—

за Autobedrijf Hazet Ochten BV, от W. van Ochten, advocaat,

—

за нидерландското правителство, от M. Bulterman, C. Schillemans и J. Langer, в качеството на представители,

—

за белгийското правителство, от T. Materne и J.‑C. Halleux, в качеството на представители,

—

за австрийското правителство, от C. Pesendorfer, в качеството на представител,

—

за Европейската комисия, от M. van Beek, в качеството на представител,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 1, параграф 2, буква а) и член 5 от Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции (ОВ L 171, стр. 12; Специално издание на български език, глава 15, том 5, стр. 89).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Faber и дружество Autobedrijf Hazet Ochten BV (наричано по-нататък „автокъща Hazet“) относно искане за обезщетение за вредата, причинена от липсата на съответствие, каквато била налице при превозното средство, закупено от г‑жа Faber от автокъща Hazet.

3

Член 1, параграф 2, буква а) от Директива 1999/44 определя по следния начин понятието „потребител“ — „всяко физическо лице, което при договорите, предмет на настоящата директива, действа за цели, които не са в рамките на неговата професионална или търговска дейност“.

4

Съгласно член 2, параграфи 1 и 2 от тази директива:

„1.   Продавачът е длъжен да достави на потребителя стока, която съответства на договора за продажба.

2.   Счита се, че потребителските стоки съответстват на договора, ако те:

5

Член 3 от Директива 1999/44, озаглавен „Права на потребителя“, предвижда в параграф 1, че „[п]родавачът отговаря пред потребителя за всяка липса на съответствие, която съществува в момента на доставка на стоките“.

6

Член 5 от тази директива, който се отнася до сроковете, гласи:

„1.   Продавачът е отговорен по силата на член 3, когато липсата на съответствие бъде установена до две години след доставката на стоките. […]

2.   Държавите членки могат да предвидят, че с цел да се възползва от своите права потребителят е длъжен да информира продавача за липсата на съответствие в срок от два месеца считано от датата, на която е установил подобна липса на съответствие.

[…]

3.   Освен ако не [бъде доказано противното], всяка липса на съответствие, която бъде установена в срок от шест месеца след доставката на стоките, се счита за съществувала в момента на доставката, освен ако тази презумпция е несъвместима с естеството на стоките или естеството на несъответствието“.

7

Член 7 от Директива 1999/44 уточнява, че разпоредбите ѝ са императивни и че по-специално договорните клаузи, които пряко или непряко ограничават произтичащите от нея права на потребителя, не са обвързващи, както е предвидено от националното законодателство, за потребителя.

8

Член 7:5, параграф 1 от Гражданския кодекс (Burgerlijk Wetboek, наричан по-нататък „BW“) определя продажбата на потребителска стока като „договор за продажба на движима вещ, […] който е сключен от продавач в рамките на упражнявана от него професионална или търговска дейност с купувач — физическо лице, който не действа в рамките на упражнявана от него професионална или търговска дейност“.

9

Съгласно член 7:17, параграф 1 от BW доставената вещ трябва да съответства на договора.

10

Член 7:18, параграф 2 от BW, който транспонира в нидерландското законодателство член 5, параграф 3 от Директива 1999/44, предвижда:

„В случаите на продажба на потребителска стока се счита, че при доставката вещта не е съответствала на договора, ако несъответствието с уговореното бъде установено в срок от шест месеца след доставката, освен ако от естеството на вещта или на несъответствието не следва друго“.

11

Видно от изложението на мотивите относно въвеждането на тази разпоредба, купувачът трябва да заяви и в случай на оспорване да докаже, че вещта не съответства на уговореното и че несъответствието се е разкрило в срок от шест месеца след доставката. Тогава продавачът е длъжен да заяви и да докаже, че в момента на доставка вещта, напротив, е съответствала на уговореното.

12

Съгласно член 7:23, параграф 1 от BW:

„Купувачът не може да твърди, че доставеното не съответства на договора, ако не е уведомил продавача за това несъответствие в разумен срок, след като го е установил или логично е трябвало да го установи. Ако обаче се окаже, че вещта не притежава характеристика, която за продавача тя има, или ако несъответствието се отнася до факти, за които продавачът е знаел или е бил длъжен да знае, но не ги е съобщил, продавачът трябва да бъде съответно уведомен в разумен срок след установяването на това. В случаите на продажба на потребителска стока уведомлението за несъответствие трябва да бъде направено в разумен срок след установяването, като се има предвид, че уведомлението, направено в срок от два месеца след момента на установяване, се счита за своевременно“.

13

Съгласно постоянната съдебна практика на Hoge Raad (Държавния съвет), ако продавачът твърди, че уведомлението не е направено в срок, купувачът трябва да заяви и в случай на мотивирано оспорване да докаже, че е направил това уведомление в разумен срок и по ясно разбираем за продавача начин. В случаите на продажба на потребителска стока отговорът на въпроса дали уведомлението, направено повече от два месеца след установяването на несъответствието, може да се счита за своевременно, зависи от обстоятелствата по съответния случай.

14

Съгласно членове 23 и 24 от Гражданския процесуален кодекс (Wetboek van Burgerlijke Rechtsvordering, наричан по-нататък „Rv“) съдът може да се произнесе само по исканията на страните и е длъжен да се придържа към правните факти, на които са основани искането, исковата молба или писмената защита.

15

Във въззивното производство сезираната юрисдикция може да се произнася само по оплакванията, изложени от страните в първото им писмено становище пред въззивната инстанция. Въззивната инстанция обаче е длъжна да приложи служебно релевантните норми от публичен ред, дори страните да не са се позовали на тях.

16

Съгласно член 22 Rv обаче „съдът може при всички обстоятелства и на всеки етап от производството да разпореди на едната или и на двете страни да уточнят определени твърдения или да представят някои документи, отнасящи се до спора“.

17

На 27 май 2008 г. г‑жа Faber закупува от автокъща Hazet превозно средство втора употреба. Сключеният между страните договор за продажба е изготвен на предварително отпечатан формуляр с антетката на тази автокъща, озаглавен „Договор за продажба на частни лица“.

18

На 26 септември 2008 г. при пътуване превозното средство се възпламенява и изгаря напълно. Г‑жа Faber, която управлява превозното средство, е пътувала за бизнес среща, придружена от дъщеря си.

19

Превозното средство е транспортирано с кола на „Пътна помощ“ до автокъща Hazet, а впоследствие, по искане на тази автокъща, до автоморга, за да бъде оставено там в съответствие с действащите екологични изисквания. Г‑жа Faber твърди — но автокъща Hazet отрича — че по този повод страните са разговаряли относно инцидента и евентуалната отговорност на автокъщата.

20

В началото на 2009 г. автокъща Hazet провежда телефонен разговор с г‑жа Faber по телефона, по време на който г‑жа Faber посочва, че очаква да получи полицейския доклад за пожара. В отговор на запитване от г‑жа Faber обаче полицията я уведомява, че не е изготвян технически доклад.

21

На 8 май 2009 г. съответното превозно средство е унищожено, след като автокъща Hazet е предварително уведомена за това.

22

С писмо от 11 май 2009 г. г‑жа Faber уведомява автокъща Hazet, че я счита за отговорна за претърпените вреди вследствие на пожара, унищожил превозното ѝ средство. Според г‑жа Faber размерът на вредата, която се състои в покупната цена на това превозно средство и в стойността на различни намирали се в нея предмети, е 10828,55 EUR.

23

В началото на юли 2009 г. г‑жа Faber възлага на експерт — оценител на щети, да извърши техническо изследване на причината за възникналия в превозното средство пожар. Тъй като превозното средство междувременно е унищожено, експертизата не е могла да бъде извършена.

24

На 26 октомври 2010 г. г‑жа Faber предявява иск срещу автокъща Hazet пред Rechtbank Arnhem (първоинстанционен съд Арнем, Нидерландия).

25

В подкрепа на иска си г‑жа Faber твърди, че превозното средство не отговаря на уговореното и че следователно е налице несъответствие по смисъла на член 7:17 BW. Тя обаче не посочва, че е направила покупката си в качеството на потребител.

26

Автокъща Hazet възразява, че не е налице случай на несъответствие, и поддържа, че г‑жа Faber е подала късно оплакването си, поради което съгласно член 7:23, параграф 1 BW тя била загубила всички свои права.

27

С решение от 27 април 2011 г. Rechtbank Arnhem отхвърля исканията на г‑жа Faber. Тази юрисдикция приема, че автокъща Hazet има основание да се позове на член 7:23, параграф 1 BW, доколкото първият контакт между страните се е състоял по телефона едва в началото на 2009 г., т.е. повече от три месеца след пожара в превозното средство. Тази юрисдикция също така посочва, че не е необходимо да се проверява по-задълбочено дали г‑жа Faber е действала в качеството на потребител.

28

На 26 юли 2011 г. г‑жа Faber обжалва решението на Rechtbank Arnhem пред Gerechtshof Arnhem-Leeuwarden (апелативен съд Арнем-Люварден, Нидерландия).

29

Във въззивната си жалба г‑жа Faber излага две основания — с първото оспорва становището на първоинстанционния съд, че не е предприела действия в нормативните срокове, а с второто твърди, че пожарникарите и полицаите, дошли на местопроизшествието, говорели за технически дефект на превозното средство.

30

От друга страна, г‑жа Faber изобщо не възразява срещу констатацията на Rechtbank Arnhem, че не е необходимо да се преценява дали договорът, сключен между страните, се отнася до потребителска стока. Тя не уточнява и дали е придобила съответното превозно средство в качеството на потребител.

31

При тези обстоятелства Gerechtshof Arnhem-Leeuwarden решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

32

С тези въпроси, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали националният съд, сезиран по спор относно гаранцията, която продавачът дължи на купувача в рамките на договор за продажба с предмет материална движима вещ, е длъжен съгласно принципа на ефективност служебно да провери дали купувачът трябва да се счита за потребител по смисъла на Директива 1999/44, въпреки че тази страна не се е позовала на това качество.

33

Като начало следва да се отбележи, че страни по спора в главното производство са два частноправни субекта. Действително никоя от страните по такъв спор не може да се позовава на директния ефект на Директива 1999/44, но съгласно постоянната съдебна практика националната юрисдикция, която е сезирана по спор единствено между частноправни субекти, е длъжна при прилагането на вътрешноправните разпоредби да вземе предвид нормите от националното право в тяхната цялост и във възможно най-голяма степен да ги тълкува предвид текста и целта на приложимата в областта директива, за да се стигне до решение, съответстващо на преследваната от нея цел (вж. по-специално решение LCL Le Crédit Lyonnais, C‑565/12, EU:C:2014:190, т. 54 и цитираната съдебна практика).

34

Както се вижда от предоставената на Съда информация, Директива 1999/44 е транспонирана в нидерландския правен ред чрез въвеждането в книга 7 („Особени договори“) от BW — наред с гаранционните правила, приложими без разлика към всички договори за продажба — на особени разпоредби за договорите за продажба с предмет потребителска стока.

35

По отношение на разглеждания по главното производство договор за продажба обаче запитващата юрисдикция посочва, че съществуват съмнения относно приложимите разпоредби, тъй като не се знае дали този договор за продажба е сключен с потребител.

36

В акта за преюдициално запитване се посочва, че в подкрепа на иска си към автокъща Hazet за гаранционна отговорност г‑жа Faber действително е представила договорен документ, озаглавен „договор за продажба на частни лица“, но не е уточнила дали този договор е бил сключен в рамките на професионалната ѝ дейност или извън тази дейност, въпреки че този елемент би позволил на съда, сезиран по спора в главното производство, да прецени дали същата може да се счита за потребител по смисъла на приложимото национално право и на член 1, параграф 2, буква а) от Директива 1999/44. Освен това в първоинстанционното производство искът на г‑жа Faber е отхвърлен като подаден след изтичането на определените от националното право срокове, без да е установено в какво качество заинтересованото лице е сключило въпросния договор. На последно място, в основанията, които е изложила в подкрепа на въззивната си жалба и които очертават обхвата на спора пред въззивната юрисдикция, г‑жа Faber също не е посочила, че е действала в качеството на потребител.

37

Колкото до въпроса дали при подобни обстоятелства националният съд е длъжен служебно да провери дали купувачът трябва да се счита за потребител, е необходимо да се припомни, че при липсата на хармонизация на процесуалното право вътрешният правен ред на всяка държава членка следва да определи процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, при условие обаче че тези правила не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), и че не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза (принцип на ефективност).

38

В това отношение се налага изводът, че по принцип националният съд има задачата — за да определи приложимите правни норми към спора, по който е сезиран — да даде правна квалификация на фактите и действията, посочени от страните в подкрепа на техните искания. Тази правна квалификация се налага като предварително условие в случай като разглеждания по главното производство, в който търсената от ищеца гаранционна отговорност за продадената вещ може да се урежда от различни правила в зависимост от качеството на купувача. Една такава квалификация сама по себе си не означава, че съдът служебно упражнява правомощие за преценка, а само че установява и проверява наличието на правна предпоставка, която определя приложимата правна норма.

39

По същия начин както в рамките на процесуалните правила от вътрешния си правен ред националният съд е длъжен — за да определи приложимата норма от националното право — да даде квалификация на правните и фактическите обстоятелства, представени пред него от страните, като при необходимост ги прикани да внесат всякакви полезни уточнения, той е длъжен съгласно принципа на равностойност да направи същото, за да прецени дали дадена норма от правото на Съюза е приложима.

40

Такъв би могъл да е случаят по главното производство, доколкото националният съд, както сам отбелязва в акта за преюдициално запитване, разполага с „индиция“, а именно с представения от г‑жа Faber документ, озаглавен „договор за продажба на частни лица“, и доколкото съгласно член 22 Rv този съд има възможността, подчертана от нидерландското правителство, да разпореди на страните да уточнят определени твърдения или да представят някои документи. Националният съд трябва да извърши съответните проверки за тази цел.

41

Ето защо единствено при положение че процесуалните правила от вътрешния правен ред не предоставят на националния съд никаква възможност да квалифицира правилно спорните факти и действия — ако квалификацията им не е била изрично посочена от самите страни в подкрепа на техните искания — би се поставил въпросът дали принципът на ефективност може да оправомощи този съд да квалифицира като потребител страна, която не се е позовала на това качество.

42

Всъщност въз основа на принципа на ефективност и независимо от норми на вътрешното право в обратния смисъл Съдът е поставил изискването националният съд служебно да прилага някои разпоредби, съдържащи се в директиви на Съюза в сферата на защитата на потребителите. Това изискване е обосновано със съображението, че въведената с тези директиви система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, и че съществува немалък риск, по-специално поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защитава (вж. в този смисъл, що се отнася до Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273), решение Mostaza Claro, C‑168/05, EU:C:2006:675, т. 28 и цитираната съдебна практика, както и що се отнася до Директива на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит (ОВ L 42, 1987 г., стр. 48; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 252), решение Rampion и Godard, C‑429/05, EU:C:2007:575, т. 65).

43

Съдът е уточнил, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална норма прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази норма в съвкупността, която представляват производството, неговото развитие и неговите особености пред различните национални инстанции (вж. по-специално решение Kušionová, C‑34/13, EU:C:2014:2189, т. 52 и цитираната съдебна практика).

44

Процесуални правила, които — какъвто би могъл да е разглежданият случай по главното производство — биха забранявали и на първоинстанционния, и на въззивния съд, които разглеждат основан на договор за продажба иск за гаранционна отговорност, да квалифицират въз основа на фактическите и правните елементи, с които разполагат или с които могат да се сдобият просто като поискат разяснения, съответното договорно отношение като продажба на потребител, ако последният не се е позовал изрично на това качество, обаче биха създали за потребителя задължението сам да направи пълна правна квалификация на своето положение, за да не загуби правата си, които законодателят на Съюза е желал да му предостави с Директива 1999/44. В сфера, в която процесуалното право на редица държави членки позволява на частноправните субекти да се представляват сами пред съдилищата, би съществувал немалък риск, по-специално поради незнание, потребителят да не е в състояние да отговори на такива изисквания.

45

Ето защо процесуални правила като описаните в предходната точка биха били в разрез с принципа на ефективност, доколкото при исковете за гаранционна отговорност, които са предявени на основание липса на съответствие и в делата по които има страни потребители, биха направили прекомерно трудно прилагането на защитата, която Директива 1999/44 има за цел да предостави на тези лица.

46

Напротив, принципът на ефективност изисква националният съд, сезиран по спор относно договор, който евентуално попада в приложното поле на цитираната директива, да бъде задължен — щом разполага с необходимите за целта правни и фактически елементи или може да се сдобие с тях просто като поиска разяснения — да провери дали купувачът може да бъде квалифициран като потребител, дори последният да не се е позовал изрично на това качество.

47

Необходимо е да се добави, че въпросът дали потребителят ползва или не помощта на адвокат, няма как да промени този извод, защото тълкуването на правото на Съюза и обхватът на принципите на ефективност и на равностойност са независими от конкретните обстоятелства по всеки отделен случай (вж. в този смисъл решение Rampion и Godard, C‑429/05, EU:C:2007:575, т. 65).

48

С оглед на предходните съображения на първия, втория, третия и седмия въпрос следва да се отговори, че Директива 1999/44 трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран по спор относно договор, който евентуално попада в приложното поле на тази директива, е длъжен — щом разполага с необходимите за целта правни и фактически елементи или може да се сдобие с тях просто като поиска разяснения — да провери дали купувачът може да бъде квалифициран като потребител по смисъла на посочената директива, дори последният да не се е позовал на това качество.

49

С този въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 5 от Директива 1999/44 може да се счита за разпоредба, равностойна на норма от публичен ред по смисъла на вътрешното ѝ право, т.е. за норма, която националният съд може да разгледа служебно в рамките на производство по обжалване.

50

Видно от акта за преюдициално запитване, този въпрос визира конкретно член 5, параграф 3 от споменатата директива, съгласно който до доказване на противното всяка липса на съответствие, която бъде установена в срок от шест месеца след доставката на стоките, по принцип се счита за съществувала още в момента на доставката.

51

Следва да се отбележи, че въпросът на запитващата юрисдикция може да е релевантен само ако националният съд е установил, че съответният договор попада в материалния обхват на Директива 1999/44 — нещо, което по-специално предполага този договор да е бил сключен с потребител.

52

В системата на отговорност, въведена с Директива 1999/44, член 2, параграф 2 от тази директива прогласява оборима презумпция за съответствие с договора, докато член 3, параграф 1 от цитираната директива уточнява, че продавачът отговаря за всяка липса на съответствие, която съществува в момента на доставка на стоките. От съчетаното прилагане на тези разпоредби следва, че по принцип потребителят е този, който трябва да докаже, че е налице липса на съответствие и че такава съществува към момента на доставка на вещта.

53

Член 5, параграф 3 от Директива 1999/44 предвижда отклонение от този принцип, в случай че липсата на съответствие бъде установена в срок от шест месеца след доставката на стоката. В този случай се счита, че несъответствието е било налице още в момента на доставката.

54

Основание за това олекотяване на доказателствената тежест в полза на потребителя е констатацията, че когато липсата на съответствие бъде установена едва след момента на доставка на стоката, доказването, че това несъответствие е било налице още към този момент, би могло да се окаже „непреодолима трудност за потребителя“, докато по правило за продавача или доставчика е много по-лесно да докаже, че липсата на съответствие не е била налице в момента на доставката и че тя например се дължи на неправилна употреба от страна на потребителя (вж. изложението на мотивите към предложението за Директива на Европейския парламент и на Съвета относно продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции, COM (95) 520 окончателен, стр. 13).

55

Разпределението на доказателствената тежест, направено с член 5, параграф 3 от Директива 1999/44, е съгласно член 7 от тази директива обвързващо както за страните, които не могат да го дерогират със споразумение, така и за държавите членки, които трябва да следят за спазването му. Ето защо това правило относно доказателствената тежест трябва да се приложи и когато не е изрично посочено от потребителя, който може да се възползва от него.

56

Предвид естеството и значението на обществения интерес, на който се основава гарантираната с член 5, параграф 3 от Директива 93/13 защита на потребителите, тази разпоредба трябва да се приеме за разпоредба, равностойна на национална норма, която има ранг на норма от публичен ред във вътрешния правопорядък. Следователно, доколкото в рамките на вътрешната си съдебна система има възможността да приложи служебно такава норма, националният съд е длъжен да приложи служебно всяка разпоредба от вътрешното си право, която транспонира член 5, параграф 3 от Директивата (вж. в този смисъл решение Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 52—54 и цитираната съдебна практика).

57

При това положение на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 5, параграф 3 от Директива 1999/44 трябва да се тълкува в смисъл, че трябва да се счита за разпоредба, равностойна на национална норма, която има ранг на норма от публичен ред във вътрешния правопорядък, и че националният съд е длъжен да приложи служебно всяка разпоредба от вътрешното си право, която осигурява транспонирането му във вътрешното право.

58

С този въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали принципът на ефективност допуска национална разпоредба, съгласно която потребителят трябва да докаже, че е уведомил своевременно продавача за липсата на съответствие.

59

От акта за преюдициално запитване е видно, че нидерландският законодател предвижда такова задължение в член 7:23 BW и че съгласно съдебната практика на Hoge Raad в случай на оспорване от продавача потребителят следва да докаже, че го е уведомил за несъответствието на доставената стока. От данните, предоставени от запитващата юрисдикция, също така следва, че съгласно предвидения от нидерландския законодател режим това уведомяване се счита за своевременно, ако е направено в двумесечен срок, считано от установяването на несъответствието. В допълнение, според съдебната практика на Hoge Raad отговорът на въпроса дали и уведомление, направено след изтичането на този срок, може да се счита за направено своевременно, зависи от обстоятелствата във всеки отделен случай.

60

В това отношение следва да се напомни, че член 5, параграф 2 от Директива 1999/44 дава възможност на държавите членки да предвидят, че с цел да се възползва от своите права потребителят е длъжен да информира продавача за липсата на съответствие в срок от два месеца, считано от датата, на която е установил подобна липса на съответствие.

61

Както личи от подготвителната работа по посочената директива, тази възможност е израз на стремежа да се увеличи правната сигурност, като купувачът се насърчава да положи „известна грижа, като се отчитат интересите на продавача“, без да „се установява строго задължение за извършване на подробна проверка на стоката“ (вж. изложението на мотивите към предложението за Директива, COM (95) 520 окончателен, стр. 14).

62

Видно от текста на член 5, параграф 2 от Директива 1999/44, разглеждан в светлината на съображение 19 от нея, и от преследваната с тази разпоредба цел, така възложеното на потребителя задължение не може да е по-широко от това да уведоми продавача за наличието на несъответствие.

63

Колкото до съдържанието на уведомлението, от потребителя на този етап не може да се изисква да представи доказателство, че при придобитата от него вещ фактически е налице несъответствие. С оглед на по-слабото положение, в което се намира спрямо продавача от гледна точка на информацията за качествата на тази стока и на състоянието, в която същата е била продадена, от потребителя няма как да се изисква и да посочи точната причина за липсата на съответствие. От друга страна, за да бъде уведомлението полезно за продавача, то трябва да включва известен брой индикации, конкретността на които неминуемо ще варира според обстоятелствата в отделния случай и които се отнасят до естеството на разглежданата стока, до съдържанието на съответния договор за продажба и до конкретните проявления на твърдяната липса на съответствие.

64

Що се отнася до доказването, че продавачът действително е бил уведомен, по принцип за него се прилагат националните разпоредби в тази област, които обаче трябва да са съобразени с принципа на ефективност. Следователно държава членка не може да предвиди изисквания, които могат да направят невъзможно или прекомерно трудно упражняването от потребителя на правата, които той черпи от Директива 1999/44.

65

Ето защо на петия въпрос следва да се отговори, че член 5, параграф 2 от Директива 1999/44 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба, съгласно която, за да се възползва от правата, които черпи от тази директива, потребителят трябва да докаже, че е уведомил своевременно продавача за липсата на съответствие, при условие че за уведомлението потребителят разполага със срок, не по-кратък от два месеца, считано от датата, на която е установил липсата на съответствие, че уведомлението, което трябва да бъде направено, се отнася само до наличието на посочената липса на съответствие, и че за уведомяването не се прилагат правила за доказване, които биха направили невъзможно или прекомерно трудно упражняването от потребителя на неговите права.

66

С този въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи как функционира разпределението на доказателствената тежест, направено с член 5, параграф 3 от Директива 1999/44, и по-специално кои са обстоятелствата, които трябва да бъдат доказани от потребителя.

67

Както бе установено в точка 53 от настоящото решение, тази разпоредба предвижда отклонение от принципа, че на потребителя е възложено да обори прогласената в член 2, параграф 2 от тази директива презумпция за съответствие на продадената стока и да докаже твърдяната от него липса на съответствие.

68

В случай че липсата на съответствие бъде установена в срок от шест месеца след доставката на стоката, член 5, параграф 3 от Директива 1999/44 олекотява възложената на потребителя доказателствена тежест, като предвижда, че несъответствието се счита за съществувало още в момента на доставката.

69

За да се възползва от това олекотяване на доказателствената тежест обаче потребителят е длъжен да докаже някои факти.

70

На първо място, потребителят трябва да изтъкне и да докаже, че продадената стока не съответства на съответния договор, доколкото например няма уговорените с него качества или пък е негодна за обичайната употреба на този вид стока. Потребителят трябва да докаже само наличието на несъответствието. Той не е длъжен да доказва нито причината за него, нито че продавачът е довел до това несъответствие.

71

На второ място, потребителят трябва да докаже, че разглежданата липса на съответствие е установена, т.е. наличието ѝ се е разкрило фактически, в срок от шест месеца след доставката на стоката.

72

Ако тези факти са доказани, потребителят е освободен от задължението да докаже, че липсата на съответствие е съществувала още в момента на доставка на стоката. Настъпването на това несъответствие в краткия период от шест месеца дава основание да се предположи, че макар да се е разкрило едва след доставката на стоката, към момента на тази доставка то вече е било налице „поне в зародиш“ (вж. изложението на мотивите към предложението за Директива, COM (95) 520 окончателен, стр. 12).

73

Тогава продавачът или доставчикът ще е този, който трябва при необходимост да докаже, че несъответствието не е било налице още в момента на доставка на стоката, като установи, че липсата на съответствие се дължи или произтича от действие или бездействие след тази доставка.

74

Ако продавачът не успее да докаже надлежно, че липсата на съответствие се дължи или произтича от обстоятелство, настъпило след доставката на стоката, прогласената в член 5, параграф 3 от Директива 1999/44 презумпция позволява на потребителя да предяви правата, които черпи от тази директива.

75

Ето защо на шестия въпрос следва да се отговори, че член 5, параграф 3 от Директива 1999/44 трябва да се тълкува в смисъл, че правилото, че липсата на съответствие се счита за съществувала още в момента на доставка на стоката,

76

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: