—

за ERSTE Bank Hungary Zrt, от L. Wallacher, ügyvéd,

—

за унгарското правителство, от M.Z. Fehér и G. Szima, в качеството на представители,

—

за германското правителство, от T. Henze и D. Kuon, в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от K. Talabér-Ritz и M. van Beek, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, стр. 29; Специално издание на български език, глава 15, том 2, стр. 273).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между ERSTE Bank Hungary Zrt. (наричано по-нататък „Erste Bank“) и г‑н Sugár по повод на искането на последния да бъде заличено отбелязването, извършено от нотариус върху признанието на дълга му по договор за заем и договор за ипотека между него и ERSTE Bank, според което отбелязване признанието подлежи на изпълнение.

3

Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 93/13:

„Настоящата директива има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител“.

4

Член 6, параграф 1 от тази директива предвижда:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

5

Член 7, параграфи 1 и 2 от посочената директива гласи:

„1.   Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

2.   Посочените в параграф 1 мерки включват разпоредби, даващи възможност на лица или организации, които имат правен интерес от защитата на потребителите, по смисъла на националното законодателство, да сезират, при условията на националното право, съд или компетентен административен орган, които да решат дали клаузите на договора, изготвени с цел за общо използване, са неравноправни, и да предприемат подходящи и ефективни мерки по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи“.

6

Член 200 от Закон № IV от 1959 г. за приемане на граждански кодекс (a Polgári Törvénykönyvről szóló 1959. évi IV. törvény, наричан по-нататък „Гражданският кодекс“) в редакцията, приложима към момента на сключването на разглеждания в главното производство договор, предвижда:

„(1)   Страните определят свободно съдържанието на договора. Те могат да се отклоняват по взаимно съгласие от нормативната уредба на договорите, ако законът не забранява това.

(2)   Договорът, който нарушава или заобикаля правни разпоредби, е нищожен освен ако законът не предвижда друга правна последица. Нищожен е и договорът, който явно противоречи на добрите нрави“.

7

Съгласно член 209, параграф 1 от този кодекс:

„Общите условия на потребителски договор и клаузите в такъв договор, които не са уговорени индивидуално, са неравноправни, когато в нарушение на изискването за добросъвестност и почтеност едностранно и необосновано определят договорните права и задължения на страните в ущърб на страната, която не е формулирала условията на договора“.

8

Член 209/A, параграф 1 от Гражданския кодекс предвижда, че ощетената страна може да оспори неравноправна договорна клауза.

9

Според параграф 2 от този член неравноправните клаузи, включени в потребителски договори под формата на общи условия или определени от продавача или доставчика предварително, едностранно и без индивидуално договаряне, са нищожни. Позоваване на нищожността е възможно само в интерес на потребителя.

10

Според член 163 от Закон № III от 1952 г. за приемане на гражданскопроцесуалния кодекс (a polgári perrendtartásról szóló 1952. évi III. törvény, наричан по-нататък „Гражданскопроцесуалният кодекс“) съдът може да определи кои факти счита за общоизвестни. Същото важи и за фактите, които са му служебно известни. Той може също така да вземе предвид определени факти, дори те да не са посочени от страните, но е длъжен в съдебното заседание да предупреди страните за наличието на тези факти.

11

В съответствие с член 366 от Гражданскопроцесуалния кодекс, ако не е възможно прекратяване или ограничаване на принудителното изпълнение в производство по член 41 или 56 от Закон № LIII от 1994 г. за принудителното изпълнение по съдебен ред (a bírósági végrehajtásról szóló 1994. évi LIII. törvény, наричан по-нататък „Законът за принудителното изпълнение по съдебен ред“), длъжникът, който прави възражение срещу принудителното изпълнение, може да поиска срещу взискателя да бъде образувано съдебно производство за прекратяване или ограничаване на изпълнението.

12

Член 369 от този кодекс гласи:

„Прекратяване или ограничаване на производство по принудително изпълнение, което е образувано въз основа на официален документ, съдържащ отбелязване, че подлежи на изпълнение, или на приравнено на такъв документ изпълнително основание, може да се иска, ако

[…]“.

13

Според член 370 от посочения кодекс съдът, пред който е образувано производство за прекратяване или ограничаване на принудително изпълнение, може да постанови спиране на принудителното изпълнение.

14

Съгласно член 13, параграф 1 от Закона за принудителното изпълнение по съдебен ред:

„1)   Принудително изпълнение се допуска, ако подлежащият на изпълнение акт:

15

Член 23/C от този закон урежда производството, по реда на което нотариусът прави върху изготвен от самия него нотариален акт отбелязване, че този акт подлежи на принудително изпълнение. Според параграф 1 от този член нотариусът, изготвил акта, прави върху него отбелязване, че подлежи на изпълнение, ако актът съдържа:

16

Член 23/C, параграфи 2 и 5 от Закона за принудителното изпълнение по съдебен ред предвижда:

„2)   Ако задължението зависи от настъпването на определено събитие или изтичането на определен срок, за да се допусне изпълнението му, се изисква освен това актът да уточнява, че събитието е настъпило или срокът е изтекъл.

[…]

5)   Принудително изпълнение се допуска, ако посоченото в нотариалния акт задължение подлежи на изпълнение по съдебен ред и срокът за доброволно изпълнение е изтекъл. […]“.

17

Член 31/E, параграф 2 от посочения закон предвижда, че нотариалното производство, като охранително гражданско производство, има последици, сходни с тези на съдебно производство, и че актът на нотариуса има действие, сходно на това на съдебните актове, постановявани от районните съдилища.

18

Член 56, параграф 1 от Закона за принудителното изпълнение по съдебен ред предвижда, че принудителното изпълнение се прекратява или евентуално ограничава с определение на съда, който го е допуснал, ако въз основа на официални документи същият установи, че подлежащият на изпълнение съдебен акт е отменен или изменен с друг, окончателен съдебен акт или че с окончателен съдебен акт е установено, че изпълняемото вземане, което произтича от акт, носещ отбелязване, че подлежи на изпълнение, не е надлежно възникнало.

19

Според член 211, параграф 2 от този закон извършеното от съд в противоречие със закона отбелязване, че даден акт подлежи на изпълнение, се заличава.

20

Член 212 от посочения закон гласи:

„1)   Съдът, който е допуснал принудителното изпълнение, може във всеки момент с определение, постановено по искане на страна, въз основа на доклад на съдебния изпълнител или служебно да заличи отбелязването, според което актът подлежи на изпълнение.

2)   Определението се съобщава на страните, които могат да го обжалват“.

21

Член 224/A от Закона за принудителното изпълнение по съдебен ред предвижда:

„Нотариусът допуска принудително изпълнение при съответно прилагане на настоящите разпоредби, като:

[…]“.

22

Член 1, параграф 1 от Закон № XLI от 1991 г. за нотариусите (a közjegyzőkről szóló 1991. évi XLI. törvény, наричан по-нататък „Законът за нотариусите“) определя правомощията на нотариусите, както следва:

„1)   Законът овластява нотариусите да съставят официални документи, така че да предоставят безпристрастно правни услуги на правните субекти с цел избягване на съдебни спорове.

2)   Нотариусът съставя актове за правни сделки и правно релевантни факти, съхранява документи, предава от името на страните на правоимащите лица пари, ценни предмети и ценни книжа, съдейства със съвети на страните в производствата от неговата компетентност при упражняване на правата и изпълнение на задълженията им, като им осигурява равно третиране.

[…]

4)   В рамките на предоставените му със закон правомощия нотариусът упражнява официално функции по правоприлагане, които са част от публичното правораздаване“.

23

Член 3, параграфи 1 и 2 от този закон предвижда:

„1)   Нотариусът е длъжен да откаже съдействие, когато това е несъвместимо с неговите задължения, по-специално когато неговото съдействие се търси, за да се извърши правно действие, което противоречи на закона, цели да го заобиколи или преследва забранена или противоправна цел.

2)   Нотариус, който време на производството забележи пораждащо съмнения обстоятелство, но няма основание да откаже съдействие, е длъжен да привлече вниманието на страните върху това обстоятелство и да го отбележи писмено. Ако страната възрази срещу посоченото обстоятелство, нотариусът отказва съдействие“.

24

Редакцията на член 112, параграф 1 от посочения закон съвпада с тази на член 23/C от Закона за принудителното изпълнение по съдебен ред, що се отнася до реквизитите, които официалният документ трябва да съдържа, за да може върху него да се извърши отбелязване, че подлежи на изпълнение.

25

На 18 декември 2007 г. ERSTE Bank и г‑н Sugár сключват в нотариална форма договор за кредит в размер на 30687 CHF (швейцарски франка), предназначен за закупуване на недвижим имот. Този договор е обезпечен с ипотека върху имота.

26

На основание на този договор на 19 декември 2007 г. г‑н Sugár прави признание на дълг в нотариална форма в полза на ERSTE Bank. Видно от преписката, с него г‑н Sugár ѝ предоставя правото при неизпълнение на задълженията му по договора за кредит да развали този договор и да пристъпи към събиране на дължимото по него, установено с изготвено от самата ERSTE Bank удостоверение за окончателния размер на дълга.

27

Тъй като г‑н Sugár престава да плаща, ERSTE Bank разваля договора за кредит и иска върху горепосоченото признание на дълг да се извърши отбелязване, че подлежи на изпълнение. Като счита, че са изпълнени законоустановените изисквания, на 13 декември 2011 г. нотариусът прави върху този акт отбелязване, че подлежи на изпълнение, с което му придава изпълнителна сила, сходна на тази на съдебен акт.

28

На 5 юни 2013 г. г‑н Sugár иска от нотариуса да заличи отбелязването, че нотариалният акт за признание на дълга по договора за кредит с ERSTE Bank подлежи на изпълнение, като поддържа по-специално че този договор съдържа неравноправни клаузи. Освен това г‑н Sugár оспорва законосъобразността на изявлението за разваляне на договора и изтъква, че с отбелязването се допуска принудително изпълнение на задължения, които не произтичат от акта за признаване на дълг. Той също така посочва, че е поискал прекратяване на принудителното изпълнение и обявяване на нищожност.

29

С решение от 13 юни 2013 г. нотариусът отхвърля искането за заличаване на отбелязването, с мотива че то не е незаконосъобразно, тъй като разглежданият нотариален акт съдържа признание на дълг, имената на кредитора и длъжника, основанието и размера на задължението и начина и срока за изпълнение. Освен това той установява, че актът уточнява, че задължението зависи от настъпването на определено събитие, и посочва датата, на която това събитие е настъпило. Нотариусът също така отбелязва, че тъй като нотариалното производство е охранително, той има съвсем ограничени правомощия във връзка с преценката на доказателствата и не може да се произнася по възникнал между страните спор относно законосъобразността на развалянето на договора или на съдържащите в него клаузи, което е от изключителната компетентност на съдилищата.

30

Г‑н Sugár подава до Fővárosi Törvényszék (Будапещенски съд) жалба за отмяна на решението на нотариуса и за заличаване на извършеното от него отбелязване, че нотариалният акт подлежи на изпълнение, което според жалбоподателя е незаконосъобразно. В подкрепа на жалбата си изтъква по-специално че признанието на дълг съдържа неравноправни договорни клаузи и неверни данни, че размерът на дълга е посочен в чужда валута, въпреки че кредитът е отпуснат във форинти, и е определен единствено въз основа на вътрешни данни на ERSTE Bank. Счита, че отбелязването, че актът подлежи на изпълнение, съставлява злоупотреба с право, тъй като взискателят представя едностранно изявление, чиято действителност може да бъде преценена само в състезателно производство.

31

Запитващата юрисдикция уточнява, че според Закона за принудителното изпълнение по съдебен ред нотариусът извършва върху подлежащия на изпълнение акт отбелязване в този смисъл, с което актът се превръща в изпълнително основание. Въпреки това в производството по извършване на отбелязването нотариусът само проверява дали подлежащият на изпълнение акт отговаря на определени формални и материалноправни изисквания, без да може да преценява дали клаузите в договора за кредит, на който се основава този акт, не са евентуално неравноправни. Едва при подаване на жалба, с която се иска прекратяване или ограничаване на принудителното изпълнение, потребителят може да посочи, че някои договорни клаузи са неравноправни, което според запитващата юрисдикция би могло да противоречи на целите, преследвани с Директива 93/13.

32

При тези обстоятелства Fővárosi Bíróság (Будапещенски съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

33

С въпросите си, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство като разглежданото в главното производство, което позволява на нотариуса, който надлежно е изготвил нотариален акт за договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, да направи върху посочения акт отбелязване, че той подлежи на изпълнение, или да откаже да заличи това отбелязване, без на нито един от двата етапа да е проверил дали клаузите на посочения договор са неравноправни.

34

От акта за преюдициално запитване следва, че тези въпроси са свързани със съществуването в националното право на производство, по реда на което нотариусът може по искане на кредитора да извърши върху нотариалния акт, установяващ задължението на длъжника, отбелязване, че този акт подлежи на изпълнение, без да може да провери дали актът е действителен, освен във връзка със спазването на ограничен брой формални изисквания за съдържанието на този акт като предвидените в член 23/C от Закона за принудителното изпълнение по съдебен ред. Така според този член в акта трябва да съдържа изявления за поемането на насрещни задължения, имената на кредитора и на длъжника, предмета на задължението, неговия размер, основанието му и, накрая, начина и срока за изпълнение.

35

В случая, разглеждан в главното производство, изпълнителното основание е изявление за признание на дълг, извършено в нотариална форма от г‑н Sugár след сключването на договор за ипотечен кредит между него и ERSTE Bank.

36

Всъщност отбелязването, че посоченият акт подлежи на изпълнение, извършено въз основа на доказателства, представени само от кредитора, позволява да се получи принудително изпълнение на договора, без да се провежда каквото и да било състезателно производство пред съд. Всъщност съгласно член 31/E, параграф 2 от Закона за принудителното изпълнение по съдебен ред нотариалният акт, носещ отбелязване, че подлежи на изпълнение, има същото действие като съдебните актове, постановявани от районните съдилища.

37

Пак от преписката следва, че на основание член 211, параграф 2 и член 224/A от Закона за принудителното изпълнение по съдебен ред нотариусът може да заличи отбелязването, че актът подлежи на изпълнение, ако го е извършил „в нарушение на закона“. Както обаче подчертава унгарското правителство в своето становище, в това производство не се преценява действителността на договорните клаузи, а единствено се проверява дали отбелязването е извършено законосъобразно.

38

Следователно според националното законодателство нотариусът не може да проверява действителността на договорните клаузи нито в рамките на производството по извършване на отбелязване, че актът подлежи на изпълнение, нито в рамките на производството за заличаване на това отбелязване.

39

За да се определи дали такова законодателство е съвместимо с изискванията на Директива 93/13, следва да се напомни, че въведената с тази директива система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, което го принуждава да приеме условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им (вж. по-специално решение Kušionová, C‑34/13, EU:C:2014:2189, т. 48 и цитираната съдебна практика).

40

С оглед на такова положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (вж. решение Sánchez Morcillo и Abril García, C‑169/14, EU:C:2014:2099, т. 23 и цитираната съдебна практика).

41

В този контекст Съдът многократно е постановявал, че когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява дали договорните клаузи, попадащи в приложното поле на посочената директива, са неравноправни и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (вж. по-специално решения Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 46, Barclays Bank, C‑280/13, EU:C:2014:279, т. 34 и Sánchez Morcillo и Abril García, C‑169/14, EU:C:2014:2099, т. 24).

42

Съдът също така е приел, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че националният съд, служебно установил неравноправността на договорна клауза, е длъжен, без да чака съответно искане от потребителя, да предприеме всичко предвидено от националното право при такъв случай, с условието да спазва принципа на състезателност (вж. в този смисъл решение Banif Plus Bank, C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 36).

43

Освен това Съдът е приел, че Директива 93/13 не допуска правна уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза за мораторни лихви в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение (решение Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 57).

44

В практиката си Съдът също така е приел, че правната уредба на държава членка не съответства на Директива 93/13, когато не предвижда възможност в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да се прави възражение за неравноправност на клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, въз основа на която е издаден изпълнителният титул, и същевременно не позволява на съда в исковото производство, който е компетентен да прецени дали клаузата е неравноправна, да допусне обезпечение чрез спиране на изпълнителното производство (вж. в този смисъл решения Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 64 и Barclays Bank, C‑280/13, EU:C:2014:279, т. 36).

45

Накрая, Съдът е приел за противоречаща на Директива 93/13 национална правна уредба, която не позволява на съда по изпълнението, в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, нито да преценява, служебно или по искане на потребителя, неравноправния характер на послужилата като основание за издаване на изпълнителния титул клауза в договора, от който произтича изпълняемото вземане, нито да допусне обезпечение по-специално чрез спиране на изпълнението, когато това е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на окончателното решение на съда в съответното исково производство, който е компетентен да провери дали клаузата е неравноправна (вж. определение Banco Popular Español и Banco de Valencia, C‑537/12 и C‑116/13, EU:C:2013:759, т. 60 и решение Sánchez Morcillo и Abril García, C‑169/14, EU:C:2014:2099, т. 28).

46

Що се отнася до опростеното нотариално производство по принудително изпълнение, за което става въпрос в главното производство, Европейската комисия поддържа, че възможността нотариусът да задейства принудителното изпълнение на договор, без да е преценил неравноправността на отделните клаузи в рамките на производството по извършване на отбелязване, че актът подлежи на изпълнение, или в рамките на производството за заличаване на това отбелязване, може да нарушава Директива 93/13, съгласно тълкуването ѝ в съдебната практика, цитирана в предходните точки, и по-специално установена с решения Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349) и Banif Plus Bank (C‑472/11, EU:C:2013:88), последното от които запитващата юрисдикция споменава във втория си въпрос. Комисията счита, че след като последиците от нотариалното производство са сходни на тези от съдебно производство, нотариусът също би трябвало да може, когато установи наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, служебно да преценява дали договорните клаузи са неравноправни.

47

Въпреки това, както подчертава генералният адвокат, по-специално в точки 65—67 и 72 от заключението си, следва да се установи, че тази съдебна практика се отнася конкретно до упражняването на правораздавателни функции и не може да бъде отнесена към нотариалната дейност, като се имат предвид съществените разлики между нея и правораздавателната дейност.

48

Освен това следва да се отбележи, че Директива 93/13 не съдържа нито една разпоредба относно ролята, която може или трябва да бъде отредена на нотариуса във връзка с проверката на неравноправността на договорни клаузи. Така тази директива не дава отговор на въпроса дали е уместно да се допусне и нотариусът да упражнява правомощия, пряко свързани с правораздавателната функция, когато националната правна уредба го оправомощава да извърши върху нотариален акт за договор отбелязване, според което той подлежи на изпълнение, и впоследствие да го заличи.

49

Следователно, при липсата в правото на Съюза на хармонизация на националните механизми за принудително изпълнение и на ролята на нотариусите в рамките на тези механизми, по силата на принципа на процесуалната автономия такива правила трябва да се установят във вътрешния правен ред на всяка държава членка, стига да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни положения по вътрешното право (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност) (вж. в този смисъл решения Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 50, Pohotovosť, C‑470/12, EU:C:2014:101, т. 46 и Kušionová, C‑34/13, EU:C:2014:2189, т. 50).

50

Във връзка с принципа на равностойност следва да се отбележи, че Съдът не разполага с никакви факти, които да пораждат съмнения, че разглежданата в главното производство правна уредба не е съобразена с този принцип.

51

Що се отнася до принципа на ефективност, следва да се напомни вече приетото от Съда, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, за неговото протичане и за особеностите му пред различните национални инстанции. В това отношение следва, ако е необходимо, да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната съдебна система, като гарантирането на правото на защита, принципа на правната сигурност и доброто протичане на производството (вж. по-специално решение Pohotovosť, C‑470/12, EU:C:2014:101, т. 51 и цитираната съдебна практика).

52

Ето защо е важно да се определи дали в случай като разглеждания в главното производство съответните национални разпоредби, анализирани в техния контекст, като се отчитат всички съществуващи способи за правна защита, могат да гарантират, че съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, и че тези клаузи няма да са обвързващи за потребителите, както е предвидено в член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13.

53

В тази връзка унгарското правителство изтъква основно че разглежданото в главното производство опростено принудително изпълнение не изключва напълно извършването на проверка на неравноправността на клаузите, независимо дали от самите нотариуси или от националните съдилища.

54

Следва да се установи, че като се има предвид, че потребителят по принцип има особено доверие в нотариуса като безпристрастен съветник и че изготвените от нотариуса актове не са незаконосъобразни, съществува значителен риск при изготвянето на тези актове потребителят да прояви по-слаба бдителност по отношение на наличието на неравноправни клаузи и на последиците от опростено нотариално производство по принудително изпълнение като разглежданото в главното производство. Освен това, когато такова производство бъде образувано по искане на продавача или доставчика, може да се окаже, че без намесата на нотариуса потребителят няма да разполага с всички нужни данни, за да може да се защити пред националните съдилища в това производство.

55

Що се отнася до разглежданата в главното производство правна уредба, следва да се отбележи, че според член 1 от Закона за нотариусите последните са длъжни по-специално да съдействат със съвети на страните в производствата от тяхната компетентност при упражняване на правата и изпълнение на задълженията им, с цел избягване на съдебни спорове.

56

Освен това съгласно член 3, параграфи 1 и 2 от този закон нотариусът е длъжен да провери дали сделката не противоречи на закона и дали не е неравноправна и да уведоми писмено страните, ако забележи пораждащо съмнения обстоятелство.

57

От посоченото следва, че в унгарската процесуална система ролята на нотариуса, по-специално при изготвянето на нотариален акт за договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, изглежда е да предотврати включването на неравноправни клаузи в договора, като освен това изрично му е възложено чрез своите съвети да осигурява равно третиране във всички производства от неговата компетентност, включително в производството по принудително изпълнение.

58

От изложеното следва, че освен ако при извършената от запитващата юрисдикция проверка не се установи нещо различно, общите разпоредби на Закона за нотариусите по принцип допринасят за спазване на изискванията по член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13.

59

Следва да се отбележи, че както подчертава генералният адвокат в точка 84 от заключението си, подходящите и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, трябва да включват разпоредби, позволяващи да се осигури на потребителите ефективна съдебна защита, като им се предостави възможност да оспорят пред съд договора, включително във фазата на неговото принудително изпълнение, при разумни процесуални условия, така че упражняването на техните права да не бъде обусловено по-специално от срокове или извършване на разходи, които правят изключително трудно или практически невъзможно упражняването на правата, гарантирани от Директива 93/13. Именно в тези съдебни производства трябва да се приложи в пълна степен практиката на Съда, цитирана в точки 41—45 от настоящото решение.

60

В случая от акта за преюдициално запитване следва, че г‑н Sugár може, от една страна, на основание член 209/A, параграф 1 от Гражданския кодекс да оспори по исков ред действителността на договора, и от друга — на основание член 369 от Гражданскопроцесуалния кодекс да поиска прекратяване или ограничаване на принудителното изпълнение. Съгласно член 370 от Гражданскопроцесуалния кодекс във второто от тези производства потребителят може да поиска спиране на принудителното изпълнение на договора, разглеждан в главното производство.

61

Нещо повече, от предоставеното на Съда по-специално от унгарското правителство изглежда следва, че запитващата юрисдикция трябва да провери дали, независимо от посоченото в членове 369 и 370 от Гражданскопроцесуалния кодекс, в тези производства националните съдилища могат и трябва да преценяват неравноправността на договорните клаузи и, при спазване на член 163 от този кодекс и в съответствие с практиката на Kúria (Върховният съд), да установяват служебно случаите на явна нищожност, когато това е възможно въз основа на наличните доказателства.

62

Независимо че Директива 93/13 изисква от националния съд, сезиран със спор между продавач или доставчик и потребител, позитивна и външна спрямо страните по договора намеса (решения Asbeek Brusse и de Man Garabito, С‑488/11, EU:C:2013:341, т. 39 и цитираната съдебна практика, и Pohotovosť, EU:C:2014:101, т. 40 и цитираната съдебна практика), при спазването на принципа на ефективност не може да се стига до това съдът изцяло да компенсира пълната пасивност в процеса на съответния потребител (вж. в този смисъл решение Kušionová, C‑34/13, EU:C:2014:2189, т. 56).

63

Следователно, противно на поддържаното от Комисията, обстоятелството, че потребителят може да се позове на защитата, предоставена от законовите разпоредби относно неравноправните клаузи, само ако започне производство пред съд, не би могло само по себе си да се счита за противоречащо на принципа на ефективност. Всъщност предпоставка за ефективната съдебна защита, гарантирана от Директива 93/13, е националните съдилища да бъдат сезирани от една от страните по договора.

64

Все пак запитващата юрисдикция, която единствена пряко познава националния процесуален ред за предявяване на искове и подаване на жалби и е единствената компетентна да тълкува националното право, трябва да провери дали при обстоятелствата в главното производство този процесуален ред гарантира ефективна съдебна защита на потребителя.

65

Като се имат предвид всички гореизложени съображения, на поставените въпроси следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство като разглежданото в главното производство, което позволява на нотариуса, който надлежно е изготвил нотариален акт за договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, да направи върху посочения акт отбелязване, че той подлежи на изпълнение, или да откаже да заличи това отбелязване, без на нито един от двата етапа да е проверил дали клаузите на посочения договор са неравноправни.

66

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство като разглежданото в главното производство, което позволява на нотариуса, който надлежно е изготвил нотариален акт за договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, да направи върху посочения акт отбелязване, че той подлежи на изпълнение, или да откаже да заличи това отбелязване, без на нито един от двата етапа да е проверил дали клаузите на посочения договор са неравноправни.