I. Въведение

II. Правна уредба

А. Споразумението за риболов

Б. Протоколът от 2013 г.

В. Регламент № 764/2006

Г. Решение 2013/785/ЕС

Д. Регламент № 1270/2013

III. Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

IV. Производството пред Съда

V. По третия и четвъртия преюдициален въпрос

А. Относно компетентността на Съда

Б. По същество

1. Предварителни бележки

2. Възможност за позоваване на нормите на международното право, за да се оспори валидността на оспорените актове

а) Общи принципи

б) Относно възможността за позоваване на нормите на международното право, приложими към сключването на международни споразумения за експлоатиране на природните ресурси на Западна Сахара

1) Правото на самоопределение

i) Правото на самоопределение е част от правата на човека

ii) Правото на самоопределение като принцип на общото международно право, международното договорно право и задължението erga omnes

– Съюзът е обвързан от правото на самоопределение

– Правото на самоопределение е норма на международното право, която от гледна точка на съдържанието си е безусловна и достатъчно точна

– Естеството и общият разум на правото на самоопределение допускат съдебен контрол върху оспорените актове

2) Принципът на постоянен суверенитет върху природните ресурси

3) Нормите на международното хуманитарно право, приложими при сключването на международни споразумения за експлоатация на природните ресурси на окупираната територия

3. Относно валидността на Регламент № 764/2006, Решение 2013/785 и Регламент № 1270/2013, както и относно съвместимостта на Споразумението за риболов и на Протокола от 2013 г. с нормите на международното право, към които препраща член 3, параграф 5 ДЕС

а) Относно спазването в оспорените актове на правото на самоопределение на народа на Западна Сахара и на задължението да не бъде признавано незаконосъобразно положение, произтичащо от нарушаването на това право, и да не се оказва помощ или съдействие за запазване на това положение

1) Относно наличието на свободна воля на народа на Западна Сахара да осъществява с оспорените актове своето икономическо развитие и да разполага със своите природни богатства и източници

2) Относно задължението да не бъде признавано незаконосъобразно положение, произтичащо от нарушаването на правото на самоопределение на народа на Западна Сахара, и да не бъде оказвана помощ или съдействие за запазването на това положение

3) Възможно ли е било приложимите към Западна Сахара международни споразумения с Кралство Мароко да се сключат на друго правно основание, различно от заявения от него суверенитет над тази територия?

i) Кралство Мароко като „де факто управляващата власт“ в Западна Сахара

ii) Кралство Мароко като окупационна власт в Западна Сахара

– Относно приложимостта на международното хуманитарно право към Западна Сахара

– Относно наличието на военна окупация в Западна Сахара

– Относно способността на окупационната власт да сключва международни споразумения, приложими към окупираната територия, и относно условията, при които сключването на подобни споразумения е законосъобразно

б) Относно зачитането в оспорените актове на принципа на постоянен суверенитет върху природните ресурси и на нормите на международното хуманитарно право, приложими при експлоатацията на природните ресурси на окупираната територия

1) Принципът на постоянен суверенитет върху природните ресурси

2) Член 55 от Хагския правилник от 1907 г.

3) Относно спазването в оспорените актове на принципа на постоянен суверенитет върху природните ресурси и на член 55 от Хагския правилник от 1907 г.

в) Относно ограниченията на задължението за непризнаване

4. Обобщение

VI. Относно искането на Съвета да бъдат временно ограничени последиците от обявяването на невалидност

VII. Заключение

1.

Отправеното преюдициално запитване се отнася до валидността на Споразумението за партньорство в рибарството между Европейската общност и Кралство Мароко ( 2 ) (наричано по-нататък „Споразумението за риболов“), на Протокола между Европейския съюз и Кралство Мароко за определяне на възможностите за риболов и финансовото участие, предвидени в Споразумението за партньорство в областта на рибарството между Европейския съюз и Кралство Мароко ( 3 ) (наричан по-нататък „Протоколът от 2013 г.“), и на Регламент (ЕС) № 1270/2013 на Съвета от 15 ноември 2013 година относно разпределянето на възможностите за риболов в съответствие с Протокола от 2013 г. ( 4 ), доколкото с тях се предвижда и въвежда експлоатация на живите морски ресурси на Западна Сахара от страна на Европейския съюз и Кралство Мароко.

2.

Това е първото преюдициално запитване за валидност на сключени от Съюза международни споразумения и на актовете за тяхното сключване. В този смисъл то поставя нови правни въпроси относно компетентността на Съда да се произнася по валидността на сключените от Съюза международни споразумения, относно условията, на които частноправните субекти следва да отговарят, за да могат да се позоват на норми на международното право при преценката за валидност на тези международни споразумения, както и относно тълкуването на тези норми. Тези въпроси са от първостепенна важност за съдебния контрол върху външната дейност на Съюза и процеса на деколонизация на Западна Сахара, който тече от шестдесетте години на ХХ век.

3.

Много от отговорите на тези въпроси впрочем ще имат политически измерения. Както приема обаче Международният съд, „обстоятелството, че даден правен въпрос има и политически аспекти, „което поради естеството на нещата е типично за голяма част от въпросите, които възникват в международните отношения“, не го лишава от естеството му на „правен въпрос“ и съответно „не лишава Съда от компетентност, която изрично му е предоставена от неговия статут […]“. Каквито и да са политическите аспекти на поставения въпрос, Съдът не би могъл да отрече правното естество на въпрос, който предполага той да изпълни функция, която е преди всичко съдебна […]“ ( 5 ).

4.

Споразумението за риболов е поредното от сключените след 1987 г. между Съюза и Кралство Мароко споразумения в областта на рибарството. Неговото сключване е одобрено от името на Общността с Регламент № 764/2006. Съгласно член 17 от този регламент то влиза в сила на 28 февруари 2007 г. ( 6 ).

5.

Съгласно преамбюла на Споразумението за риболов и членове 1 и 3 от него то установява партньорство, което има за цел да допринесе за ефективното осъществяване на политиката за рибарство на Кралство Мароко и в по-широк план, за запазването и устойчивата и отговорна експлоатация на живите морски ресурси чрез правила, регулиращи икономическото, финансовото, техническото и научното сътрудничество между страните, условията за достъп на риболовни кораби на държави — членки на Съюза, до мароканските риболовни зони, процедурите за надзор на риболовните дейности в тези зони, както и партньорството между предприятията в сектора рибарство.

6.

Член 2, озаглавен „Дефиниции“, гласи следното:

„За целите на настоящото споразумение, протокола и приложението към него:

[…]“.

7.

Член 5, озаглавен „Достъп на кораби на Общността до риболов в мароканските риболовни зони“, гласи:

„1.   С настоящото Мароко се задължава да разреши на кораби [на Съюза] да извършват риболовни дейности в неговите риболовни зони съгласно настоящото споразумение, включително протокола и приложението към него.

[…]

4.   [Съюзът] се задължава да предприеме всички подходящи стъпки, необходими за да гарантира, че [неговите] кораби спазват настоящото споразумение и законодателството, регулиращо рибарството във водите, в които Мароко има юрисдикция, съгласно Конвенцията на ООН по морско право“.

8.

Член 7, озаглавен „Финансова помощ“, гласи:

„1.   [Съюзът] предоставя на Мароко финансова помощ съгласно сроковете и условията, заложени в протокола и приложенията. Тази помощ се състои от две свързани съставни части, а именно:

2.   Финансовата помощ по параграф 1, буква б) се определя по взаимно съгласие и съгласно протокола в светлината на целите, определени за постигане от двете страни в контекста на секторната политика за рибарство на Мароко и чрез годишна и многогодишна програми за нейното прилагане“.

9.

Член 11, озаглавен „Област на приложение“, предвижда следното:

„Настоящото споразумение се прилага, от една страна, към териториите, в които се прилага Договор[ът] [за функционирането на ЕС], при условията, определени в този Договор[,] и от друга страна, към територията на Мароко и водите под юрисдикцията на Мароко“.

10.

Член 13, озаглавен „Уреждане на спорове“, гласи, че „[д]оговарящите се страни се консултират взаимно относно какви да е спорове по изпълнението или тълкуването на настоящото споразумение“.

11.

Съгласно член 16 „[п]ротоколът, приложението и допълненията към него представляват неразделна част от настоящото споразумение“. Протоколът, приложението и допълненията към него са сключени за срок от 4 години ( 7 ). Следователно те вече не са в сила, а са заменени с Протокола от 2013 г. и приложението му заедно с допълненията към него.

12.

На 18 ноември 2013 г. Съюзът и Кралство Мароко подписват Протокола от 2013 година за определяне на възможностите за риболов и финансовото участие, предвидени в Споразумението за риболов. Той влиза в сила на 15 юли 2014 г. ( 8 ).

13.

Член 1 от него, озаглавен „Общи принципи“, гласи следното:

„Настоящият протокол с приложението и допълненията към него е неразделна част от Споразумението [за риболов], което се вписва в рамките на [Споразумението за асоцииране]. […]

Прилагането на настоящия протокол се извършва в съответствие с […] член 2 от същото споразумение относно зачитането на демократичните принципи и основните права на човека“.

14.

Член 2, озаглавен „Срок на прилагане, продължителност и възможности за риболов“, предвижда:

„От момента на прилагането му и за срок от четири години възможностите за риболов, предоставени по член 5 от Споразумението за риболов, са посочените в таблицата, приложена към настоящия протокол.

Първа алинея се прилага при спазване на членове 4 и 5 от настоящия протокол.

[…]“.

15.

Съгласно член 3, озаглавен „Финансово участие“:

„1.   Общата прогнозна годишна стойност на настоящия протокол за периода, посочен в член 2, е 40000000 EUR. Тази сума се разпределя, както следва:

[…]

4.   Финансовото участие, посочено в параграф 1, буква а), се заплаща на главния ковчежник на Кралство Мароко по сметка, открита в Държавната хазна на Кралство Мароко, чиито банкови реквизити се предоставят от мароканските власти.

5.   При спазване на разпоредбите на член 6 от настоящия протокол, мароканските власти имат пълна свобода относно употребата, за която е отпуснато това финансово участие“.

16.

Член 6, озаглавен „Подкрепа за развитие на секторната политика на Мароко в областта на рибарството“, гласи следното:

„1.   Посоченото в член 3, параграф 1, буква а), подточка ii) от настоящия протокол финансово участие спомага за развитието и прилагането на секторната политика на Кралство Мароко в областта на рибарството в рамките на стратегията „Halieutis“ за развитие на сектор „Рибарство“.

2.   Разпределянето и управлението от Мароко на въпросното финансово участие се извършва[т] в съответствие с целите и годишните и многогодишните програми за постигането им, набелязани от двете страни по взаимно съгласие в рамките на съвместния комитет, и в съответствие със стратегията „Halieutis“ и оценка на очакваното въздействие на проектите за изпълнение.

[…]

6.   В зависимост от естеството на проектите и периода за изпълнението им, по време на заседание на съвместния комитет, Мароко ще представи доклад за изпълнението на проектите, осъществени в рамките на предвидената в настоящия протокол секторна подкрепа, в т.ч. очакваното икономическо и социално въздействие, и по-специално въздействието върху заетостта, инвестициите и всяко количествено измеримо отражение на осъществените дейности, както и географското им разпределение. Тези данни ще се изготвят въз основа на показатели, които ще бъдат дефинирани по-подробно в рамките на съвместния комитет.

7.   Освен това, преди изтичането на протокола Мароко ще представи окончателен доклад за използването на предвиденото в настоящия протокол финансово участие, в т.ч. елементите, посочени в предходните параграфи.

8.   Двете страни продължават да наблюдават прилагането на секторната подкрепа, ако е необходимо, след изтичането на срока на действие на настоящия протокол, както и в случай на евентуални периоди на временно прекратяване, в съответствие с разпоредбите на настоящия протокол.

[…]“.

17.

Съгласно съображение 1 от този регламент „[Съюзът] и Кралство Мароко са договорили и парафирали Споразумение за партньорство в областта на рибарството, което предоставя на рибарите от [Съюза] възможности за риболов във водите, в които Кралство Мароко има суверенни права или юрисдикция“.

18.

Съгласно член 1 от същия регламент „[Споразумението за риболов] се одобрява от името на [Съюза]“.

19.

Съгласно съображение 2 от това решение „Европейският съюз договори с Кралство Мароко нов протокол, с който на корабите от Съюза се предоставят възможности за риболов във водите, в които Кралство Мароко има суверенитет или юрисдикция в областта на рибарството“.

20.

Съгласно член 1 от същото решение „Протоколът [от 2013 г.] се одобрява от името на Съюза“.

21.

Съгласно съображение 2 от този регламент „Съюзът договори с Кралство Мароко нов протокол към Споразумението за партньорство, […] предоставя[щ] на корабите от Съюза възможности за риболов във водите, в които Кралство Мароко има суверенитет или юрисдикция в областта на рибарството. Новият протокол беше парафиран на 24 юли 2013 г.“

22.

Член 1, параграф 1 разпределя между държавите членки възможностите за риболов, определени с Протокола от 2013 г. Според това разпределение Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия има квота от 4525 тона в зоната за промишлен пелагичен риболов.

23.

Western Sahara Campaign UK (наричана по-нататък „WSC“) е независима доброволческа организация, установена в Обединеното кралство, която има за цел да допринесе за признаването на правото на самоопределение на народа на Западна Сахара.

24.

Тя подава две свързани помежду си жалби срещу Commissioners for Her Majesty’s Revenue and Customs (Данъчна и митническа администрация на Обединеното кралство) и Secretary of State for Environment, Food and Rural Affairs (министър на околната среда, храните и селското стопанство на Обединеното кралство).

25.

Данъчната и митническа администрация е ответник по първата жалба, с която WSC оспорва преференциалното тарифно третиране на стоките, които произхождат от територията на Западна Сахара и в чиито сертификати е посочен произход от Кралство Мароко. Министърът на околната среда, храните и селското стопанство е ответник по втората жалба, с която WSC оспорва предвидената в оспорените актове възможност на министъра да издава разрешителни за риболов в прилежащите към Западна Сахара води.

26.

В тези жалби WSC оспорва законосъобразността на Евро-средиземноморското споразумение за асоцииране между Европейските общности и техните държави членки, от една страна, и Кралство Мароко, от друга страна, подписано в Брюксел на 26 февруари 1996 г. (ОВ L 70, 2000 г., стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 73, стр. 3, наричано по-нататък „Споразумението за асоцииране“), и на Споразумението за риболов, доколкото те се прилагат към Западна Сахара. Според WSC тези споразумения са невалидни, тъй като противоречат на общите принципи на правото на Съюза и на член 3, параграф 5 ДЕС, който задължава Съюза да спазва международното право. При тези обстоятелства WSC счита, че посочените споразумения, които са сключени в контекста на незаконна окупация, нарушават редица норми на международното право, и по-специално правото на самоопределение на народа на Западна Сахара, член 73 от Устава на ООН, принципа на постоянен суверенитет върху природните ресурси и нормите на международното хуманитарно право, приложими при военна окупация.

27.

Данъчната и митническа администрация и министърът на околната среда, храните и селското стопанство възразяват, че WSC не е процесуално легитимирана да се позовава на нормите на международното право, за да оспори валидността на посочените споразумения, и във всеки случай жалбите, с които оспорва пред английските съдилища политиката на Кралство Мароко към Западна Сахара, не могат да бъдат разгледани по съдебен ред. По същество те твърдят, че посочените споразумения по никакъв начин не позволяват да се направи изводът, че Съюзът е признал или e подпомогнал действия, нарушаващи императивни норми на международното право. Нещо повече, те считат, че продължаващата окупация на Западна Сахара от страна на Кралство Мароко не е пречка с него да бъде сключено споразумение за експлоатиране на природните ресурси на тази територия и че във всеки случай страните по посочените споразумения признават, че експлоатирането на тези ресурси трябва да е в полза на народа на тази територия.

28.

При тази обстановка High Court of Justice (England & Wales), Queen’s Bench Division (Administrative Court) (Висш съд (Англия и Уелс), общо гражданско отделение (административен състав), Обединено кралство) преценява, че „[институциите на Съюза] не винаги имат право да пренебрегват въпроса къде са суверенните граници на трета държава, особено когато е налице незаконна окупация на територията на друга държава“ ( 9 ), тъй като това създава риск от нарушение на принципите на Устава на Организацията на обединените нации и обвързващите Съюза принципи, при което широката свобода на преценка на институциите на Съюза в областта на външните работи е без особено значение.

29.

Посочената юрисдикция счита, че макар Кралство Мароко да претендира, че Западна Сахара е част от неговата суверенна територия, тази претенция не е призната нито от международната общност като цяло, нито от Съюза в частност. Напротив, запитващата юрисдикция счита, че присъствието на Кралство Мароко е окупация, която тя квалифицира дори като „продължаваща окупация“ ( 10 ). Следователно въпросът е дали е легитимно организация като Съюза, която спазва принципите на Устава на ООН, да сключи с трета държава споразумение, отнасящо се до територия извън признатите граници на тази държава.

30.

В това отношение според посочената юрисдикция, макар институциите на Съюза да не биха допуснали явна грешка с извода, че продължаващата окупация на територията на Западна Сахара от страна на Кралство Мароко не е пречка от гледна точка на международното право да се сключи споразумение за експлоатиране на природните ресурси на засегнатата територия, въпросът по същество е дали конкретно разглежданите споразумения противоречат на някои принципи на международното право и дали волята на населението на Западна Сахара и неговите признати представители е била зачетена в достатъчна степен.

31.

Според тази юрисдикция има аргументи в полза на извода, че институциите на Съюза са допуснали явна грешка при прилагането на международното право в смисъл, че посочените споразумения са сключени, без Кралство Мароко да признава качеството си на управляваща власт и без да спазва нито задълженията, произтичащи от член 73 от Устава на Организацията на обединените нации, нито задължението да насърчи самоопределението на народа на Западна Сахара.

32.

При тези обстоятелства High Court of Justice (England & Wales), Queen’s Bench Division (Administrative Court) (Висш съд (Англия и Уелс), общо гражданско отделение (административен състав), Обединено кралство) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

33.

С определение от 23 ноември 2016 г. запитващата юрисдикция конституира Confédération marocaine de l’agriculture et du développement rural (Мароканска конфедерация за земеделие и селско развитие) (Comader) като заинтересована страна във висящото пред нея производство.

34.

Преюдициалното запитване постъпва в секретариата на Съда на 13 май 2016 г. Правителствата на Испания, Франция и Португалия, както и Съветът и Европейската комисия представят писмени становища.

35.

С писмо от 17 януари 2017 г. Съдът поставя на запитващата юрисдикция въпрос дали с оглед на решение от 21 декември 2016 г., Съвет/Front Polisario (С‑104/16 Р, EU:C:2016:973), запитващата юрисдикция поддържа или оттегля първия и втория преюдициален въпрос.

36.

С писмо от 3 февруари 2017 г. запитващата юрисдикция оттегля първия и втория преюдициален въпрос, като приема, че повече не ѝ е необходим отговор.

37.

С писмо от 17 февруари 2017 г. Съдът приканва страните в главното производство и встъпилите пред него страни да изразят становище по евентуалното значение на решение от 21 декември 2016 г., Съвет/Front Polisario (С‑104/16 Р, EU:C:2016:973), за отговора на третия преюдициален въпрос и да отговорят на поредица от въпроси в триседмичен срок — нещо, което WSC, Comader, испанското и френското правителство ( 11 ), Съветът и Комисията правят.

38.

На 6 септември 2017 г. е проведено съдебно заседание, на което WSC, Comader, испанското и френското правителство, Съветът и Комисията представят устни становища.

39.

С третия въпрос запитващата юрисдикция пита Съда валидно ли е Споразумението за риболов, одобрено с Регламент № 764/2006 и приложено с Протокола от 2013 г. (одобрен с Решение 2013/785) и Регламент № 1270/2013, като се имат предвид, от една страна, член 3, параграф 5 ДЕС, който задължава Съюза да „допринася […] за стриктното спазване […] на международното право[…] и […] зачитането на принципите на Устава на Организацията на обединените нации“, а от друга страна, степента, в която това споразумение е било сключено в полза на народа сахрави, от негово име и в съответствие с неговата воля и/или след консултации с признатите му представители.

40.

С четвъртия въпрос запитващата юрисдикция пита Съда при какви условия е възможно позоваване на международното право в рамките на съдебния контрол върху актовете на Съюза чрез преюдициално запитване за валидност.

41.

Според мен тези въпроси са тясно свързани и трябва да бъдат разгледани заедно.

42.

Третият преюдициален въпрос е насочен към Споразумението за риболов (допълнено с Протокола от 2013 г.) и с него се иска от Съда да се произнесе по валидността на това сключено от Съюза международно споразумение. Въпреки това в него има препратки и към актовете за одобряване и за прилагане на това споразумение, приети от Съвета.

43.

Съветът е на мнение, че Съдът не е компетентен да се произнесе преюдициално по въпроса за валидността на Споразумението за риболов, доколкото, в качеството му на международно споразумение, то не е акт на институциите по смисъла на член 267, първа алинея, буква б) ДФЕС. Според Съвета валидността на сключено от Съюза международно споразумение може да се обсъжда само преди сключването му посредством процедурата за даване на становище, предвидена в член 218, параграф 11 ДФЕС. При условията на евентуалност Съветът, подкрепен от Комисията, испанското и френското правителство, приема, че всъщност преюдициалното запитване може да се счита за отнасящо се до валидността на актовете, с които се одобрява сключването на Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г., а именно Регламент № 764/2006 и Решение 2013/785.

44.

По мое мнение това възражение за некомпетентност следва да бъде отхвърлено по следните причини.

45.

Съгласно член 267, първа алинея, буква б) ДФЕС Съдът е компетентен да се произнася преюдициално относно „валидността и тълкуването на актовете на институциите […] на Съюза“.

46.

Съгласно постоянната съдебна практика, за целите на тази разпоредба сключено от Съюза международно споразумение представлява, „що се отнася до [него], акт на институция [на Съюза]“ по смисъла на член 267 ДФЕС ( 12 ). На тази основа Съдът често е тълкувал преюдициално разпоредби от такива сключени от Съюза споразумения ( 13 ), сред които впрочем и Споразумението за риболов ( 14 ).

47.

Нещо повече, според Съда преюдициалният контрол за валидност обхваща всеки акт на институциите „без изключение“ ( 15 ), като „посредством разпоредбите на членове 263 и 277, от една страна, и член 267, от друга страна, Договорът за функционирането на ЕС е установил завършена система от способи за защита и процедури, чиято цел е да осигурят контрола за законосъобразност на актовете на Съюза, поверявайки го на съда на Съюза“ ( 16 ).

48.

Сключените от Съюза международни споразумения са част обаче както от международния правен ред, тъй като са сключени с трета страна, така и от правния ред на Съюза.

49.

Макар в международния правен ред недействителност на международно споразумение да може да бъде констатирана само на едно от основанията, изчерпателно изброени в членове 46—53 от Виенската конвенция за правото на договорите, сключена във Виена на 23 май 1969 г. ( 17 ) (наричана по-нататък „Виенската конвенция за правото на договорите“), от член 218, параграф 11 ДФЕС следва, че „разпоредбите на […] споразумение[, сключено от Съюза,] трябва да бъдат напълно съвместими с Договорите [за ЕС и за функционирането на ЕС], както и с произтичащите от тях конституционни принципи“ ( 18 ).

50.

За да бъдат избегнати, доколкото е възможно, юридическите и международнополитическите усложнения, до които би довела несъвместимостта с Договорите за ЕС и за функционирането на ЕС на сключено от Съюза международно споразумение, което би било валидно в международноправен план, създателите на посочените договори са предвидили превантивната процедура за даване на становище, уредена понастоящем в член 218, параграф 11 ДФЕС.

51.

За да обоснове компетентността си за преценка на съвместимостта на международните споразумения в рамките на процедурата за даване на становище, Съдът впрочем се позовава на обстоятелството, че във всеки случай тази компетентност му е възложена с членове 258 ДФЕС, 263 ДФЕС и 267 ДФЕС. Всъщност той постановява, че „[в]ъпросът дали сключването на определено споразумение е от компетентността на [Съюза] или не, и дали в конкретния случай тази компетентност е упражнена в съответствие с разпоредбите на Договора по принцип могат да бъдат поставени за решаване от Съда било пряко, на основание член [258 ДФЕС] или член [263 ДФЕС], било чрез механизма на преюдициалното запитване“ ( 19 ).

52.

Следователно Съдът е компетентен да разгледа „всички въпроси, които могат да породят съмнения относно материалната или формална валидност на дадено [международно] споразумение спрямо Договорите [за ЕС и за функционирането на ЕС]“ ( 20 ).

53.

В този смисъл, за да се избегнат горепосочените усложнения, когато Съдът даде отрицателно становище за съвместимостта на „предвидено“ международно споразумение с Договорите за ЕС и за функционирането на ЕС, то не може да влезе в сила, освен ако предварително не бъде изменено ( 21 ). При всяко едно положение Съдът ще може впоследствие, ако бъде сезиран с жалба за отмяна или с преюдициално запитване за валидност, да провери материалната или формалната съвместимост ( 22 ) на споразумението с Договорите за ЕС и за функционирането на ЕС.

54.

От гореизложеното следва, че Съдът е компетентен да провери дали акт на Съвета, с който е одобрено сключването на международно споразумение ( 23 ), е валиден, което включва проверка за материалната законосъобразност на решението с оглед на съответното споразумение ( 24 ). В този контекст Съдът може да извърши проверка за законосъобразност на акта на Съвета (включително на разпоредбите на международното споразумение, чието сключване се одобрява) от гледна точка на Договорите за ЕС и за функционирането на ЕС и на произтичащите от тях конституционни принципи, сред които е спазването на основните права ( 25 ) и на международното право ( 26 ) в съответствие с член 3, параграф 5 ДЕС.

55.

Следователно Съдът е компетентен да отмени (в случаите на жалба за отмяна) или да обяви за невалидно (в случай на преюдициално запитване) решението на Съвета, с което е одобрено сключването на съответното международно споразумение ( 27 ), и да обяви това споразумение за несъвместимо с Договорите за ЕС и за функционирането на ЕС и с произтичащите от тях конституционни принципи.

56.

В такива случаи международното споразумение продължава да обвързва страните в международноправен план и институциите на Съюза следва да отстранят несъответствията на това споразумение с Договорите за ЕС и за функционирането на ЕС и с произтичащите от тях конституционни принципи ( 28 ). Ако отстраняването на несъответствията се окаже невъзможно, те трябва да денонсират споразумението или да излязат от него ( 29 ) в съответствие с процедурата, предвидена в членове 56 и 65—68 от Виенската конвенция за правото на договорите ( 30 ), или в случая, в член 14 от Споразумението за риболов. В този смисъл може да се направи аналогия с член 351 ДФЕС, който има предвид същата ситуация при договорите, сключени от държавите членки преди тяхното присъединяване към Съюза.

57.

Накрая е уместно да се уточни, че прогласеният от Международния съд по дело Златото, изнесено от Рим през 1943 г. ( 31 ), и посочен в четвъртия преюдициален въпрос принцип, съгласно който този съд не може да упражни компетентността си за разрешаване на спор между две държави, когато за тази цел трябва да прецени поведението на трета страна, която не участва в производството ( 32 ), е неотносим в случая, както твърдят Съветът и Комисията. Всъщност този принцип, който е уреден в Статута на Международния съд, отсъства в Статута на Съда на Европейския съюз и във всеки случай не би могъл да съществува в правото на Съюза, тъй като би изключил изначално възможността на Съда да провери съвместими ли са сключените от Съюза международни споразумения с Договорите за ЕС и за функционирането на ЕС, когато в процедурата пред него не участва третата държава, която е подписала споразумението със Съюза.

58.

Предвид тези съображения с преюдициалните въпроси се цели да се установи:

59.

По-нататък ще се позовавам общо на тези актове като „оспорените актове“.

60.

Както страните в спора по главното производство, така и встъпилите в производството пред Съда страни считат, че оспорените актове са приложими спрямо територията на Западна Сахара и прилежащите ѝ води. Тази констатация обаче не следва недвусмислено от текста на Споразумението за риболов и на Протокола от 2013 г. Всъщност в нито една от техните разпоредби не се споменава изрично Западна Сахара.

61.

Ето защо най-напред е уместно да се прецени дали оспорените актове се прилагат към Западна Сахара, тъй като в противен случай тяхната валидност не може да бъде оспорвана от гледна точка на нормите, на които се позовават запитващата юрисдикция и WSC ( 35 ).

62.

По мое мнение тълкуването на Споразумението за риболов и на Протокола от 2013 г. в съответствие с прогласените в член 31 от Виенската конвенция за правото на договорите правила за тълкуване на договорите води до заключението, че те наистина са приложими към територията на Западна Сахара и прилежащите ѝ води, по следните съображения.

63.

Съгласно член 31, точка 1 от тази конвенция „[д]оговорът трябва да се тълкува добросъвестно, в съответствие с обикновеното значение, което следва да се дава на термините на договора в техния контекст, а също така в духа на обекта и целите на договора“. Съгласно точка 2 от същия член „контекстът обхваща освен текста, включително преамбюла и приложенията[,] всяко споразумение, отнасящо се до договора, постигнато между всички страни във връзка със сключването на договора“. Следователно контекстът обхваща Протокола от 2006 г., който вече не е в сила, но чието съдържание по същество, що се отнася до приложното поле на Споразумението за риболов, е еднакво с това на Протокола от 2013 г.

64.

Член 31, точка 3 от посочената конвенция изисква наред с контекста да се взема под внимание и „[в]сяко последващо споразумение между страните относно тълкуването на договора или прилагането на неговите разпоредби“. Следователно, когато се тълкува приложното поле на Споразумението за риболов, трябва да се вземат предвид релевантните разпоредби от Протокола от 2013 г.

65.

В случая, съгласно член 11 от Споразумението за риболов, доколкото се отнася до Кралство Мароко, то се прилага „към териториите на Мароко и водите под юрисдикцията на Мароко“. Член 2, буква а) от това споразумение съдържа дефиниция на понятието „риболовна зона на Мароко“, в която се извършва експлоатирането на рибни ресурси съгласно това споразумение, според която тя означава „водите, в които Кралство Мароко има суверенитет или юрисдикция“ ( 36 ).

66.

Тези изрази са конкретизирани в допълнения 2 и 4 към приложението към Протокола от 2013 г. По искане на Съда Комисията представи шест карти, на които се вижда площта на риболовните зони в съответствие със спецификациите, дадени в тези допълнения:

67.

Както се установява от тези карти, риболовна зона № 3 (кат. 3: дребномащабен риболов на юг) се простира на юг от 30°40’00” паралел северна ширина и отвъд три морски мили; риболовна зона № 4 (кат. 4: дънен риболов) се простира на юг от 29° паралел северна ширина и отвъд от 200-метровата изобата за траулерите и отвъд 12 морски мили за корабите, съоръжени с парагади; риболовна зона № 5 (кат. 5: улов на риба тон) обхваща цялата атлантическа зона на Мароко отвъд 3 морски мили, освен защитеното пространството, разположено източно от линията, свързваща координати 33°30’ северна ширина/7°35’западна дължина и 35°48’северна ширина/6°20’западна дължина, и риболовна зона № 6 (кат. 6: промишлен пелагичен риболов) се простира на юг от 29° паралел северна ширина и отвъд 15 морски мили за оборудваните за дълбоко замразяване траулери и отвъд 8 морски мили за оборудваните с хладилни резервоари с морска вода траулери ( 37 ).

68.

По отношение на тази последна риболовна зона от протокола от заседанието на третия съвместен комитет по Споразумението за риболов, проведено в Брюксел на 17 и 18 март 2008 г., се установява, че Съюзът и Кралство Мароко са се споразумели, че дейността в тази зона може да се извършва само южно от 26°07’паралел северна ширина. Всъщност глава III от приложението към Протокола от 2013 г. и допълнение 4 към това приложение позволяват на Кралство Мароко едностранно да изменя тези географски координати, стига един месец преди изменението да уведоми за него Комисията.

69.

Южната граница на тези риболовни зони не е уточнена нито в Споразумението за риболов, нито в Протокола от 2013 г. ( 38 ). Като се има предвид, че границата между Западна Сахара и Кралство Мароко преминава по паралела 27°42’ северна ширина (нос Стафорд) ( 39 ), само риболовна зона № 6 изрично обхваща прилежащите към Западна Сахара води съгласно последващо споразумение между Съюза и Кралство Мароко. От представените от Комисията карти обаче излиза, че риболовни зони № 3—5 стигат до морската граница между Ислямска република Мавритания и Западна Сахара и по този начин обхващат прилежащите към последната води.

70.

От друга страна, представените от Комисията в съдебното заседание данни за количествата улов по риболовни зони потвърждават, че Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. се прилагат почти единствено в прилежащите към Западна Сахара води ( 40 ). Според данните на Комисията уловът само в риболовна зона № 6 представлява около 91,5 % от общия улов, извършен в рамките на Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г. Това ясно показва, че от самото начало страните са имали предвид Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. да се прилагат именно спрямо прилежащите към Западна Сахара води.

71.

Що се отнася до прилагането на Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г. на сушата, член 3, параграф 1, буква а), подточка ii) от Протокола от 2013 г. предвижда, че част от финансовото участие, а именно 14000000 EUR, Съюзът плаща на Кралство Мароко като подкрепа за развитие на секторната политика на Кралство Мароко в областта на рибарството, което според Съвета и Комисията включва инвестиции в инфраструктура на територията на Западна Сахара. Нещо повече, глава Х от приложението към Протокола от 2013 г. предвижда, че част от улова трябва да бъде разтоварвана в мароканските пристанища, което според Съвета и Комисията включва пристанищата на Западна Сахара. Накрая, според Съвета и Комисията Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. трябва да са в полза на народа на Западна Сахара, което само по себе си представлява прилагане на това споразумение и на този протокол на сушата.

72.

Второ, в подкрепа на констатацията, че Споразумението за риболов се прилага към Западна Сахара и прилежащите ѝ води, е и неговият генезис. Всъщност, както изтъква Комисията, Споразумението за риболов води началото си от споразуменията за риболов, които преди присъединяването си към Съюза Кралство Испания е сключило с Кралство Мароко ( 41 ) и които се отнасят до прилежащите към Западна Сахара води, в качеството им на води под мароканска юрисдикция ( 42 ). Отбелязвам също така, че споразуменията за риболов, сключени между Съюза и Кралство Мароко след 1988 г., вече са били предмет на редица дела във връзка с риболова в прилежащите към Западна Сахара води ( 43 ). В този смисъл смятам, че със Споразумението за риболов и с Протокола от 2013 г., както с предшестващите ги актове, само се поемат и продължават риболовните дейности, които Кралство Испания вече е извършвало в прилежащите към Западна Сахара води преди присъединяването си към Съюза.

73.

Трето и последно, в член 31, точка 4 от посочената конвенция се отдава първостепенно значение на намеренията на страните, като се уточнява, че „[с]пециално значение се придава на даден термин, ако е установено, че страните са имали такова намерение“. Според мен намерението на Съюза и на Кралство Мароко е било Споразумението за риболов да се прилага към Западна Сахара и прилежащите ѝ води, в качеството им на води под марокански суверенитет или юрисдикция. През 1976 г. Кралство Мароко анексира частта от Западна Сахара, която се намира северно от правата линия, свързваща точката на пресичане на атлантическия бряг с паралела 24° северна ширина и точката на пресичане на паралела 23° северна ширина с меридиана 13° западна дължина ( 44 ), в съответствие със Споразумението за линията на държавната граница между Ислямска република Мавритания и Кралство Мароко, сключено на 14 април 1976 г. в Рабат ( 45 ). Анексирането на Западна Сахара от Кралство Мароко завършва през 1979 г. с присъединяването на южната част на Западна Сахара ( 46 ), която съгласно това споразумение е била предоставена на Ислямска република Мавритания. Така Кралство Мароко счита, че има суверенитет над Западна Сахара и че следователно прилежащите към нея води попадат в приложното поле на Споразумението за риболов и на Протокола от 2013 г.

74.

Що се отнася до Съюза, от декларациите, направени от редица държави членки в рамките на Съвета при одобряването на Протокола от 2013 г., ясно личи, че както този протокол, така и Споразумението за риболов се прилагат към Западна Сахара ( 47 ). Впрочем, както поясняват запитващата юрисдикция и Комисията, именно по тази причина Европейският парламент първоначално блокира предоговарянето на протокола за определяне на възможностите за риболов и финансовото участие, предвидени в Споразумението за риболов. Това е и причината, поради която Кралство Дания и Кралство Швеция са гласували против сключването на този протокол, Кралство Нидерландия ( 48 ), Република Финландия и Обединеното кралство са се въздържали, а Федерална република Германия, Ирландия и Република Австрия са изразили резерви ( 49 ).

75.

В този контекст, за разлика от случая със Споразумението за асоцииране, предмет на решение от 21 декември 2016 г., Съвет/Front Polisario (C‑104/16 P, EU:C:2016:973), намерението на страните ми се струва за ясно установено: Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. са приложими към Западна Сахара и прилежащите ѝ води. Затова Съдът трябва да прецени дали това намерение, осъществено с оспорените актове, прави същите незаконосъобразни от гледна точка на член 3, параграф 5 ДЕС и нормите на международното право, на които се позовава WSC.

76.

С доводите си WSC по същество цели да постави под съмнение оспорените актове в два аспекта. Първо, WSC твърди, че Съюзът не може законно да сключи с Кралство Мароко споразумения, приложими към територията на Западна Сахара и прилежащите ѝ води. Второ, дори да се предположи, че Съюзът може законно да сключва подобни споразумения, WSC твърди, че предвид съдържанието си оспорените актове са невалидни от гледна точка на член 3, параграф 5 ДЕС и международното право. За да се обоснове, WSC се позовава на редица норми на международното право, сред които по-специално правото на народите на самоопределение, член 73 от Устава на ООН, принципа на постоянен суверенитет върху природните ресурси и международното хуманитарно право, доколкото нормите му се отнасят до сключването на международни споразумения, приложими към окупирани територии, и до експлоатацията на техните природни ресурси. В съдебното заседание организацията уточнява, че не оспорва валидността на оспорените актове от гледна точка на международното морско право.

77.

В този контекст, въз основа на принципите, прогласени в решение от 21 декември 2011 г., Air Transport Association of America и др. (C‑366/10, EU:C:2011:864), министърът на околната среда, храните и селското стопанство, Comader, испанското, френското и португалското правителство, Съветът и Комисията оспорват възможността на WSC да се позовава на тези норми на международното право.

78.

Уместно е да се припомни, че според точки 51—55 от решение от 21 декември 2011 г., Air Transport Association of America и др. (C‑366/10, EU:C:2011:864), позоваване на нормите на международното договорно право е възможно при следните условия: Съюзът трябва да е обвързан от тези норми; те да са безусловни и достатъчно точни по своето съдържание и накрая, естеството и общият им разум да допускат съдебен контрол върху оспорения акт.

79.

Според точки 101—103 и 107 от решение от 21 декември 2011 г., Air Transport Association of America и др. (C‑366/10, EU:C:2011:864), позоваване на правилата на международния обичай е възможно при следните условия: тези правила трябва да могат да поставят под съмнение компетентността на Съюза да приеме оспорения акт и този акт трябва да може да засегне правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, или да породи за тях задължения съгласно това право.

80.

По мое мнение, макар да е необходимо частноправните субекти да изпълнят определени условия, за да могат да се позоват на нормите на международното право в рамките на съдебния контрол върху актовете на Съюза, прогласените в това решение принципи не могат автоматично да се приложат в настоящото дело. Всъщност тези принципи се отнасят до съдебния контрол на чисто вътрешните едностранни актове на вторичното право (регламенти, директиви и др.) ( 50 ), а както изтъква Комисията ( 51 ), настоящото дело поставя съвсем отделния въпрос за валидността на сключено от Съюза международно споразумение през акта, с който се одобрява сключването му (вторично договорно право) ( 52 ).

81.

В това отношение следва да се припомни, че членове на Организацията на обединените нации (ООН) могат да бъдат само държавите ( 53 ). Тъй като не е член на ООН, Съюзът не е страна в Статута на Международния съд, както член 93 от Устава на Организацията на обединените нации предвижда за членовете на ООН. Нещо повече, член 34 от Статута на Международния съд допуска страни по делата пред него да бъдат само държавите.

82.

От това следва, че контролът върху външната дейност на Съюза не е от компетентността на международeн съдебен орган, включително Международния съд. Следователно дори в хипотеза, когато неговата дейност нарушава императивни норми на международното право по смисъла на член 53 от Виенската конвенция за правото на договорите, или така наречените „задължения еrga omnes“ ( 54 ) съгласно международния обичай, нито един международен съдебен орган не би бил компетентен да се произнесе по подобно нарушение.

83.

Все пак някои международни споразумения позволяват на Съюза „да се подчинява на решенията на създадената или посочената по силата на такива споразумения юрисдикция, във връзка с тълкуването и прилагането на техните разпоредби“, възможност, която практиката на Съда му признава ( 55 ).

84.

Не е такъв случаят със Споразумението за риболов, чийто член 13, озаглавен „Уреждане на спорове“, предвижда, че „[д]оговарящите се страни се консултират взаимно относно какви да е спорове по изпълнението или тълкуването на настоящото споразумение“. Доколкото с него не е създадена независима и безпристрастна юрисдикция, компетентна да разрешава евентуалните спорове, възникнали във връзка със Споразумението за риболов, тяхното разрешаване зависи от добрата воля на страните и съответно може лесно да бъде блокирано от всяка от тях ( 56 ).

85.

Следователно, щом като по подразбиране Съдът е единствената юрисдикция, която е компетентна да осъществява контрол върху външната дейност на Съюза и да проверява дали тази дейност допринася за „стриктното спазване […] на международното право [и] зачитането на принципите на Устава на Организацията на обединените нации“ ( 57 ), изобщо не е изненадващо, че той постановява, че „упражняването на поверените на институциите на [Съюза] правомощия в международната област не може да бъде изключено от съдебния контрол за валидност“ ( 58 ).

86.

В този контекст, макар частноправните субекти да трябва да изпълняват определени условия, за да могат да се позовават на международното право, когато оспорват сключено от Съюза международно споразумение като несъвместимо с член 3, параграф 5 ДЕС, тези условия не трябва да правят практически невъзможен ефективния съдебен контрол над външната дейност на Съюза.

87.

Според мен това би се случило, ако принципите, изведени в случая, разгледан в решение от 21 декември 2011 г., Air Transport Association of America и др. (C‑366/10, EU:C:2011:864), бъдат пряко приложени към контрола за валидност на оспорените актове.

88.

Всъщност някои от нормите на международното право, изтъкнати в настоящото дело, са както обичайни, така и договорни норми, тъй като са кодифицирани в редица международни договори и споразумения, а други, например правото на самоопределение, са част от общото международно право ( 59 ) и в този смисъл не са само норми на международното договорно право или на международния обичай, възможността за позоваване на които е разгледана от Съда в решение от 21 декември 2011 г., Air Transport Association of America и др. (C‑366/10, EU:C:2011:864).

89.

Нещо повече, макар с цел да не бъде изначално изключена възможността за позоваване на нормите на международния обичай, Съдът да е установил условия за позоваване, които са различни от тези за международното договорно право, би било в противоречие със същата цел, ако, както предлагат министърът на околната среда, храните и селското стопанство, испанското, френското и португалското правителство, Съветът и Комисията, позоваването на нормите на общото международно право е възможно при условията за позоваване на нормите на международния обичай, когато те изпълняват установените за нормите на международното договорно право условия за позоваване.

90.

Подобен подход би изключил изначално възможността частноправните субекти да се позовават дори на основни норми на международното право, например императивните норми на общото международно право или произтичащите от международното право т.нар. задължения „erga omnes“, поради посочените по-долу причини.

91.

Най-напред, първото условие, за да е възможно позоваване на международния обичай, възприето от Съда, в случай че оспореният акт е чисто вътрешен едностранен акт на вторичното право, е изтъкнатите норми да могат да поставят под съмнение компетентността на Съюза да приеме този акт. Припомням, че по делото, по което е постановено решение от 21 декември 2011 г., Air Transport Association of America и др. (C‑366/10, EU:C:2011:864), както и по делата, по които са постановени решенията, цитирани в точка 107 от това решение, под съмнение е поставена компетентността на Съюза да приеме оспорения акт, за който се е твърдяло, че има екстратериториално действие.

92.

В настоящото дело никой не оспорва компетентността ( 60 ) на Съюза да сключи Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г., както и да приеме Регламент № 764/2006, Решение 2013/785 и Регламент № 1270/2013. Обратно, WSC оспорва съвместимостта на Споразумението за риболов и на Протокола от 2013 г. с първичното право на Съюза, както и материалната законосъобразност на Регламент № 764/2006, на Решение 2013/785 и на Регламент № 1270/2013. Би било абсурдно контролът над оспорените актове да бъде ограничен само до въпроса за компетентността на Съюза и изначално да бъде изключен контролът за тяхната материална законосъобразност от гледна точка на най-основните норми на международното право, които са изтъкнати в настоящото дело.

93.

По-нататък, прилагането на второто условие, за да е възможно позоваване на нормите на международния обичай по дело като разглежданото, повдига още повече въпроси. Според това условие оспореният акт трябва да може да засегне правата, които страната черпи от правото на Съюза, или да породи задължения за нея от гледна точка на това право ( 61 ).

94.

В случая оспорените актове създават права и задължения единствено за Съюза и за Кралство Мароко. Всъщност не виждам нито една разпоредба в тези актове, която да създава права или задължения за частноправни субекти, освен евентуално (макар да се съмнявам в това) за корабособствениците от Съюза, чиито кораби притежават разрешително за риболов, издадено в рамките на Споразумението за риболов. Следователно, дори да предположим, че определена категория частноправни субекти може да инициира съдебен контрол на оспорените актове съгласно това условие, тази категория би била съставена единствено от субекти, които Споразумението за риболов облагодетелства и които следователно нямат никакъв интерес от оспорването му пред съд.

95.

Накрая, защо съдебният контрол да бъде ограничен само до „въпроса дали при приемането на съответния акт институциите на Съюза са допуснали явни грешки при преценката на условията за прилагане на тези принципи“ ( 62 ), когато поради тяхното кодифициране тези принципи се отличават „със същата степен на точност като разпоредбите на международните споразумения“ ( 63 )?

96.

В заключение по този въпрос, считам, че в рамките на съдебния контрол върху сключените от Съюза международни споразумения и върху актовете на Съюза, с които се одобряват или прилагат подобни споразумения, позоваването на нормите на международното право наистина трябва да е възможно само при определени условия, но не и да зависи от формалната принадлежност на тези условия към един или няколко от източниците на международното право съгласно класификацията по член 38, точка 1 от Статута на Международния съд. Тези условия са условията, прогласени в точки 53—55 от решение от 21 декември 2011 г., Air Transport Association of America и др. (C‑366/10, EU:C:2011:864), според които Съюзът трябва да е обвързан от изтъкнатата норма, съдържанието на същата да е безусловно и достатъчно точно, и накрая, естеството и общият ѝ разум да допускат упражняването на съдебен контрол върху оспорения акт.

97.

Именно с оглед на тези принципи ще разгледам възможността да се направи позоваване на релевантните за настоящото дело норми на международното право, на които се позовава WSC.

98.

С оспорените актове Съюзът е сключил с Кралство Мароко и е привел в действие международно споразумение, което предвижда експлоатиране на рибните ресурси на Западна Сахара от страна на Съюза. В този контекст ще разгледам възможността за позоваване на нормите на международното право, които биха могли да поставят под съмнение както сключването с Кралство Мароко на международно споразумение, приложимо към Западна Сахара и прилежащите ѝ води, така и експлоатирането на природните ресурси на тази територия. По този начин вземам под внимание обстоятелствата, че Кралство Мароко се счита за суверен на Западна Сахара, че от гледна точка на институциите на Съюза Кралство Мароко е де факто управляващата власт в Западна Сахара и че за запитващата юрисдикция и WSC то е окупационната власт в Западна Сахара.

99.

Най-напред отбелязвам, че правото на самоопределение не се подчинява на условията за позоваване на нормите на международното право, тъй като е част от правата на човека.

100.

Както Съдът постановява в точки 284 и 285 от решение от 3 септември 2008 г., Kadi и Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия (C‑402/05 P и C‑415/05 P, EU:C:2008:461), спазването на правата на човека е условие за законосъобразност на актовете на Съюза и в правния ред на Съюза не може да се допускат мерки, които са несъвместими с тези права. Така задълженията, наложени от международно споразумение, не биха могли да доведат до засягане на конституционните принципи на Договорите за ЕС и за функционирането на ЕС като член 3, параграф 5 ДЕС и член 21 ДЕС, съгласно които външната дейност на Съюза следва да се провежда при спазване на правата на човека. Следователно Съдът трябва да гарантира спазването им в рамките на установената от Договорите за ЕС и за функционирането на ЕС завършена система от способи за защита.

101.

Съгласно постоянната практика на Съда „основните права са неразделна част от общите принципи на правото, за чието спазване следи Съдът. В това отношение Съдът се вдъхновява от общите за държавите членки конституционни традиции, както и от указанията, съдържащи се в международните актове за защита на правата на човека, към които държавите членки са се присъединили или в чието изготвяне са участвали“ ( 64 ).

102.

Всички държави членки (и Кралство Мароко) са страни по Международния пакт за икономически, социални и културни права (МПИСКП) ( 65 ) и по Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП) ( 66 ), подписани в Ню Йорк на 16 декември 1966 г., член 1 от които, общ за двата пакта, гласи следното:

„1.   Всички народи имат право на самоопределение. По силата на това право те свободно определят своето политическо положение и свободно осъществяват своето икономическо, социално и културно развитие.

2.   За постигане на своите цели всички народи могат свободно да разполагат с природните си богатства и източници, при условие че не се накърняват задълженията, произтичащи от международното икономическо сътрудничество, почиващо на принципа на взаимната изгода и международното право. В никакъв случай един народ не може да бъде лишен от собствените му средства за съществуване.

3.   Държавите — страни по този пакт, в това число и онези, носещи отговорност за управлението на несамоуправляващите се територии и териториите под попечителство, са задължени да насърчават осъществяването на правото на самоопределение и да зачитат това право в съгласие с разпоредбите на Устава на Организацията на обединените нации“ ( 67 ).

103.

Нещо повече, дял VIII („Равноправие на народите и право на народите на самоопределение“) от Заключителния акт от Хелзинки от 1975 г., към който препраща член 21, параграф 2, буква в) ДЕС и страни по който са всички държави членки, прогласява правото на самоопределение с почти същите думи, както общият за МПИСКП и МПГПП член 1. Този дял гласи следното:

„Страните участнички зачитат равноправието на народите и тяхното право на самоопределение, като във всеки момент действат в съответствие с целите и принципите на Устава на Организацията на обединените нации и релевантните норми на международното право, включително свързаните с териториалната цялост на държавите.

По силата на принципа на равноправие на народите и на тяхното право на самоопределение, всички народи винаги имат право напълно свободно да определят, когато и както пожелаят, своя вътрешно- и външнополитически статут, без външна намеса, и да осъществяват по свое усмотрение своето политическо, икономическо, социално и културно развитие.

Страните участнички отново потвърждават всеобщото значение на зачитането и ефективното упражняване на равни права и правото на народите на самоопределение, в интерес на развитието на приятелски отношения помежду им и между всички държави; те припомнят и че е важно да не се допускат никакви форми на нарушение на този принцип“.

104.

Следователно правото на самоопределение в този смисъл е индивидуално и колективно право на човека, което е признато като такова от редица международни съдебни органи и международни актове, както и от доктрината ( 68 ). Според Международния съд такова право имат народите на несамоуправляващите се територии по смисъла на член 73 от Устава на Организацията на Обединените нации и народите, подчинени на чуждо „иго“ ( 69 ), господство и експлоатация ( 70 ).

105.

При всяко едно положение, в качеството си на норма на общото международно право ( 71 ) и задължение erga omnes ( 72 ), кодифицирано в редица международни актове ( 73 ), правото на самоопределение отговаря на критериите за позоваване, посочени в точка 96 от настоящото заключение, а именно да обвързва Съюза, неговото съдържание да е безусловно и достатъчно точно и естеството и общият му разум да допускат упражняването на съдебен контрол върху оспорените актове.

106.

Както Съдът постановява в решение от 21 декември 2016 г., Съвет/Front Polisario (C‑104/16 P, EU:C:2016:973), Съюзът е обвързан от правото на самоопределение, което е право, противопоставимо на всички, и един от основните принципи на международното право ( 74 ). На това основание „[то] е част от международноправните норми, приложими в отношенията между Съюза и Кралство Мароко“ ( 75 ).

107.

Всъщност правото на самоопределение е прогласено в член 1, точка 2 от Устава на Организацията на обединените нации ( 76 ). Член 3, параграф 5 ДЕС, член 21, параграф 1 ДЕС, член 21, параграф 2, букви б) и в), член 23 ДЕС и член 205 ДФЕС задължават Съюза да спазва принципите на Устава на Организацията на обединените нации. Декларация № 13 относно общата външна политика и политика на сигурност, приложена към заключителния акт на Междуправителствената конференция, която прие Договора от Лисабон, подписан на 13 декември 2007 г., гласи, че „Европейският съюз и държавите членки ще останат обвързани от разпоредбите на Устава на Обединените нации“ ( 77 ).

108.

Освен това правото на самоопределение е сред принципите в Заключителния акт от Хелзинки, споменати в член 21, параграф 2, буква в) ДЕС ( 78 ).

109.

Накрая, както се установява от член 1 от Протокола от 2013 г., прилагането му се извършва при зачитане на демократичните принципи и правата на човека, което включва зачитане на правото на народите на самоопределение.

110.

Както Съдът постановява в точка 55 от решение от 21 декември 2011 г., Air Transport Association of America и др. (C‑366/10, EU:C:2011:864), „[т]ова условие е изпълнено, когато изтъкнатата разпоредба предвижда ясно и точно задължение, чието изпълнение или действие не зависи от издаването на последващ акт“.

111.

Правото на самоопределение отговаря на това условие, видно от точки 90, 92 и 93 от решение от 21 декември 2016 г., Съвет/Front Polisario (C‑104/16 P, EU:C:2016:973), където Съдът прилага това право към Западна Сахара и нейния народ, без да изрази съмнение относно съдържанието или обхвата му.

112.

Фактът, че Международният съд е постановил, че построяването на стена от Израел на територията на Йордания е нарушение на правото на палестинския народ на самоопределение, тъй като е равнозначно на фактическо анексиране ( 79 ), показва, че става въпрос за право, чието съдържание е достатъчно ясно и точно, за да бъде прилагано.

113.

Всъщност неговото съдържание е достатъчно подробно изяснено в редица документи.

114.

В това отношение Международният съд обосновава с член 1, точка 2 от Устава на Организацията на обединените нации съществуването на „право на независимост в полза на народите от несамоуправляващите се територии и на народите, подчинени на чуждо иго, господство и експлоатация“ ( 80 ).

115.

Съдържанието на това право е уточнено в общия за МПИСКП и МПГПП член 1 ( 81 ), а условията за неговото прилагане са подробно описани в редица резолюции на Общото събрание на ООН, и по-специално резолюция 1514 (ХV), 1541 (ХV) и 2625 (ХХV), на които Международният съд често се позовава ( 82 ).

116.

В това отношение в Резолюция 1514 (ХV) се заявява следното:

[…]

[…]“.

117.

Резолюция 1541 (ХV) установява принципите, от които следва да се ръководят управляващите власти при упражняването на техните произтичащи от член 73 от Устава на ООН задължения. Следва да се отбележи, че принцип VI предвижда, че правото на самоопределение се счита за упражнено, когато несамоуправляващата се територия стане независима и суверенна държава, когато се обедини свободно с независима държава или когато се присъедини към независима държава.

118.

Що се отнася до присъединяването към независима държава, принцип IХ, буква b) гласи, че „[п]рисъединяването трябва да е следствие от свободно волеизявление, което населението на територията е направило с ясното съзнание за промяната в своя статут, като допитването следва да се проведе съгласно демократичните и широко разпространени методи, приложени безпристрастно и основаващи се на всеобщо гласуване на възрастните. [ООН] би могла, когато намери за необходимо, да контролира прилагането на тези методи“.

119.

Накрая, Резолюция 2625 (ХХV) съдържа „Декларация относно принципите на международното право, свързани с приятелските отношения и сътрудничеството между държавите в съответствие с Устава на Организацията на обединените нации“. В частта, отнасяща се до принципа на равнопоставеност на народите и тяхното право на самоопределение, тази резолюция налага на всички държави „задължението да съдействат, съвместно с други държави или поотделно, за осъществяването на принципа на равноправие на народите и на тяхното право на самоопределение в съответствие с разпоредбите на Устава на Обединените нации“.

120.

Тя налага на държавите и „задължение да се въздържат от прибягване към всякакви принудителни мерки, които биха лишили народите, посочени по-горе при формулирането на настоящия принцип, от тяхното право на самоопределение, тяхната свобода и тяхната независимост“.

121.

Що се отнася по-специално до несамоуправляващите се територии като Западна Сахара, тази резолюция гласи, че те притежават „статут, отделен и различен от този на територията на държавата, която [ги] управлява; този отделен и различен статут в съответствие с Устава [на ООН] съществува дотогава, докогато народът на […] несамоуправляващата се територия не упражни правото си на самоопределение в съответствие с [у]става, и по-специално, с целите и принципите му“ ( 83 ).

122.

Накрая, в общите разпоредби на Резолюция 2625 (XXV) се заявява, че „[п]ринципите на [у]става, вписани в настоящата декларация, представляват основни принципи на международното право, и съответно [се] призовава[т] всички държави да се ръководят от тези принципи в поведението си в международен план и да развиват взаимоотношенията си при строго спазване на посочените принципи“.

123.

От гореизложеното следва, че упражняването или последиците от правото на самоопределение не зависят от последващ акт.

124.

В случая, както постановяват Международният съд и Съдът, народът на Западна Сахара има право на самоопределение ( 84 ).

125.

В точка 89 от решение от 21 декември 2016 г., Съвет/Front Polisario (C‑104/16 P, EU:C:2016:973), Съдът постановява, че „Общият съд е бил длъжен да вземе предвид [правото на самоопределение]“ в рамките на производството по подадената от Фронт Полисарио жалба за отмяна на Споразумението за асоцииране. Следователно естеството и общият разум на това право допускат съдебен контрол върху актовете на Съюза.

126.

Всъщност член 103 от Устава на Организацията на обединените нации гласи, че „[в] случай на противоречие между задълженията на членовете на организацията, произтичащи от настоящия устав, и задълженията им, произтичащи от което и да е друго международно споразумение, задълженията по настоящия устав имат предимство“.

127.

Нещо повече, според Международния съд „правото на народите на самоопределение […] е право erga omnes“ ( 85 ). Това предполага, че „поради самото си естество тези задължения „засягат всички държави“, а „[п]редвид важността на разглежданите права може да се счита, че всички държави имат правен интерес от защитата на тези права“ ( 86 ). В този смисъл Международният съд постановява, че „всички държави са длъжни да не признават незаконосъобразно положение, произтичащо от [нарушение на задължение erga omnes]. Те са длъжни също така да не оказват помощ или съдействие за запазването на създаденото от това [нарушение] положение. От друга страна, всички държави трябва, при спазване на Устава на Организацията на обединените нации и на международното право, да следят за премахването на произтичащите от [нарушението] пречки пред упражняването от [страна на засегнатия народ, в случая народа на Палестина,] на правото му на самоопределение“ ( 87 ).

128.

Накрая, правото на самоопределение често се цитира като императивна норма от международното право, чието нарушаване може да доведе до недействителност на международен договор в съответствие с член 53 от Виенската конвенция за правото на договорите ( 88 ). Уместно е да се подчертае, че в съвещателното производство пред Международния съд по делото за Западна Сахара Кралство Испания признава, че правото на самоопределение само по себе си представлява императивна норма от международното право ( 89 ), а Кралство Мароко признава качеството „императивна норма“ на принципа на деколонизация, условие за която е самоопределението ( 90 ).

129.

От това следва, че естеството и общият разум на правото на самоопределение не само допускат съдебния контрол, но и задължават Съда да провери дали в оспорените актове Съюзът е зачел това право, не е признал незаконосъобразно положение, което произтича от нарушаването на това право, и не е оказал помощ или съдействие за запазването на подобно положение ( 91 ).

130.

Принципът на постоянен суверенитет върху природните ресурси гарантира суверенното право на всяка държава и всеки народ да разполага свободно с природните богатства и ресурси на своята територия в интерес на националното си развитие и на благосъстоянието на своя народ ( 92 ). Той е принцип на международния обичай ( 93 ) и като такъв обвързва Съюза.

131.

Както Hans Corell, заместник-генералeн секретар на ООН по правните въпроси и юридически съветник, отбелязва в писмо от 29 януари 2002 г., изпратено до председателя на Съвета за сигурност на ООН, „[о]бхватът и точното правно значение [на принципа на постоянен суверенитет върху природните ресурси] остават спорни“ ( 94 ).

132.

Всъщност правното му становище е доказателство за това затруднение, тъй като в него се използват различни термини, за да се определи какво е експлоатация на природните ресурси в полза на несамоуправляващата се територия. Всъщност той говори за експлоатация, която не е „против нуждите и интересите на населението [на несамоуправляващата се територия], но не и в негова полза“ ( 95 ), или за експлоатация „в полза на народите [на несамоуправляващите се територии], в тяхно име или след консултации с техните представители“ ( 96 ) и прави извода, че експлоатация „против интересите и волята на народа [на несамоуправляващата се територия]“ е недопустима ( 97 ).

133.

Въпреки различната терминология е сигурно обаче, че експлоатацията на природните ресурси трябва най-малкото да се извършва в полза на народа на несамоуправляващата се територия, което е достатъчно, за да придаде достатъчно ясен и точен характер на критерия, основан на принципа за постоянен суверенитет върху природните ресурси.

134.

Той също така е годен да обоснове съдебния контрол върху оспорените актове. Всъщност Парламентът първоначално е блокирал приемането на Протокола, сключен в крайна сметка през 2013 г., като е приел, че той не предвижда достатъчно гаранции за това, че корабите на Съюза ще експлоатират природните рибни ресурси на Западна Сахара в полза на народа на тази територия. Нещо повече, Съветът и Комисията признават, че критерият за ползата на народа на Западна Сахара е условие за законосъобразност на отнасящите се до тази територия споразумения между Съюза и Кралство Мароко.

135.

За запитващата юрисдикция, WSC, Данъчната и митническа администрация и министъра на околната среда, храните и селското стопанство присъствието на Кралство Мароко в Западна Сахара е окупация ( 98 ).

136.

В това отношение отбелязвам, че въпросът дали Кралство Мароко упражнява окупационна власт над Западна Сахара или не и дали е сключило Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г. в това си качество, е въпрос на тълкуване на международното право, за който не важат условията за позоваване на правото на Съюза.

137.

Въпреки това, ако Кралство Мароко е окупационната власт в Западна Сахара (въпрос, на който ще се върна по-късно) ( 99 ), би трябвало да е възможно позоваване на нормите на международното хуманитарно право, кодифицирани в приложения към Хагската конвенция от 1907 г. Правилник за законите и обичаите на сухоземната война (наричан по-нататък „Хагският правилник от 1907 г.“) и в Женевската конвенция от 12 август 1949 г. относно закрила на цивилните лица във време на война (наричана по-нататък „Четвъртата Женевска конвенция“), които се отнасят до сключването на международни споразумения, приложими към окупираната територия (член 43 от Хагския правилник от 1907 г. и член 64, втора алинея от Четвъртата Женевска конвенция), и до експлоатацията на природните ресурси на тази територия (член 55 от Хагския правилник от 1907 г.).

138.

Всъщност в такъв случай тези разпоредби отговарят на посочените в точка 96 от настоящото заключение критерии за позоваване на международното право.

139.

Първо, разпоредбите на Хагския правилник от 1907 г. и на Четвъртата Женевска конвенция представляват ненарушими и противопоставими erga omnes принципи на международния обичай ( 100 ) и като такива обвързват Съюза.

140.

Второ, тяхното съдържание е достатъчно точно и безусловно, доколкото изпълнението или последиците от задълженията, които налага на окупационните власти, не зависят от какъвто и да е последващ акт.

141.

Трето и последно, тяхното естество и общ разум на ненарушими норми допускат съдебния контрол върху оспорените актове, и по-специално Регламент № 764/2006, Решение № 2013/785 и Регламент № 1270/2013, доколкото с тях се одобрява и въвежда договорена между Съюза и Кралство Мароко експлоатация на природните ресурси на Западна Сахара. Съюзът е длъжен обаче да не признава незаконосъобразното положение, произтичащо от нарушаването на тези разпоредби, и да не оказва помощ или съдействие за запазването на това положение ( 101 ).

142.

След като определих нормите на международното право, на които е възможно позоваване, сега ще разгледам съвместимостта на оспорените актове с тези норми.

143.

С решение от 21 декември 2016 г., Съвет/Front Polisario (C‑104/16 P, EU:C:2016:973), Съдът постановява, че Споразумението за асоцииране, сключено между Съюза и Кралство Мароко, което съгласно текста му се прилага на „територията на Кралство Мароко“, не е приложимо на територията на Западна Сахара, тъй като това би било несъвместимо с правото на самоопределение на народа на тази територия, както и с член 29 (териториално действие на договорите) и член 34 (принцип на относителното действие на договорите, съгласно който договорите не трябва нито да увреждат, нито да облагодетелстват трети страни без тяхното съгласие) от Виенската конвенция за правото на договорите ( 102 ).

144.

Според Съвета и Комисията настоящото дело следва да бъде разграничено от делото, по което е постановено решение от 21 декември 2016 г., Съвет/Front Polisario (C‑104/16 P, EU:C:2016:973), доколкото, за разлика от Споразумението за асоцииране, Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. са приложими към Западна Сахара. Всъщност, така както те разбират това решение, проблемът със Споразумението за асоцииране е, че то е било приложено към Западна Сахара, без да бъде юридически приложимо към тази територия поради обстоятелството, че такова прилагане е несъвместимо с правото на самоопределение на народа на тази територия, както и с член 29 (териториално действие на договорите) и член 34 (принцип на относителното действие на договорите, съгласно който договорите не трябва нито да увреждат, нито да облагодетелстват трети страни без тяхното съгласие) от Виенската конвенция за правото на договорите. На основата на тези доводи Съветът и Комисията предлагат прилагането на Споразумението за асоцииране към Западна Сахара да се съобрази с решение от 21 декември 2016 г., Съвет/Front Polisario (C‑104/16 P, EU:C:2016:973), като се разшири приложното му поле чрез споразумение под формата на размяна на писма между Съюза и Кралство Мароко, за да бъде включена изрично Западна Сахара.

145.

Не намирам тези доводи за убедителни. Ако прилагането на сключено с Кралство Мароко международно споразумение към Западна Сахара, която не е изрично включена в неговото териториално приложно поле, е несъвместимо с правото на самоопределение на народа на тази територия, това би се отнасяло по аргумент на по-силното основание и за международно споразумение, което, подобно на Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г., е приложимо към територията на Западна Сахара и прилежащите ѝ води ( 103 ) и позволява експлоатация на рибните ресурси на Западна Сахара от страна на Съюза ( 104 ).

146.

Този аргумент на по-силното основание ми се струва достатъчен, за да приема, че има нарушение на правото на самоопределение на народа на Западна Сахара. От съображения за изчерпателност бих искал да добавя, че оспорените актове не зачитат правото на самоопределение на народа на Западна Сахара, доколкото не отговарят нито на свободното осъществяване на неговото икономическо развитие, нито на свободното разполагане с неговите природни богатства и източници ( 105 ), и във всеки случай, дори и сами по себе си да не нарушават правото на самоопределение, те са в разрез със задължението на Съюза да не признава незаконосъобразно положение, произтичащо от нарушаването на правото на самоопределение на народа на Западна Сахара, и да не оказва помощ или съдействие за запазването на това положение ( 106 ).

147.

Струва ми се, че липсата на такава воля се установява от следните факти ( 107 ), които по същество са изложени от WSC пред запитващата юрисдикция и са припомнени от последната ( 108 ).

148.

На 20 декември 1966 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция 2229 (XXI) по въпроса за Ифни и Испанска Сахара, с която се потвърждава „неотменимото право на народ[а] […] на Испанска Сахара на самоопределение“ и се приканва Кралство Испания, в качеството му на управляваща власт, да приеме възможно най-бързо „правила за провеждане на референдум под егидата на [ООН], за да се позволи на местното население на територията свободно да упражни правото си на самоопределение“.

149.

На 20 август 1974 г. Кралство Испания уведомява ООН, че възнамерява да проведе под нейната егида референдум в Западна Сахара ( 109 ).

150.

Въпреки срещнатите затруднения, през май 1975 г. посетилата Западна Сахара мисия на ООН „след пребиваването си на територията направи извода, че мнозинството от населението във вътрешността на Испанска Сахара явно е в полза на независимостта“ ( 110 ).

151.

На 16 октомври 1975 г., по искане на Общото събрание на ООН във връзка с дейностите му по деколонизация на Западна Сахара, Международният съд дава съвещателно мнение, съгласно което, от една страна, към момента на испанската колонизация Западна Сахара не е била „ничия земя“ (terra nullius), а от друга страна, макар да има определени признаци за това, че към момента на испанската колонизация са съществували правни връзки на подчинение между султана на Мароко и някои племена, живеещи на територията на Западна Сахара, не се установява наличието на каквото и да било отношение на териториален суверенитет между територията на Западна Сахара и Кралство Мароко ( 111 ). Следователно Съдът не установява наличие на правни връзки от такова естество, че да променят прилагането на Резолюция 1514 (ХV) на Общото събрание на ООН по отношение на деколонизацията на Западна Сахара, и по-специално прилагането на принципа на самоопределение посредством свободното и непринудено изразяване на волята на народите на територията ( 112 ).

152.

В реч, произнесена в деня на публикуването на посоченото съвещателно мнение, кралят на Мароко приема, че „целият свят е признал, че [Западна] Сахара принадлежи“ на Кралство Мароко и че „то трябва мирно да си възстанови тази територия“, и приканва за организирането на мирно шествие, така нареченото „зелено шествие“, в което се включват 350000 души ( 113 ).

153.

Съветът за сигурност на ООН е сезиран от Кралство Испания и иска от генералния секретар на ООН K. Waldheim да изготви доклад за резултатите от консултациите си със засегнатите страни, сред които по-специално е Кралство Мароко ( 114 ).

154.

Тезата на Кралство Мароко, описана в посочения доклад, е, че не е необходимо да се провежда референдум, тъй като Международният съд е признал историческите връзки на подчинение между султана на Мароко и племената, които традиционно живеят на територията на Западна Сахара, и че във всеки случай „народите на територията вече са упражнили фактически своето право на самоопределение и са се обявили в полза на връщането на територията към Мароко“, най-новото доказателство за което е „клетвата за вярност и подчинение към краля на Мароко, положена от името на племената сахрави от [Khatri Ould Said a Ould El Jomaini], председател на Джемаа [Djemââ] [ ( 115 )]“ по време на церемония, състояла се на 4 ноември 1975 г. в двореца в Агадир ( 116 ).

155.

В резултат от протестите на Кралство Испания срещу „зеленото шествие“, на 6 ноември 1975 г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 380 (1975) за Западна Сахара, в която „[и]зразява съжаление за провеждането на [обявеното] шествие“ и „[п]ризовава [Кралство] Мароко незабавно да изтегли от територията на Западна Сахара всички участници в [това] шествие“. Кралство Мароко изпълнява това искане след няколко дни.

156.

По време на кризата, предизвикана от „зеленото шествие“, Кралство Испания, Кралство Мароко и Ислямска република Мавритания започват тристранни преговори, които приключват на 14 ноември 1975 г. с принципно споразумение между Испания, Мароко и Мавритания относно Западна Сахара ( 117 ) (наричано по-нататък „Мадридското споразумение“). Съгласно това споразумение „Испания незабавно ще пристъпи към установяване на временно управление на територията [на Западна Сахара], в което ще вземат участие Мароко и Мавритания в сътрудничество с Джемаа, и на което ще бъдат прехвърлени отговорностите и правомощията [които тя е имала по отношение на тази територия в качеството си на управляваща власт]“, което е направено.

157.

Посоченото споразумение предвижда още, че „[и]спанското присъствие ще приключи окончателно преди 28 февруари 1976 г.“ и че „[м]нението на народа сахрави, изразено посредством Джемаа, ще бъде зачетено“.

158.

Впоследствие се оказва, че посоченото споразумение е съпътствано от редица други споразумения между тези три държави, които споразумения са наречени формално „актове от разговорите“ и имат за цел да уредят някои икономически аспекти на предаването на управлението на Западна Сахара, сред които по-специално са риболовните права в прилежащите към тази територия води ( 118 ). Съществуването на тези споразумения и обстоятелството, че те се отнасят до риболова, са потвърдени от министъра на външните работи на Кралство Испания М. Oreja Aguirre по време на парламентарните разисквания относно ратификацията на Споразумението за риболов между Кралство Испания и Кралство Мароко от 1977 г. ( 119 ). Според него става дума за „насоки [или] указания“ ( 120 ).

159.

Наличието на споразумение за риболовните права в прилежащите към Западна Сахара води, както и обстоятелството, че то не е съобщено на генералния секретар на ООН, са потвърдени и в дипломатическите грами на държавния секретар на САЩ ( 121 ).

160.

На 28 ноември 1975 г. 67 членове на Джемаа, сред които е и нейният заместник-председател, се събират в Гуелта Земур (Западна Сахара) и единодушно декларират, че тъй като Джемаа не е демократично избран от народа на Западна Африка орган, той не може да взема решения за неговото самоопределение. Те единодушно вземат решение за окончателното му разпускане ( 122 ).

161.

На 10 декември 1975 г. Общото събрание на ООН гласува две резолюции по въпроса за Западна Сахара, които не са с еднакво съдържание ( 123 ) поради липсата на консенсус относно последиците от Мадридското споразумение. В този смисъл Резолюция 3458 А (ХХХ) не съдържа никаква препратка към това споразумение и посочва Кралство Испания „като управляваща власт“ в Западна Сахара ( 124 ), докато Резолюция 3458 В (ХХХ) „приема за сведение“ ( 125 ) това споразумение и не споменава определена управляваща власт, а „страните по Мадридското споразумение от 14 ноември 1975 г.“ ( 126 ) и „преходното управление“ ( 127 ).

162.

Необходимо е все пак да се отбележи, че от 144-те държави, участвали в 2435-ата пленарна сесия на Общото събрание, 88 гласуват за Резолюция 3458 А (ХХХ), нито една — против, 41 се въздържат, а 15 не гласуват. Настоящите държави — членки на Съюза, гласуват за тази резолюция, с изключение на Португалската република и Кралство Испания, които се въздържат, както и на Република Малта, която не гласува. Кралство Мароко също не гласува.

163.

Резолюция 3458 В (ХХХ) е по-оспорвана и е одобрена само от 56 гласували за нея държави, като 42 държави гласуват против, 34 се въздържат, а 12 не гласуват. От настоящите държави — членки на Съюза, само 11 гласуват за тази резолюция ( 128 ), 10 гласуват против ( 129 ), 6 се въздържат ( 130 ), а една не гласува ( 131 ). Кралство Мароко гласува „за“.

164.

Въпреки разликите между двете резолюции, в тях „отново [се] потвърждава неотменимото право на самоопределение на народа на [Западна] Сахара“ ( 132 ) в съответствие с Резолюция 1514 (ХV) на Общото събрание на ООН и се споделя възгледът, че това право трябва да бъде упражнено свободно ( 133 ).

165.

Освен това Резолюция 3458 А (ХХХ) предвижда правото на самоопределение да бъде упражнено „под наблюдението на ООН“ и „[м]оли [г]енералния секретар, след консултации с испанското правителство в качеството му на управляваща власт, […] да приеме необходимите за наблюдението на акта на самоопределение мерки“ ( 134 ).

166.

В същия дух Резолюция 3458 В (ХХХ) предвижда народът на Западна Сахара да упражни правото си на самоопределение „посредством свободно допитване, организирано със съдействието на представител на [ООН], определен от генералния секретар“ ( 135 ).

167.

От края на 1975 г. Кралство Испания започва изтегляне на администрацията си от Западна Сахара. Докато испанските войски се оттеглят, мароканските и мавританските сили проникват на територията на Западна Сахара. На някои места възникват въоръжени сблъсъци между тези сили и силите на Front populaire pour la libération de la saguia-el-hamra et du rio de oro (Front Polisario) [Народeн фронт за освобождение на Сегиет ел Хамра и Рио де Оро (Фронт Полисарио)] ( 136 ).

168.

На пресконференция през февруари 1976 г. Olof Rydbeck, шведски посланик в ООН и специален пратеник на генералния секретар на ООН за Западна Сахара, заявява, че „като се има предвид военното положение [в Западна Сахара], полезно допитване до сахрави е много трудно, дори невъзможно“ ( 137 ).

169.

В меморандум от 25 февруари 1976 г., адресиран до генералния секретар на ООН, Кралство Испания го уведомява, че възнамерява окончателно да преустанови присъствието си в Западна Сахара на следващия ден (26 февруари 1976 г.), за когато е свикано заседание на Джемаа, по време на което испанският губернатор, в качеството си на член на временното управление, ще уведоми Джемаа за това решение ( 138 ).

170.

На 26 февруари 1976 г. Кралство Испания окончателно преустановява своето присъствие на територията на Западна Сахара и с писмо до генералния секретар на ООН от същата дата заявява, че се счита „освободено от всякаква международна отговорност, свързана с управлението [на Западна Сахара], като преустановява участието си в създаденото там временно управление“ ( 139 ), и че „деколонизацията на Западна Сахара ще завърши, когато народът сахрави надлежно изрази своите виждания“ ( 140 ).

171.

На същия ден, въпреки взетото от 67 негови членове решение за разпускане, Джемаа одобрява „присъединяването [на Западна Сахара] към Мароко и Мавритания“ и „така изразява единодушното мнение на народите сахрави и всички племена, които са го излъчили, и на които той е истински и легитимен представител“ ( 141 ). От гледна точка на Кралство Мароко това решение е изпълнение на разпоредбата от Мадридското споразумение, съгласно която „[м]нението на народа сахрави, изразено посредством Джемаа, ще бъде зачетено“.

172.

Това заседание на Джемаа не е признато нито от Кралство Испания, нито от ООН като упражняване на правото на самоопределение на народа на Западна Сахара в съответствие с резолюции 3458 А и В (ХХХ) на Общото събрание на ООН ( 142 ).

173.

Според меморандума от 25 февруари 1975 г., изпратен от Кралство Испания до генералния секретар на ООН, „това заседание [няма да] замен[и] допитването до народа, което е предвидено в Мадридските споразумения от 14 ноември 1975 г. и в Резолюция 3458 В (ХХХ) на Общото събрание, докато не бъдат изпълнени необходимите условия, включително, в частност, присъствието на представител на [ООН], определен от [генералния секретар] в съответствие с параграф 4 от горепосочената резолюция“ ( 143 ).

174.

В отговор на меморандума на Кралство Испания от 25 февруари 1975 г., генералният секретар на ООН припомня точки 7 и 8 от Резолюция 3458 А (ХХХ) и точка 4 от Резолюция 3458 В (ХХХ) и прави следния извод:

„Изглежда, че според цитираните по-горе точки нито [и]спанското правителство в качеството си на управляваща власт, нито преходното управление, в което [Кралство] Испания участва, са взели необходимите мерки, за да могат народите на Западна Сахара да упражнят правото си на самоопределение. Следователно, дори времето да беше позволило и дори да бяха дадени необходимите пояснения във връзка със заседанието на Джемаа, за което вчера ми съобщихте, че вашето правителство не е било уведомено, присъствието на това събрание на определен от мен представител на [ООН] не би било достатъчно, за да се изпълнят посочените по-горе резолюции на Общото събрание“ ( 144 ).

175.

На 14 април 1976 г. Кралство Мароко сключва с Ислямска република Мавритания договор за разделяне на територията на Западна Сахара ( 145 ) и официално анексира провинциите, предоставени му по силата на този договор ( 146 ).

176.

Междувременно в този регион избухва въоръжен конфликт между Кралство Мароко, Ислямска република Мавритания и Фронт Полисарио.

177.

През май 1979 г. Ислямска република Мавритания уведомява генералния секретар на ООН, че възнамерява да приложи разпоредбите на резолюции 3458 А (ХХХ) и 3458 В (ХХХ) на Общото събрание на ООН и да проучи начините и средствата, които ще направят възможно упражняването на правото на самоопределение на Западна Сахара ( 147 ). Въпреки това „[с]лед юли 1978 г., [м]ароканското правителство многократно декларира, че няма да отстъпи нито една от „своите възстановени сахарски провинции“ и че няма да приеме създаването на минидържава, контролирана от Фронт [Полисарио] в мавританската част на Западна Сахара“ ( 148 ).

178.

На 10 август 1979 г. Ислямска република Мавритания сключва мирно споразумение с Фронт Полисарио, с което се отказва от всякакви териториални претенции върху Западна Сахара ( 149 ). Кралство Мароко незабавно поема контрола над освободената от мавританските сили територия ( 150 ) и я анексира ( 151 ).

179.

На 21 ноември 1979 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция 34/37 по въпроса за Западна Сахара, в която „[о]тново потвърждава неотменимото право на народа на Западна Сахара на самоопределение и независимост в съответствие с Устава на [ООН] и целите на Резолюция 1514 (XV)“, „[и]зразява дълбоко съжаление за влошаването на положението в резултат на продължаващата окупация на Западна Сахара от Мароко“, „[н]астоятелно приканва Мароко също да се включи в мирния процес и да преустанови окупацията на територията на Западна Сахара“ и „[п]репоръчва за тази цел [Фронт Полисарио], представляващ народа на Западна Сахара, да участва пълноценно в търсенето на справедливо, трайно и окончателно политическо решение на въпроса за Западна Сахара в съответствие с резолюциите и декларациите на [ООН]“ ( 152 ).

180.

Въоръженият конфликт между Кралство Мароко и Фронт Полисарио продължава до 30 август 1988 г., когато двете страни принципно приемат предложения за решаването му, представени по-специално от генералния секретар на ООН и предвиждащи по-конкретно обявяване на спиране на огъня и организиране на референдум за самоопределение под контрола на ООН ( 153 ).

181.

От този момент нататък не е постигнат никакъв напредък, който да позволи на народа на Западна Сахара да упражни правото си на самоопределение. Както отбелязва генералният секретар на ООН в последния си доклад за Западна Сахара, „[т]рудността [при търсенето на разрешение] произтича най-вече от разминаването между страните във вижданията и тълкуванията на историята на конфликта и свързаните с нея документи. Мароко твърди, че Западна Сахара вече е част от територията на страната и преговорите могат да се отнасят единствено до неговото предложение за автономен статут под марокански суверенитет, като в тези преговори участва и Алжир. Фронт Полисарио изтъква, че след като Общото събрание е определило Западна Сахара като несамоуправляваща се територия, автохтонното население следва да вземе решение за своето бъдеще в рамките на референдум, в който независимостта е възможен избор, че всички предложения и идеи, изложени от която и да е от страните, трябва да бъдат обсъдени и че в преговорите трябва да участват единствено Мароко и самият Фронт Полисарио“ ( 154 ).

182.

От всички тези обстоятелства следва, че вместо да може да упражни правото си на самоопределение според указанията, дадени от Международния съд в съвещателното мнение за Западна Сахара ( 155 ), народът на Западна Сахара досега е бил лишен даже от възможността да упражни това право при условията, предвидени в резолюции 1514 (ХХХ), 1541 (XV), 2625 (XXV) и 3458 A и B (XXX) на Общото събрание на ООН, посредством поредица мерки, които водят до разделянето на територията на Западна Сахара през 1976 г. и анексирането ѝ през 1976 г. и 1979 г. Обстоятелството, че отговорността за някои от тези мерки е на няколко държави, по никакъв начин не премахва нарушението на правото на този народ на самоопределение и не намалява тежестта му.

183.

Нещо повече, макар тези резолюции да предвиждат, че правото на самоопределение предполага свободен избор между три възможности ( 156 ), сред които е независимостта ( 157 ), обединяването с друга независима държава и присъединяването към независима държава, както и организирането на референдум ( 158 ) (а не допитване до Джемаа), Кралство Мароко е присъединило територията на Западна Сахара към своята територия чрез разделяне и анексиране, без допитване до народа на Западна Сахара и без наблюдение от страна на ООН.

184.

В този смисъл клетвата за вярност и подчинение към краля на Мароко, положена от председателя на Джемаа от името на племената сахрави на 4 ноември 1975 г., и заседанието на Джемаа на 26 февруари 1976 г., които не са признати от ООН и от Кралство Испания в качеството му на управляваща власт в Западна Сахара и член на временното ѝ управление, не представляват допитване до народа на Западна Сахара относно самоопределението, както изискват резолюции 1514 (XV), 1541 (XV), 2625 (XXV) и 3458 A и B (XXX) на Общото събрание на ООН.

185.

От гореизложеното следва, че Западна Сахара е била присъединена към Кралство Мароко, без народът на тази територия свободно да е изразил своята воля в това отношение. Доколкото Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. са сключени от Кралство Мароко въз основа на едностранното присъединяване на Западна Сахара към неговата територия и въз основа на заявения от него суверенитет над тази територия, е ясно, че народът на Западна Сахара не е разполагал свободно със своите природни ресурси, както изискват общият за МПИСКП и МПГПП член 1, параграф 2 от Резолюция 1514 (ХV) на Общото събрание на ООН и дял VII от Заключителния акт от Хелзинки от 1975 г.

186.

Предвид това експлоатирането на рибните ресурси в прилежащите към Западна Сахара води, което се предвижда и въвежда с оспорените актове, е в разрез с правото на самоопределение на народа на тази територия ( 159 ).

187.

Дори ако Съдът приеме, че оспорените актове сами по себе си не нарушават правото на самоопределение на народа на Западна Сахара и че единствено Кралство Мароко, а не и Съюзът, нарушава въпросното право, това не променя факта, че оспорените актове пак не биха били съобразени със задължението на Съюза да не признава незаконосъобразно положение, произтичащо от нарушаването на правото на самоопределение на народа на Западна Сахара, и да не оказва помощ или съдействие за запазването на това положение ( 160 ).

188.

Както се установява от текста им, Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. обхващат Западна Сахара и прилежащите към нея води като споразумение, което се прилага изключително към територията, призната като суверенна територия на Кралство Мароко от международната общност.

189.

В това отношение е уместно да се подчертае, че както постановява Постоянният съд за международно правосъдие, „правото за сключване на международни договори е атрибут именно на суверенитета на държавата“ ( 161 ) върху територията, за която се отнасят тези договори.

190.

Това важи и за международните споразумения, отнасящи се до морето. Всъщност съгласно постоянната практика на Международния съд „правата върху морето произтичат от суверенитета на крайбрежната държава върху сушата, принцип, който може да се изложи накратко като „сушата господства над морето“ […]. Следователно териториалният статут на сушата следва да бъде взет като отправна точка при определяне на правата на дадена крайбрежна държава над морето“ ( 162 ).

191.

Международният съд също така приема за „[т]райно установено, че „правата на дадена държава върху […] изключителната икономическа зона се основават на принципа, че сушата господства над морето поради проекцията на брега или на бреговата ивица“ […]. Както се изразява Съдът […], „сушата е юридическият източник на правата, които дадена държава може да упражнява над нейното продължение във водата“ […]“ ( 163 ).

192.

Следователно, след като сушата господства над морето, няма никакво съмнение, че както твърди Comader, Кралство Мароко е сключило Споразумението за риболов, считайки се за суверен на Западна Сахара, който е носител на правата и задълженията във връзка с прилежащите към тази територия води, които международното право дава на крайбрежната държава ( 164 ). Всъщност, както заявява крал Мохамед VI по повод 39-ата годишнина от „зеленото шествие“, „аз казвам „не“ на опита да се промени естеството на този регионален конфликт, като бъде представен като въпрос на деколонизацията. Всъщност в своята част от Сахара Мароко никога не е било окупационна или управляваща власт. То по-скоро упражнява атрибутите на своя суверенитет върху своята земя“ ( 165 ).

193.

Поради това следва да бъде отхвърлен доводът на Съвета и на Комисията, че посочването на „водите, в които Кралство Мароко има суверенитет или юрисдикция“, в оспорените актове изобщо не означава, че се признават претенцията на Кралство Мароко за суверенитет над територията на Западна Сахара или пък суверенитетът или юрисдикцията, които тази държава твърди, че упражнява над прилежащите към тази територия води.

194.

На първо място, преговорите и сключването с Кралство Мароко на международно споразумение, приложимо към Западна Сахара и прилежащите ѝ води, сами по себе си представляват признание де юре на присъединяването ( 166 ) на Западна Сахара към Кралство Мароко чрез анексията през 1976 г. и 1979 г., което предполага признаване на неговия суверенитет над територията, вътрешните води и териториалното море на Западна Сахара, както и на суверенните права и юрисдикцията, които международното право предоставя на крайбрежната държава върху морските зони, които се намират отвъд териториалното море.

195.

Припомням, че по делото за Източен Тимор, водено между Португалската република (в качеството ѝ на управляваща власт, отстранена от Източен Тимор от Република Индонезия) и Австралийския съюз (в качеството му на трета страна, сключила с Република Индонезия международно споразумение, приложимо към Източен Тимор), Австралийският съюз е считал, че началото на преговорите за сключване на Договора от 1989 г. относно Timor Gap „означава признаването де юре от страна на Австралия на присъединяването на Източен Тимор към Индонезия“ ( 167 ).

196.

Самата история на Западна Сахара е свидетелство за това, че споразумение за риболов, приложимо към определена територия и нейните морски зони, може да представлява доказателство за признаването на суверенитет. В това отношение припомням, че Кралство Мароко привежда като доказателство за своя суверенитет над Западна Сахара международните споразумения, които е сключило с редица държави, сред които по-специално споразумения за търговия и риболов, сключени с Кралство Испания след 1767 г. ( 168 ).

197.

Както обаче постановява Международният съд, анексирането на територия, чийто народ има право на самоопределение, но още не го е упражнил, представлява нарушение на задължението да се зачита това право ( 169 ). Следователно трето лице не изпълнява задължението си да не признава незаконосъобразно положение, произтичащо от нарушаването на това право, когато чрез сключване на международно споразумение де юре признава анексирането на такава територия.

198.

На второ място, изразът „водите, в които Кралство Мароко има суверенитет или юрисдикция“, не е достатъчен, за да изключи признаването де юре на суверенитета на Кралство Мароко над Западна Сахара, по две основни причини.

199.

Първата е, че Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. се прилагат не само към прилежащите към Западна Сахара води, но и към сушата ( 170 ). В този смисъл използването на израза „водите, в които Кралство Мароко има суверенитет или юрисдикция“, не може да изключи признаването де юре на суверенитета на Кралство Мароко над територията на Западна Сахара и следователно нарушаването на правото на самоопределение на народа на тази територия.

200.

Втората причина засяга прилагането на Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г. спрямо прилежащите към Западна Сахара води. Обратно на твърденията на Комисията, изразът „води под юрисдикцията на Мароко“ ( 171 ), възприет в споразуменията за риболов, сключени между Кралство Испания и Кралство Мароко преди присъединяването на Кралство Испания към Съюза, не позволява да бъдат определени прилежащите към Западна Сахара води, без да се признаят суверенните права и юрисдикцията, които Кралство Мароко твърди, че упражнява върху тези води в качеството си на крайбрежна държава ( 172 ). По подобие на принципа, че сушата господства над морето, признаването на суверенитета над сушата предполага признаване и на суверенни права над морето и обратно.

201.

В това отношение следва да се подчертае, че споразуменията за риболов между Кралство Испания и Кралство Мароко са сключени преди ратификацията на Конвенцията на Организацията на обединените нации по морско право, сключена в Монтего Бей на 10 декември 1982 г. ( 173 ) (наричана по-нататък „КООНМП“), от страна на Съюза ( 174 ), държавите — членки на Съюза, и Кралство Мароко, докато разглежданото в настоящото дело Споразумение за риболов е сключено и ратифицирано при действието на тази конвенция, която „има преимуществена сила в отношенията между държави-страни, пред Женевските конвенции по морско право от 29 април 1958 г.“ ( 175 ).

202.

Конвенцията за риболова и опазването на живите ресурси на откритото море и Конвенцията за откритото море, съставени в Женева на 29 април 1958 г., не предвиждат право на държавите да установяват изключителна икономическа зона (ИИЗ), но член 2 от последната гласи, че никоя държава не може да претендира суверенитет над откритото море и че свободата на откритото море включва свобода на риболова. Нещо повече, съгласно член 6 от нея плавателните съдове в открито море се подчиняват на изключителната юрисдикция на държавата, под чийто флаг плават.

203.

Този юридически контекст, в който думите „води под юрисдикцията на Мароко“ („aguas bajo juridiccíon marroqui“) са имали смисъл, не просто вече не съществува между Съюза и Кралство Мароко, а е заменен с КООНМП. Следователно изразът „води, в които Кралство Мароко има суверенитет или юрисдикция“, трябва да бъде разглеждан от перспективата на установения с КООНМП правен режим, въвеждащ в международното право концепцията за ИИЗ, която вече е съществувала в практиката на държавите.

204.

Този прочит на Споразумението за риболов от перспективата на КООНМП се потвърждава както от съображение 2 ( 176 ), така и от член 5, параграф 4 от това споразумение, който препраща към мароканското законодателство, „регулиращо рибарството във водите, в които Мароко има юрисдикция, съгласно [КООНМП]“.

205.

Според КООНМП вътрешните води на една държава и териториалното ѝ море съставляват водите под неин суверенитет ( 177 ), докато ИИЗ попада „[в] юрисдикцията“ на крайбрежната държава ( 178 ). В този смисъл, първата част от използвания в оспорените актове израз „водите, в които Кралство Мароко има суверенитет или юрисдикция“, се отнася до вътрешните води и териториалното море на Кралство Мароко (води, в които то има суверенитет), докато втората част се отнася до неговата ИИЗ (води, в които то има юрисдикция).

206.

Въпреки това, както Комисията признава в точка 14 от отговора на поставените от Съда писмени въпроси, за разлика от ИИЗ, установена от Сахарската арабска демократична република (субект, който не е признат от Съюза и неговите държави членки), настоящата мароканска ИИЗ, установена през 1981 г., още преди ратификацията на КООНМП от страна на Кралство Мароко, не обхваща прилежащите към Западна Сахара води, които са включени в риболовни зони № 3—6 от Споразумението за риболов ( 179 ), като поради тази причина впрочем правителственият съвет на Кралство Мароко приема на 6 юли 2017 г. проектозакон № 38‑17 за изменение и допълнение на Закон № 1‑18 за установяването на изключителна икономическа зона, разпростираща се на разстояние от 200 морски мили от бреговете на Мароко и Западна Сахара ( 180 ).

207.

При тези условия риболовът „във водите, в които Мароко има юрисдикция, съгласно [КООНМП]“ ( 181 ), би трябвало да се ограничи до паралела 27°42’северна ширина, който служи както за външна граница на настоящата мароканска ИИЗ ( 182 ), така и за граница между Кралство Мароко и Западна Сахара ( 183 ). Риболовни зони № 3—6 обаче обхващат основно водите на юг от тази граница, които са прилежащи към Западна Сахара.

208.

Както Комисията признава, риболовът в ИИЗ е суверенно право на крайбрежната държава ( 184 ). Следователно със сключването на Споразумението за риболов, което се отнася до водите от ИИЗ на Западна Сахара, Съюзът де юре признава, че Кралство Мароко упражнява в тези води суверенно право.

209.

Накрая, противно на твърденията на Комисията, думите „води под юрисдикция“ и „води, в които има суверенитет или юрисдикция“, не са присъщи само на оспорените актове, което би позволило да се счита, че те се отнасят до особеното положение на Западна Сахара. Напротив, става въпрос за класическо описание на приложното поле на сключените от Съюза споразумения за риболов ( 185 ) и в този смисъл те се отнасят както до вътрешните води и териториалното море на третата страна (води, в които тя има суверенитет), така и до нейната ИИЗ (води, в които тя има юрисдикция).

210.

Следователно, обратно на твърденията на Съвета и Комисията, използването на израза „води, в които Кралство Мароко има суверенитет или юрисдикция“, е признание, че Кралство Мароко упражнява суверенни права над Западна Сахара и прилежащите ѝ води. Това признание ще бъде още по-ясно с влизането в сила на проектозакон № 38‑17, с който Кралство Мароко ще установи ИИЗ в прилежащите към Западна Сахара води.

211.

Нещо повече, с оспорените актове Съюзът е оказал помощ и съдействие за запазване на незаконосъобразното положение, произтичащо от нарушаването на правото на самоопределение на народа на Западна Сахара. Тази помощ е под формата на икономически ползи (по-конкретно финансовото участие), които Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. ( 186 ) носят на Кралство Мароко.

212.

Доколкото утвърждаването на мароканския суверенитет над Западна Сахара е последица от нарушаването на правото на самоопределение на народа на тази територия по съображенията, които изложих в точки 147—186 от настоящото заключение, Съюзът не е изпълнил задължението си да не признава незаконосъобразното положение, произтичащо от нарушаването на правото на самоопределение на народа на Западна Сахара от страна на Кралство Мароко, както и това да не оказва помощ или съдействие за запазването на това положение ( 187 ). Ето защо, доколкото се прилагат към територията на Западна Сахара и прилежащите ѝ води, Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. са несъвместими с член 3, параграф 5 ДЕС, член 21, параграф 1, първа алинея ДЕС, член 21, параграф 2, букви б) и в) ДЕС, член 23 ДЕС и член 205 ДФЕС, които задължават Съюза да защитава правата на човека и да спазва стриктно международното право, когато провежда външната си дейност.

213.

Следователно Регламент № 764/2006, Решение 2013/785 и Регламент № 1270/2013 противоречат на член 3, параграф 5 ДЕС, член 21, параграф 1, първа алинея ДЕС, член 21, параграф 2, букви б) и в) ДЕС, член 23 ДЕС и член 205 ДФЕС, доколкото одобряват и осигуряват прилагането на Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г. към територията на Западна Сахара и прилежащите ѝ води.

214.

Горният анализ се основава на заявения от Кралство Мароко суверенитет над Западна Сахара, позволил му да сключи със Съюза Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г.

215.

Въпреки това, както Comader посочи в съдебното заседание, каквото и да е виждането на Кралство Мароко по този въпрос, последното допуска, че Съюзът и неговите държави членки могат да имат друго виждане.

216.

Ето защо ще разгледам въпроса дали сключването на Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г. би могло да се обоснове с други евентуални права на Кралство Мароко по отношение на Западна Сахара, които биха му предоставили това, което Комисията в съдебното заседание нарече „правомощие за сключване на споразумения“ (treaty-making power), обвързващи несамоуправляващата се територия на Западна Сахара.

217.

В това отношение френското правителство, Комисията и Съветът твърдят, че Кралство Мароко е „де факто управляващата власт“ в Западна Сахара, което позволява сключването на международни споразумения, приложими към Западна Сахара и прилежащите ѝ води, без да се нарушава правото на самоопределение на нейния народ.

218.

Обратно, WSC твърди, че като окупационна власт в Западна Сахара ( 188 ) Кралство Мароко не може да сключва никакви международни споразумения, приложими към Западна Сахара и прилежащите ѝ води.

219.

Испанското и португалското правителство не изразяват становище по този въпрос, като испанското правителство само посочва, че Кралство Мароко не е окупационна власт в Западна Сахара, без обаче да уточнява в какво качество то би могло тогава да сключи международни споразумения, приложими към тази територия и прилежащите ѝ води.

220.

Въпросът дали в международното право съществува правно основание, което да позволи на Съюза да сключи с Кралство Мароко международни споразумения, приложими към Западна Сахара и прилежащите ѝ води, е въпрос на тълкуване на международното право, за който не важат условията за позоваване на международното право.

221.

По мое мнение тезата на френското правителство, Съвета и Комисията, че Кралство Мароко е „де факто управляващата власт“ в Западна Сахара, трябва да бъде отхвърлена. Уместно е да се подчертае, че нито испанското, нито португалското правителство използват този израз.

222.

От текста на член 73 от Устава на Организацията на обединените нации следва, че под „управляваща власт“ се разбират „[ч]леновете на Организацията на [о]бединените нации, които носят или поемат отговорност за управлението на [несамоуправляващи се] територии“. Кралство Мароко не е носило отговорност за управлението на Западна Сахара при присъединяването си към ООН през 1956 г. и никога не е поемало такава отговорност, тъй като се счита за суверен на тази територия ( 189 ).

223.

От друга страна понятието „де факто управляваща власт“ не съществува в международното право и е използвано за първи път от Комисията в отговор, даден от нейно име от Catherine Ashton, върховен представител на Съюза за външна политика и политика на сигурност, заместник-председател на Комисията, на парламентарни въпроси E‑001004/11, P‑001023/11 и E‑002315/11 ( 190 ).

224.

Всъщност Съветът и Комисията не можаха да посочат друг случай, в който този термин да е бил употребен, за да опише отношението между държава и несамоуправляваща се територия. В това отношение следва да се подчертае, че в скорошния и доста подобен случай с анексирането на Източен Тимор от Република Индонезия терминът „де факто управляваща власт“ не е бил използван, за да опише какво качество има тази държава по отношение на Източен Тимор. Обратно, Международният съд квалифицира военната намеса на Република Индонезия в Източен Тимор като окупация ( 191 ).

225.

Обстоятелството, че с Мадридското споразумение Кралство Мароко става член на временното управление на Западна Сахара, също не би могло да му даде статут на управляваща власт, която може да сключва международни споразумения, приложими към Западна Сахара, без да нарушава правото на самоопределение на народа на тази територия. Всъщност, от една страна, легитимността на Мадридското споразумение е много спорна ( 192 ), което се потвърждава от факта, че Резолюция 3458 В (ХХХ), която приема за сведение това споразумение, е одобрена само от 56 държави, а много от държавите — членки на Съюза, са гласували против или са се въздържали ( 193 ). От друга страна, както се установява от точка 4 от Резолюция 3458 В (ХХХ), Общото събрание на ООН е приело за сведение Мадридското споразумение и наличието на временно управление само доколкото това управление е следвало да предприеме всички необходими мерки, за да може народът на Западна Сахара да упражни правото си на самоопределение. В този смисъл дори държавите, които са гласували за тази резолюция, сред които и САЩ, не признават на Кралство Мароко качеството „управляваща власт“, а признават факта, че Кралство Мароко е поставило Западна Сахара под своя „административен контрол“ (administrative control) ( 194 ). В този контекст сключването на международни споразумения, и още повече на споразумения за експлоатиране на природните ресурси на Западна Сахара, каквото е Споразумението за риболов, далеч надхвърля и най-широкото тълкуване на мандата на временното управление на Западна Сахара, в което участва Кралство Мароко.

226.

Във всеки случай единствено Общото събрание на ООН има правомощието да признае определена територия за несамоуправляваща се и съответно да посочи управляващата я власт ( 195 ).

227.

Двата приведени от Комисията примера — с Кокосовите острови (острови Кийлинг) и Западна Нова Гвинея ( 196 ) — потвърждават тази привилегирована роля на Общото събрание на ООН. В случая с Кокосовите острови (острови Кийлинг) Обединеното кралство отнема тези острови от колонията Сингапур и ги поставя под властта на Австралийския съюз ( 197 ). Макар Общото събрание на ООН да не е дало предварително разрешение за това прехвърляне, Австралийският съюз продължава практиката на Обединеното кралство да предоставя на ООН сведенията, предвидени в член 73, „д“ от Устава на Организацията на обединените нации, считано от 1957 г. ( 198 ) и Общото събрание одобрява това прехвърляне впоследствие, като включва Австралийския съюз като управляваща власт на Кокосовите острови (острови Кийлинг) в списъка на несамоуправляващите се територии ( 199 ).

228.

Що се отнася до Западна Нова Гвинея, чиято управляваща власт е Кралство Нидерландия, противно на посоченото от Комисията, прехвърлянето на тази територия от Кралство Нидерландия на Временния изпълнителен орган на Обединените нации и от последния — на Република Индонезия, е извършено с международно споразумение, което е влязло в сила едва след одобряването му от Общото събрание на ООН ( 200 ).

229.

В случая, макар Общото събрание на ООН още през 1960 г. да е признало Западна Сахара за несамоуправляваща се територия ( 201 ), то никога не е признавало на Кралство Мароко качеството на управляваща власт (де юре или де факто) и дори продължава и понастоящем да посочва Кралство Испания като такава власт в списъка на несамоуправляващите се територии и на управляващите власти ( 202 ).

230.

Това извод се подкрепя от писмото от 29 януари 2002 г., изпратено до президента на Съвета за сигурност от Hans Corell, заместник-генерален секретар по правните въпроси и юридически съветник, според което „Мадридското споразумение не предвижда прехвърляне на суверенитет над тази територия, нито възлага на някоя от подписалите го страни статут на управляваща власт, който статут Испания не би могла впрочем да прехвърли едностранно“ ( 203 ). Нещо повече, макар да отбелязва, че „Мароко управлява самостоятелно територията на Западна Сахара от [1976 г.]“, което е безспорен факт, той добавя, че „[в]ъпреки това Мароко не фигурира като управляваща територията власт в списъка на несамоуправляващите се територии на ООН [и следователно] не предоставя сведения за територията по силата на член 73, „д“ от Устава на Организацията на обединените нации“ ( 204 ).

231.

По-нататък заместник-генералният секретар по правните въпроси анализира по аналогия законосъобразността на решенията, които мароканските власти са взели относно предлагането и подписването с чуждестранни частни дружества на договори за проучване на подземните ресурси на Западна Сахара, от гледна точка на принципите, приложими за правомощията и отговорностите на управляващите власти по отношение на дейностите, свързани с подземните ресурси на несамоуправляващите се територии ( 205 ). Тази аналогия с приложимия към управляващите власти правен режим той обосновава с идеята, че доколкото Западна Сахара е несамоуправляваща се територия и този режим съществува за благото на нейния народ, Кралство Мароко би трябвало да има най-малкото същите задължения каквито има една управляваща власт.

232.

С това писмо обаче по никакъв начин не може да се обоснове съществуването в международното право на понятието „де факто управляваща власт“, по-специално що се отнася до въпроса за сключването на международни споразумения, което за разлика от подписването на договори с частни дружества, е „атрибут на суверенитета“ ( 206 ).

233.

Накрая е уместно да се отбележи, че способността на управляващата власт да сключва международни споразумения, приложими към несамоуправляваща се територия и отнасящи се до съществени елементи на правото на народите, сред които правото на самоопределение и принципът на постоянен суверенитет върху природните ресурси, бива ограничена от момента, в който „[д]ейността [на дадено националноосвободително движение] придобие международно измерение“ ( 207 ). Следователно, дори на Кралство Мароко да бъде признато качеството управляваща власт, способността му да сключва международни споразумения за Западна Сахара би била „ограничена“ ( 208 ).

234.

Запитващата юрисдикция и WSC считат, че Кралство Мароко е окупирало Западна Сахара. За разлика от запитващата юрисдикция обаче WSC смята, че в качеството си на окупационна власт Кралство Мароко в никакъв случай не може да сключи със Съюза международен договор, приложим към Западна Сахара и прилежащите ѝ води.

235.

Що се отнася до институциите на Съюза, има съществено разминаване между позициите на Съвета и на Комисията. Всъщност Съветът категорично отрича приложимостта по отношение на Западна Сахара на нормите на международното право във връзка с военната окупация, докато Комисията не изключва това, като твърди, че правните режими, приложими към управляващите и към окупационните власти, не са взаимноизключващи се.

236.

Не споделям тезата на WSC, тъй като при определени условия окупационната власт може да сключва международни споразумения, приложими към окупираната територия. Такъв ли е случаят тук?

237.

Разпоредбите на международното хуманитарно право (или правото в периода на въоръжени конфликти), които имат значение за анализа по-долу, са членове 42 и 43 от Хагския правилник от 1907 г., членове 2 и 64 от Четвъртата Женевска конвенция и член 1, параграф 4 от Допълнителен протокол от 8 юни 1977 г. към Женевските конвенции от 12 август 1949 г. относно защитата на жертвите на международни въоръжени конфликти (Протокол I) ( 209 ) (наричан по-нататък „Допълнителен протокол I“) ( 210 ).

238.

Най-напред следва да се отбележи, че както приема Международният съд, „[основните норми на международното хуманитарно право, сред които Хагският правилник от 1907 г.], впрочем обвързват всички държави, независимо дали са ратифицирали или не конвенциите, в които се съдържат тези норми, тъй като същите са ненарушими принципи на международния обичай“ ( 211 ) и „инкорпорират задължения, които по своята същност са erga omnes“ ( 212 ).

239.

Всъщност съгласно член 1 от Четвъртата женевска конвенция, разпоредба, която е обща за четирите женевски конвенции, „[в]исокодоговарящите страни се задължават да спазват и да осигуряват спазването на тази Конвенция при всички обстоятелства“ ( 213 ).

240.

Според Международния съд „[о]т тази разпоредба произтича задължението на всяка държава, страна по тази конвенция, независимо дали участва в определен конфликт или не, да осигурява спазването на предписанията на съответните актове“ ( 214 ).

241.

В този смисъл в съответствие с член 3, параграф 5 ДЕС при стриктно спазване на международното право Съюзът е задължен да не признава незаконосъобразно положение, произтичащо от нарушаването на тези норми, и да не оказва помощ или съдействие за запазването на това положение ( 215 ).

242.

Четвъртата Женевска конвенция се прилага, когато са изпълнени две условия, а именно да е налице въоръжен конфликт (независимо дали е обявена война или не) и този конфликт да е възникнал между две договарящи страни ( 216 ). Според Международния съд „[в]тората алинея на член 2 няма за цел да ограничи определеното в първата алинея приложно поле на конвенцията, като изключи от него териториите, които не попадат под суверенитета на някоя от договарящите страни. Тя има за цел единствено да уточни, че конвенцията се прилага дори ако окупацията, извършена по време на конфликта, не е срещнала въоръжена съпротива“ ( 217 ).

243.

Нещо повече, по силата на член 1, параграф 4 от Допълнителен протокол I приложното поле на четирите Женевски конвенции от 1949 г. обхваща и „въоръжени[те] конфликти, при които народите водят борба срещу колониално господство и чуждестранна окупация […] в упражняване на правото им на самоопределение“ ( 218 ). Такъв е случаят с народа на Западна Сахара, който все още не е упражнил това право и е в процес на деколонизация ( 219 ).

244.

От гореизложеното следва, че въоръженият конфликт в Западна Сахара от 1976 г. до 1988 г. е международен въоръжен конфликт, което прави Хагският правилник от 1907 г. приложим към Западна Сахара.

245.

В този контекст следва да се прецени дали присъствието на Кралство Мароко в Западна Сахара е окупация по смисъла на член 42 от Хагския правилник от 1907 г., която Съюзът не може да признае и на която не може да оказва помощ или съдействие. Според тази разпоредба „[е]дна територия се смята за окупирана, когато фактически се намира под властта на неприятелската войска“.

246.

В това отношение е необходимо, най-напред, да се подчертае, че наличието на окупация е фактически въпрос ( 220 ). Запитващата юрисдикция, британската данъчна и митническа администрация и министърът на околната среда, храните и селското стопанство считат, че Западна Сахара се намира под мароканска окупация ( 221 ), което се потвърждава от Резолюция 34/37 на Общото събрание на ООН ( 222 ), на която Съдът се позовава в точки 35 и 105 от решение от 21 декември 2016 г., Съвет/Front Polisario (C‑104/16 P, EU:C:2016:973).

247.

Освен това, наличието на мароканска окупация над Западна Сахара е широко признато ( 223 ), дори и от Hans Corell ( 224 ), който в качеството си на заместник-генерален секретар по правните въпроси на ООН и юридически съветник е дал правно становище относно законността на взетото от мароканските власти решение да сключат с чуждестранни дружества договори за проучване на подземните ресурси на Западна Сахара ( 225 ).

248.

Накрая, според Международния съд, за да се разбере дали „една държава, чиито въоръжени сили се намират на територията на друга държава след военна намеса, е „окупационна власт“ по смисъла, който влага в това понятие jus in bello, [трябва да се прецени] дали има достатъчно доказателства за това, че власт[та] [на неприятелската армия] действително е установена и упражнявана във въпросните зони от държавата, осъществила намесата“ ( 226 ).

249.

Ясно е, че такъв е случаят с по-голямата част от Западна Сахара, простираща се на запад от пясъчната стена, изградена и наблюдавана от мароканската армия, и намираща се под властта на Кралство Мароко след анексирането ѝ на два етапа (през 1976 г. и 1979 г.) ( 227 ). Оттогава тя се управлява организирано ( 228 ) от Кралство Мароко без съгласието на народа на Западна Сахара, който още не е упражнил правото си на самоопределение ( 229 ).

250.

Уместно е да се отбележи, от друга страна, че окупацията не обхваща само сухоземната територия, а се разпростира и върху вътрешните води и териториалното море ( 230 ). Тъй като ИИЗ не попада под суверенитета на крайбрежната държава, окупацията не се разпростира и спрямо нея, но окупационната власт в крайбрежната територия, в случая Кралство Мароко, може да упражнява в тази зона юрисдикцията, която морското право предоставя на крайбрежната територия ( 231 ).

251.

Що се отнася до способността на една окупационна власт да сключва международни споразумения, приложими към окупираната територия, следва да се отбележи, че от член 43 от Хагския правилник от 1907 г. ( 232 ) и от член 64, втора алинея от Четвъртата Женевска конвенция ( 233 ) следва, че окупационната власт може да промулгира закони, за да поддържа обществения живот и нормалното управление на окупираната територия ( 234 ). Както отбелязва Комисията, това правомощие, с което окупационната власт разполага в окупираната територия, включва способността за сключване на международни споразумения, приложими към посочената територия ( 235 ). В това отношение е уместно да се отбележи, че Международният съд не изключва изначално възможността третите лица да сключват международни споразумения, приложими към окупирана несамоуправляваща се територия, само с управляващата власт, която вече не изпълнява функциите си поради военната намеса ( 236 ).

252.

Когато сключва международно споразумение, приложимо към окупираната територия, окупационната власт трябва обаче да действа в това си качество, а не като суверен на окупираната територия ( 237 ), тъй като анексирането на окупираната територия е строго забранено ( 238 ).

253.

В този смисъл например Швейцарската конфедерация сключва с Временното коалиционно управление ( 239 ), действащо изрично от името на Република Ирак, споразумение за експортно застраховане ( 240 ), като приема, че „държавата окупатор разполага със законната власт в окупираната държава (член 43 от Хагската конвенция от 1907 г.), [което] означава по-специално, че окупационната власт може да промулгира закони или да сключва международни споразумения от името на окупираната държава“ ( 241 ). Тази практика намира подкрепа в резолюции 1483 (2003) от 23 май 2003 г. ( 242 ) и 1511 (2003) от 16 октомври 2003 г. ( 243 ) на Съвета за сигурност на ООН.

254.

От текста на това рамково споразумение ясно се вижда, че то не е сключено с окупационните власти на Република Ирак, а с Временното коалиционно управление, което „при спазване на законите и обичаите на войната […] временно има правомощия на правителствена власт в Ирак“ ( 244 ). Следователно не става въпрос за признаване от страна на Швейцарската конфедерация на незаконосъобразно положение, произтичащо от нарушаването на ненарушими норми на международния обичай, които включват задължения erga omnes.

255.

В случая текстът на Споразумението за риболов и на Протокола от 2013 г. не сочи изрично, че те са сключени с Кралство Мароко в качеството му на окупационна власт в Западна Сахара. Обратно, по всичко личи, че Кралство Мароко е сключило тези споразумения като суверен на Западна Сахара. Следователно, противно на твърденията на Комисията в точка 139 от нейното писмено становище, член 43 от Хагския правилник от 1907 г. и член 64, втора алинея от Четвъртата Женевска конвенция не позволяват сключването на Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г. под формата и по начина, по който те са сключени, дори и ако Кралство Мароко е трябвало да се счита за окупационна власт в Западна Сахара.

256.

Западна Сахара е несамоуправляваща се територия в процес на деколонизация. На това основание експлоатацията на нейните природни богатства попада в обхвата на член 73 от Устава на Организацията на обединените нации и на обичайния принцип за постоянен суверенитет върху природните ресурси ( 245 ). Нещо повече, в Резолюция III, приложена към заключителния акт на Третата конференция на Обединените нации по морско право, КООНМП предвижда, че „в случая на територия, чийто народ не е достигнал пълна независимост или друг режим на автономия, признат от Обединените нации, или на територия под колониална зависимост, разпоредбите, отнасящи се до данъците и лихвите, разглеждани в [КООНМП], се прилагат в полза на народа на тази територия с цел да се способства за неговото благоденствие и развитие“.

257.

В този контекст експлоатацията на природните ресурси на несамоуправляваща се територия, включително експлоатирането на рибните ресурси в прилежащите към тази територия води, следва да бъде в полза на нейния народ ( 246 ).

258.

Тъй като е окупационна власт в Западна Сахара ( 247 ), Кралство Мароко е обвързано от член 55 от Хагския правилник от 1907 г., който се отнася до експлоатацията на общественото имущество на окупираната държава. Съгласно този член „[д]ържавата окупаторка се смята за управител и плодоползвател на обществените сгради, недвижимите имущества, горите и земеделските стопанства в завзетата страна, които принадлежат на неприятелската държава. Тя трябва да запази субстанцията на тия имущества и да ги управлява съобразно правилата на плодоползването“.

259.

Както Комисията, така и аз считам, че член 55 от Хагския правилник от 1907 г. може да се приложи и към рибните ресурси в морските зони, разположени по протежението на бреговете на окупираната територия.

260.

Плодоползването е правото да се ползват чужди вещи (jus utendi) и да се получават плодовете от тях (jus fruendi), без да се засяга същността им ( 248 ). Това означава, че окупационната власт не може да се разпорежда с общественото имущество на окупираната държава, но може да го експлоатира, да получава и продава плодовете от него и да използва приходите от разпореждането с плодовете от тази експлоатация, без обаче тази експлоатация да води до разхищение или изоставяне на въпросното имущество или до загуба на икономическата му стойност, нито пък да надхвърля необходимото или обичайното ( 249 ).

261.

Текстът на член 55 не предвижда никакво специално ограничение във връзка с целите на разпореждането с плодовете от експлоатираната обществена собственост ( 250 ). Въпреки това се приема, че „членове 53, 55 и 56 [от Хагския правилник от 1907 г.] относно обществената собственост ясно показват, че съгласно законите на войната икономиката на окупираната страна следва да понася единствено окупационните разходи […]; нещо повече, тези разходи могат да ѝ бъдат наложени единствено доколкото са посилни за нея“ ( 251 ).

262.

Освен това експлоатацията на обществената собственост за задоволяване на нуждите на народа на окупираната територия е допустима съгласно член 55 от Хагския правилник от 1907 г., още повече при продължителна окупация ( 252 ).

263.

Така по време на окупацията на Ирак Съединените американски щати, Обединеното кралство и членовете на коалицията незабавно приемат, че „иракският петрол трябва да бъде защитен и използван за благото на иракския народ“ ( 253 ) и в съответствие с точка 20 от Резолюция 1483 (2003) на Съвета за сигурност на ООН основават Фонда за развитие на Ирак ( 254 ), за да превеждат в него всички приходи от износа на петрол, петролни продукти и природен газ от Ирак в очакване на съставянето на представително иракско правителство, признато от международната общност.

264.

Най-напред следва да се отбележи, че нормите на международното хуманитарно право, сред които е и член 55 от Хагския правилник от 1907 г., са lex specialis спрямо останалите норми на международното право, включително правата на човека, които също могат да бъдат приложими в същия фактически контекст ( 255 ).

265.

Впрочем по отношение на принципа на постоянен суверенитет върху природните ресурси Международният съд приема, че „от нищо […] не следва, че [той] се прилага в частния случай на плячкосване и експлоатация на някои природни ресурси от личния състав на армията на държавата, която извършва военна намеса на територията на друга държава“ ( 256 ).

266.

В настоящия случай обаче не става въпрос за плячкосване и експлоатация на природни ресурси от отделни лица от личния състав на армията, а за официална политика на системна експлоатация на рибните ресурси ( 257 ), установена съвместно от Кралство Мароко и Съюза.

267.

В този смисъл някои случаи могат да попаднат в приложното поле само на международното хуманитарно право; или само на приложимото към експлоатацията на природните ресурси на несамоуправляващите се територии право; докато други могат да попаднат едновременно в приложното поле на тези два клона на международното право ( 258 ).

268.

Както отбелязва Комисията в точка 43 от отговора си на поставените от Съда писмени въпроси, приложимите към несамоуправляващите се и към окупираните територии правни режими не са взаимноизключващи се. Нещо повече, що се отнася до настоящото дело, принципът на постоянен суверенитет върху природните ресурси и член 55 от Хагския правилник от 1907 г. в едно отношение водят до един и същи извод, а именно че експлоатацията на природните ресурси на Западна Сахара (в качеството ѝ на несамоуправляваща се и окупирана територия) не бива икономически да облагодетелства Кралство Мароко (освен окупационните разходи, доколкото са посилни за Западна Сахара), а да се извършва в полза на народа на Западна Сахара.

269.

В това отношение е уместно да се припомни, че както Съветът, така и Комисията се съгласяват, че експлоатацията на риболовните зони, разположени по протежението на бреговете на Западна Сахара, трябва да се извършва в полза на народа на тази територия, като в същото време считат, че разпоредбите на Споразумението за риболов и на Протокола от 2013 г. могат да гарантират, че това е така.

270.

Не споделям това становище поради следните причини.

271.

Следва да се отбележи, че Споразумението за риболов предвижда устойчива експлоатация (на английски „sustainable exploitation“) на рибните запаси ( 259 ) и в този смисъл не води до изчерпване на тези ресурси. На това основание Споразумението за риболов на пръв поглед изглежда в съответствие както с правилата на плодоползването, към които препраща член 55 от Хагския правилник от 1907 г. ( 260 ), така и с принципа на постоянен суверенитет върху природните ресурси. Всъщност експлоатация на прилежащите към Западна Сахара води, която би довела до изчерпване на рибните запаси, не би могла да се счита за извършвана в полза на народа на тази територия.

272.

Въпреки това от член 2 от Регламент № 764/2006, от формулярите с данни за риболовни зони № 3—6 ( 261 ) и от дадената от Комисията в съдебното заседание информация ( 262 ) се установява, че в голямата си част експлоатацията, предвидена в Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г., се отнася почти изцяло до прилежащите към Западна Сахара води. Всъщност уловът само в риболовна зона № 6 (която обхваща единствено прилежащите към Западна Сахара води) представлява около 91,5 % от целия улов в рамките на експлоатацията на рибни ресурси, установена със Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г.

273.

Следователно ако Споразумението за риболов се отнася почти изцяло само до Западна Сахара и прилежащите ѝ води, това означава, че финансовото участие, изплащано на Кралство Мароко от Съюза в съответствие с член 7 от Споразумението за риболов, би трябвало също, както Съветът и Комисията приемат, да ползва почти само народа на Западна Сахара (освен ако не се използва за покриване на окупационните разходи, доколкото същите са посилни за тази територия) ( 263 ).

274.

Член 3, параграф 1 от Протокола от 2013 г. предвижда обаче, че годишното финансово участие в размер на 40 милиона евро се разпределя на две части, едната в размер на 30 милиона евро, изплащана на основание член 7 от Споразумението за риболов (16 милиона евро като финансова компенсация за достъпа до рибните ресурси и 14 милиона евро като подкрепа за секторната политика на Мароко в областта на рибарството), а втората, в размер на 10 милиона евро, съответстващи на прогнозната стойност на таксите, дължими от корабособствениците от Съюза за разрешителните за риболов, предоставени в изпълнение на член 6 от Споразумението за риболов.

275.

В съответствие с член 3, параграф 4 от Протокола от 2013 г. това финансово участие се заплаща на главния ковчежник на Кралство Мароко по сметка, открита в Държавната хазна на Кралство Мароко (докато в случая с окупацията на Ирак приходите от продажбата на петрол са внасяни във Фонда за развитие на Ирак).

276.

Що се отнася до начина на използването му, член 3, параграф 5 и член 6, параграф 1 от Протокола от 2013 г. предвиждат, че мароканските власти имат пълна свобода относно употребата на годишното финансово участие в размер на 40 милиона евро, докато по отношение на предвидените 14 милиона евро (подкрепа за секторната политика на Мароко в областта на рибарството) тези разпоредби въвеждат механизъм, чрез който Съюзът да проследява и надзирава в рамките на съвместен комитет използването им от мароканските власти.

277.

В съответствие с член 5, параграф 6 от Протокола от 2013 г. обаче този механизъм позволява само общо проследяване на „очакваното икономическо и социално въздействие [на Споразумението за риболов], и по-специално въздействието върху заетостта, инвестициите и всяко количествено измеримо отражение на осъществените дейности, както и географското им разпределение“.

278.

Според Комисията този механизъм за проследяване ѝ е позволил да се увери, че за периода на действие на Протокола от 2013 г. (2014—2018) 54 милиона евро са били или ще бъдат използвани за построяването на тържища от ново поколение, рибарски селища и оборудвани места за разтоварване и аквакултурни дейности, както и че около 80 % от финансираните посредством това участие проекти се осъществяват в Западна Сахара.

279.

По мое мнение това показва, че нито Споразумението за риболов, нито Протоколът от 2013 г. съдържат необходимите юридически гаранции за това, че експлоатацията на рибните ресурси отговаря на изискванията на критерия, съобразно който тя трябва да е в полза на народа на Западна Сахара.

280.

Първо, Протоколът от 2013 г. не съдържа никакво задължение за Кралство Мароко да употреби изплащаното от Съюза финансово участие в полза на народа на Западна Сахара пропорционално на количеството улов от прилежащите към Западна Сахара води. Обратно, макар 91,5 % от улова да е осъществен само в риболовна зона № 6 (която включва само прилежащите към Западна Сахара води), едва 35 % от финансовото участие (14 от 40 милиона евро) са обхванати от механизма за проследяване, предвиден в член 6 от Протокола от 2013 г.

281.

Второ, няма никакво доказателство, че тези 14 милиона евро действително са употребени в полза на народа на Западна Сахара. Напротив, представените от Комисията данни сочат, че от 160 милиона евро, подлежащи на изплащане за период от четири години (2014—2018), само 54 милиона евро (или 33,75 %) са били използвани за развитие на проекти, 80 % от които в Западна Сахара.

282.

Трето, обстоятелството, че 80 % от проектите, които се ползват от посочените 54 милиона евро, се осъществяват в Западна Сахара, само по себе си не означава нищо. Важното е да се установи каква част от тази сума от 54 милиона евро е предназначена за финансиране на проекти в Западна Сахара, но Комисията не дава тази информация.

283.

Накрая, следва да се подчертае, че член 49, параграф 6 от Четвъртата Женевска конвенция забранява на окупационната власт да „премества части от собственото си цивилно население в завзетата от нея територия“ ( 264 ). Въпреки това в Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. липсва разпоредба, която да задължава Кралство Мароко да използва частта от финансовото участие, съответстваща на експлоатацията на рибни ресурси в риболовните зони, разположени по протежението на бреговете на Западна Сахара, по начин, който би бил от полза най-вече за „сахрави, които са коренните жители на територията“ ( 265 ) или за „сахрави, които са коренното население на територията“ ( 266 ).

284.

Например формулярът с данни за риболовна зона № 6 (промишлен пелагичен риболов) предвижда задължение на корабите на Съюза да бъдат наемани от 2-ма до 16 „марокански моряци“ в зависимост от тонажа на кораба ( 267 ), въпреки че тази риболовна зона изцяло попада в прилежащите към Западна Сахара води.

285.

Ето защо считам, че разпоредбите на Споразумението за риболов и на Протокола от 2013 г. не дават никакви гаранции, че експлоатацията на рибните ресурси на прилежащите към Западна Сахара води се извършва в полза на народа на тази територия. В този смисъл оспорените актове не са в съответствие нито с принципа на постоянен суверенитет върху природните ресурси ( 268 ), нито с член 55 от Хагския правилник от 1907 г., нито със задължението на Съюза да не признава незаконосъобразно положение, произтичащо от нарушаването на тези разпоредби, и да не оказва помощ или съдействие за запазването на това положение.

286.

От гореизложеното следва, че доколкото се прилагат към територията на Западна Сахара и прилежащите ѝ води, Споразумението за риболов и Протоколът от 2013 г. са несъвместими с член 3, параграф 5 ДЕС, член 21, параграф 1, първа алинея ДЕС, член 21, параграф 2, букви б) и в) ДЕС, член 23 ДЕС и член 205 ДФЕС, които налагат на Съюза задължението да спазва стриктно международното право във външната си дейност.

287.

Регламент № 764/2006, Решение 2013/785 и Регламент № 1270/2013 противоречат на член 3, параграф 5 ДЕС, член 21, параграф 1, първа алинея ДЕС, член 21, параграф 2, букви б) и в) ДЕС, член 23 ДЕС и член 205 ДФЕС, доколкото одобряват и допускат прилагане на Споразумението за риболов и Протокола от 2013 г. към територията на Западна Сахара и прилежащите ѝ води.

288.

В това отношение в съдебното заседание Comader и Комисията твърдят, че задължението да не бъде признавано незаконосъобразно положение, произтичащо от нарушаването на норми на международното право erga omnes, и да не се оказва помощ или съдействие за запазване на това положение, не може да води до забрана за сключване на международни споразумения, допринасящи за икономическото развитие на народа на Западна Сахара, тъй като подобна забрана в крайна сметка би била в негова вреда.

289.

Така те се позовават на точка 125 от съвещателното мнение за Намибия ( 269 ), в което Международният съд приема, че „непризнаването на южноафриканското управление на територията не би трябвало да доведе до лишаване на намибийския народ от предимствата, които може да извлече от международното сътрудничество“ ( 270 ).

290.

По мое мнение това ограничение на задължението за непризнаване няма никакво отношение към настоящото дело.

291.

Първо, Комисията вече е опитала да използва същата точка 125 от съвещателното мнение за Намибия, за да обоснове приемането от страна на британските митнически органи на сертификатите за движение на селскостопански стоки с произход от окупираната кипърска територия, издадени от т.нар. „Севернокипърска турска република“, която не е призната от Съюза и неговите държави членки ( 271 ). Съдът обаче отхвърля този подход, като приема, че не може да се направи никаква аналогия между положението на Намибия и продължаващата военна окупация на Северен Кипър ( 272 ). По мое мнение същото се отнася и до настоящото положение.

292.

Второ, ограничението на задължението за непризнаване, установено от Международния съд в точка 125 от съвещателното мнение за Намибия, за да не бъде лишен намибийският народ от предимствата, които е можел да извлече от международното сътрудничество, не би могло да оправдае сключването на международни търговски споразумения. От една страна, сключването на такива споразумения попада в обхвата на задължението за непризнаване ( 273 ). От друга страна, примерите за предимствата, от които намибийският народ е трябвало да продължи да се ползва, далеч не включват международните търговски споразумения. Всъщност дадените от Международния съд примери се отнасят до гражданската регистрация на раждания, бракове или смърт, „пренебрегването на последиците от които би било само в ущърб на живеещите на територията“ ( 274 ).

293.

От гореизложеното следва, че оспорените актове, които са приложими към територията на Западна Сахара и прилежащите ѝ води, доколкото те попадат под суверенитета или юрисдикцията на Кралство Мароко, са в разрез със задължението на Съюза да зачита правото на самоопределение на народа на тази територия и задължението му да не признава незаконосъобразно положение, произтичащо от нарушаването на това право, и да не оказва помощ или съдействие за запазването на това положение. Нещо повече, що се отнася до експлоатацията на природните ресурси на Западна Сахара, оспорените актове не установяват необходимите гаранции, че експлоатацията се извършва в полза на народа на тази територия.

294.

Съветът иска от Съда „временно да ограничи последиците от обявяването на невалидността [на Регламент № 764/2006, на Решение 2013/785 и на Регламент № 1270/2013], за да може Съюзът да вземе необходимите мерки, които се налагат в съответствие със задълженията му по силата на международното право“ ( 275 ).

295.

Без да излага други мотиви в подкрепа на искането си, така Съветът иска последиците на оспорените актове да бъдат запазени за ограничен период от време, както това е направено например в решение от 3 септември 2008 г., Kadi и Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия (C‑402/05 P и C‑415/05 P, EU:C:2008:461) ( 276 ). Следва обаче да се подчертае, че Протоколът от 2013 г., който е част от Споразумението за риболов ( 277 ) и е необходим за прилагането му, ще изтече на 14 юли 2018 г. ( 278 ). Тъй като периодът между обявяването на решението през 2018 г. и изтичането на срока на действие на този протокол е твърде кратък, не съм убеден, че запазването на последиците на оспорените актове би имало смисъл. Във всеки случай причините, които са мотивирали запазването на последиците на оспорения акт за период от три месеца по делото, в което е постановено решение от 3 септември 2008 г., Kadi и Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия (C‑402/05 P и C‑415/05 P, EU:C:2008:461) ( 279 ), не са налице в настоящия случай.

296.

Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори първо на четвъртия, а след това на третия преюдициален въпрос, поставен от High Court of Justice (England & Wales), Queen’s Bench Division (Administrative Court) (Висш съд (Англия и Уелс), общо гражданско отделение (административен състав), Обединено кралство), по следния начин: