу кредитори пред субекти, пред които се провеждат процедури за извънсъдебно уреждане на спорове (вж. по аналогия решение от 25 юни 2020 г., Bundesverband der Verbraucherzentralen und Verbraucherverbände, C‑380/19, EU:C:2020:498, т. 26).

134

За да могат да се възползват от тази възможност, потребителите трябва да са информирани за съществуващите механизми за извънсъдебно уреждане на спорове. В това отношение при възникването на спор е необходимо потребителите да могат бързо да установят кои субекти, пред които се провеждат процедури за извънсъдебно уреждане на спорове, са компетентни да разгледат тяхното оплакване, и дали съответният продавач или доставчик ще участва в производство пред такъв субект (вж. по аналогия решение от 25 юни 2020 г., Bundesverband der Verbraucherzentralen und Verbraucherverbände, C‑380/19, EU:C:2020:498, т. 27).

135

Следователно с член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 трябва да се гарантира, от една страна, възможността потребителят да прецени, знаейки всички факти, дали за него е целесъобразно да използва някоя от извънсъдебните процедури за уреждане на спорове и обезщетение, и от друга, той действително да може да отправи искане за такова уреждане на спор или обезщетение въз основа на информацията, съдържаща се в договора за кредит.

136

Както изтъква генералният адвокат в точка 94 от заключението си, за целта е необходимо потребителят да е информиран, първо, за всички извънсъдебни процедури за уреждане на спорове или обезщетение, до които той има достъп, и евентуално за разходите за всяка от тези процедури; второ, че оплакването или искът трябва да се подаде на хартиен носител или по електронен път; трето, за физическия или електронен адрес, на който следва да се изпрати оплакването или искът, и четвърто, за другите формални изисквания, на които трябва да отговаря оплакването или искът.

137

Що се отнася до информацията, визирана в предходната точка, простото препращане в договора за кредит към достъпен в интернет процедурен правилник или към друг акт или документ, предмет на който са условията за провеждане на извънсъдебните процедури за уреждане на спорове и обезщетение, не е достатъчно (вж. по аналогия решение от 26 март 2020 г., Kreissparkasse Saarlouis, C‑66/19, EU:C:2020:242, т. 47 и цитираната съдебна практика).

138

С оглед на изложените дотук съображения на шестия въпрос по дело C‑187/20 следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че договорът за кредит трябва да посочва съществената информация относно всички извънсъдебни процедури за уреждане на спорове или обезщетение, до които потребителят има достъп, и евентуално за разходите за всяка от тези процедури; обстоятелството, че оплакването или искът трябва да се подаде на хартиен носител или по електронен път; физическият или електронен адрес, на който следва да се подаде оплакването или искът, както и другите формални изисквания, на които трябва да отговаря оплакването или искът. Що се отнася до тази информация, простото препращане в договора за кредит към достъпен в интернет процедурен правилник или към друг акт или документ, предмет на който са условията за провеждане на извънсъдебните процедури за уреждане на спорове и обезщетение, не е достатъчно.

139

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (шести състав) реши: