—

за A, от T. Frad, Rechtsanwalt,

—

за B и др., от A. Egger, Rechtsanwalt,

—

за австрийското правителство, от G. Hesse, в качеството на представител,

—

за германското правителство, от T. Henze и J. Kemper, в качеството на представители,

—

за френското правителство, от G. de Bergues, D. Colas и B. Beaupère-Manokha, в качеството на представители,

—

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от L. D’Ascia, avvocato dello Stato,

—

за Европейската комисия, от W. Bogensberger, H. Krämer и A.‑M. Rouchaud-Joët, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 267 ДФЕС, както и на член 24 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между A и B и др. относно иск за обезщетение за вреди, който последните са подали срещу A пред австрийските съдилища.

3

Съображения 2, 11 и 12 от Регламент № 44/2001 гласят:

[…]

4

Член 2, параграф 1 от този регламент гласи:

„При условията на настоящия регламент, искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“.

5

Съгласно член 3 от посочения регламент:

„1.   Срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в съдилищата на друга държава членка само при съблюдаване на правилата, установени в раздели 2—7 от настоящата глава.

2.   По-специално правилата за национална компетентност, установени в приложение I, няма да се прилагат в техен ущърб“.

6

Член 24 от Регламент № 44/2001, който се намира в озаглавения „Пророгация на компетентност“ раздел 7 от глава II, предвижда:

„Извън компетентността, която произтича от други разпоредби на настоящия регламент, компетентен е този съд на държава членка, пред който се яви ответникът. Това правило не се прилага, когато ответникът се явява, за да оспори компетентността на съда, или когато друг съд има изключителна компетентност по силата на член 22“.

7

Член 26 от същия регламент, който се намира в озаглавения „Проверка на компетентността и допустимостта“ раздел 8 от тази глава, гласи:

„1.   Когато срещу ответник с местоживеене в една държава членка е предявен иск в съд на друга държава членка и той не се яви, съдът служебно прогласява, че не е компетентен, освен ако компетентността му произтича от разпоредбите на настоящия регламент.

2.   Съдът спира разглеждането на делото дотогава, докато не бъде доказано, че ответникът е могъл да получи документа за образуване на производството, или равностоен документ в достатъчен срок, който да му позволи да организира защитата си, или че са били предприети всички необходими стъпки за тази цел.

[…]“.

8

В член 34, точка 2 от Регламент № 44/200, който се намира в глава III, озаглавена „Признаване и изпълнение“, се посочва, че съдебно решение не се признава, когато „то е постановено в отсъствие на страната, ако на ответника не е връчен документът за образуване на производството или равностоен документ в достатъчен срок, за да има възможност да организира защитата си, освен ако ответникът не е успял да започне дело за оспорване на съдебното решение, когато е било възможно да стори това“.

9

Съгласно член 89, параграфи 1 и 2 от Федералния конституционен закон (Bundes-verfassungsgesetz, наричан по-нататък „B‑VG“) общите съдилища нямат правомощие да отменят обикновени закони поради неконституционосъобразността им. Oberster Gerichtshof, както и сезираните като втора инстанция съдилища са длъжни при съмнение относно конституционосъобразността на даден обикновен закон да отправят искане за отмяна на съответния обикновен закон до Verfassungsgerichtshof (Конституционния съд).

10

Член 92, параграф 1 от B‑VG гласи, че Oberster Gerichtshof е върховната инстанция по граждански и наказателни дела.

11

Съгласно член 140, параграф 1 от B‑VG Verfassungsgerichtshof е компетентен да се произнесе по неконституционосъобразността на обикновените закони, по-специално по искане на Oberster Gerichtshof, както и на сезираните като втора инстанция съдилища. Съгласно член 140, параграфи 6 и 7 от B‑VG решението на Verfassungsgerichtshof за отмяна поради неконституционосъобразност на даден обикновен закон има общо действие и задължителна сила за всички съдилища и административни органи.

12

Член 115 от Гражданския процесуален кодекс (Zivilprozessordnung, наричан по-нататък „ZPO“) по принцип предвижда, че връчването на съдебни актове на лица с неизвестен адрес се извършва чрез публично обявление в базата данни на публичните обявления („Ediktsdatei“).

13

Съгласно член 116 от ZPO:

„По отношение на лицата, на които поради неизвестно местопребиваване връчването може да бъде извършено само чрез публично обявление, когато вследствие на връчването тези лица трябва да предприемат процесуални действия за защита на правата си, и по-специално когато се връчва призовка за явяване пред съд, съдът трябва да назначи служебно или по искане особен представител на отсъстващия ответник (член 9 [от ZPO])“.

14

Съгласно член 117 от ZPO назначаването на особен представител се публикува като публично обявление в базата данни на публичните обявления.

15

На 12 октомври 2009 г. В и др. са подали пред Landesgericht Wien иск за обезщетение за вреди срещу A, с който твърдят, че последният е отвлякъл в Казахстан техните съпрузи, съответно техните бащи.

16

Що се отнася до компетентността на австрийските съдилища, B и др. поддържат, че обичайното местоживеене на A е в съдебния район на сезираната юрисдикция.

17

След няколкократни опити за връчване Landesgericht Wien установява, че А вече не живее на адресите, където е търсен за връчване. На 27 август 2010 г. по искане на В и др. съдът назначава особен представител на отсъстващия ответник („Abwesenheitskurator“) съгласно член 116 от ZPO.

18

След като му е връчена исковата молба, особеният представител на отсъстващия ответник внася писмен отговор, в който моли искът да бъде отхвърлен и повдига множество възражения по същество, без обаче да оспорва международната компетентност на австрийските съдилища.

19

Едва след това упълномощено от А адвокатско дружество започва да го представлява и оспорва международната компетентност на австрийските съдилища. Във връзка с това то твърди, че назначаването на особен представител на отсъстващия ответник не може да обоснове международната компетентност на австрийските съдилища, доколкото този особен представител на отсъстващия ответник не е бил в контакти с А и не е познавал настъпилите в Казахстан релевантни обстоятелства. Относно местоживеенето си А посочва, че преди подаване на исковата молба срещу него е напуснал окончателно Австрия. Твърдейки, че съществува опасност за живота му, А не предоставя на съда информация относно местоживеенето си и иска за в бъдеще всички връчвания да бъдат извършвани чрез упълномощеното адвокатско дружество.

20

Landesgericht Wien обявява, че няма международна компетентност и отхвърля иска. Посочената юрисдикция приема, че местоживеенето на A е на територията на Република Малта и че явяването на особения представител на отсъстващия ответник не е равностойно на явяване пред съд по смисъла на член 24 от Регламент № 44/2001.

21

Oberlandesgericht Wien уважава подадената жалба от В и др. срещу това решение и отхвърля възражението за липса на международна компетентност. Според посочената юрисдикция националните съдилища са длъжни съгласно член 26 от Регламент № 44/2001 да проверяват международната си компетентност само в случай на неявяване на ответника. Съгласно австрийското право обаче процесуалните действия на особения представител на отсъстващия ответник, който е задължен да защитава интересите на този ответник, имат същите правни последици, както действията на представителя по пълномощие.

22

А подава пред Oberster Gerichtshof ревизионна жалба, в която твърди, че му е нарушено правото на защита, предвидено в член 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), и в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“). От своя страна В и др. поддържат, че посочените разпоредби на ЕКПЧ и на Хартата гарантират също така основното им право на ефективни правни средства за защита, налагащо назначаването на особен представител на отсъстващия ответник съгласно член 116 от ZPO.

23

Според представените от Oberster Gerichtshof данни към датата на подаване на исковата молба местоживеенето на A е било в Малта. Доколкото назначеният за А особен представител на отсъстващия ответник не е оспорил международната компетентност на австрийските съдилища, се поставя въпросът дали писменият отговор, представен от този особен представител на отсъстващия ответник, обвързва А и дали е равностоен на „явяване“ пред съд по смисъла на член 24 от Регламент № 44/2001. Във връзка с това Oberster Gerichtshof отбелязва, че съгласно член 116 от ZPO широкото право на представителство на особения представител на отсъстващ ответник може едновременно да бъде считано като необходимо, за да се гарантира основното право на ефективни правни средства за защита на В и др., и като несъвместимо с основното право на А на изслушване.

24

В този контекст запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно постоянната съдебна практика тя изключва във всеки отделен случай прилагането на законови разпоредби, които противоречат на правото на Съюза съгласно принципа на предимство на това право. С решение от 14 март 2012 г. по дело U 466/11 обаче Verfassungsgerichtshof се отклонява от тази съдебна практика, като приема, че на основание член 140 от B‑VG контролът ѝ за конституционосъобразност на националните закони в рамките на производството за общ контрол на законите („Verfahren der generellen Normenkontrolle“) трябва да се разшири, като обхване разпоредбите на Хартата. Всъщност в рамките на това производство гарантираните от ЕКПЧ права могат да бъдат предявявани пред нея в качеството си на права с конституционен ранг. По този начин Verfassungsgerichtshof приема, че принципът на равностойност, така както произтича от практиката на Съда, налага това общо производство за контрол на законите да обхваща и гарантираните от Хартата права.

25

Според Oberster Gerichtshof вследствие на това решение австрийските съдилища не могат по собствена инициатива да оставят без приложение закон, който противоречи на Хартата, а са длъжни, „без да се нарушава възможността за сезиране на Съда с преюдициален въпрос“, да отправят до Verfassungsgerichtshof искане за отмяна на този закон в неговата цялост. Освен това последният е приел, че в хипотеза, при която гарантирано от австрийската конституция право има същото приложно поле като гарантирано от Хартата право, не следва да се отправя до Съда преюдициално запитване на основание член 267 ДФЕС. В тази хипотеза тълкуването на Хартата е ирелевантно за произнасянето по искането за отмяна на даден закон в неговата цялост, като решението може да се постанови въз основа на правата, гарантирани от австрийската конституция.

26

Запитващата юрисдикция иска да установи дали принципът на равностойност налага разширяване на производството за инцидентен контрол за конституционосъобразност на гарантираните от Хартата права, доколкото това производство би удължило времетраенето на съдебното производство и би увеличило съдебните разноски. Целта на цялостното коригиране на законодателството посредством отмяната на противоречащия на Хартата закон би могла също така да бъде постигната след приключване на производството. Освен това обстоятелството, че гарантирано от австрийската конституция право и изведено от Хартата право имат едно и също приложно поле, не би могло да освободи от задължението за отправяне на преюдициално запитване. Не би могла да се изключи възможността тълкуването на Verfassungsgerichtshof на това основно право да се отклони от това на Съда и следователно решението му да засегне произтичащите от Регламент № 44/2001 задължения.

27

При тези обстоятелства Oberster Gerichtshof решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

28

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали правото на Съюза, и по-специално член 267 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата по главното производство, съгласно която произнасящи се като въззивна или последна инстанция общи съдилища са длъжни, когато считат, че даден национален закон противоречи на член 47 от Хартата, в рамките на висящото пред тях производство да сезират Конституционния съд с цел отмяна на закона в неговата цялост, вместо само да се задоволят с това да не прилагат закона в конкретния случай.

29

Макар в първия въпрос поради съдебната практика на Verfassungsgerichtshof запитващата юрисдикция да се позовава единствено на принципа на равностойност, като обосновава този принцип със задължението да поискат отмяна в неговата цялост на всеки противоречащ на Хартата закон, от мотивите на акта, с който е отправено преюдициалното запитване, става ясно, че тази юрисдикция по-специално изпитва съмнения относно съответствието на посочената съдебна практика със задълженията на общите съдилища съгласно член 267 ДФЕС и съгласно принципа на предимство на правото на Съюза.

30

В това отношение от акта за преюдициално запитване е видно, че според цитираната в точка 24 от настоящото решение съдебна практика на Verfassungsgerichtshof общите съдилища, които се произнасят като въззивна или последна инстанция, са длъжни в приложение на производство за отмяна на законите в тяхната цялост съгласно членове 89 и 140 от B‑VG да сезират горепосочения съд, когато приемат, че даден закон противоречи на Хартата. Като се има предвид обаче, че искането за отмяна на законите в тяхната цялост трябва да се направи в рамките на висящото производство пред общите съдилища, запитващата юрисдикция счита, че те не могат непосредствено да се произнесат по спора, с който са сезирани, като оставят без приложение закон, който според тях противоречи на Хартата.

31

Освен това, що се отнася до последиците от тази конституционна съдебна практика относно произтичащото от член 267 ДФЕС задължение, запитващата юрисдикция отбелязва единствено, че задължението да се отправи искане към Verfassungsgerichtshof за всеки противоречащ на Хартата закон, не възпрепятства възможността да отправи преюдициално запитване до Съда, без при това да се уточнява дали тази възможност е обвързана с определени условия.

32

Все пак от представената пред Съда преписка, към която е приложено решението на Verfassungsgerichtshof, цитирано в точка 24 от настоящото решение, е видно, че задължението да се иска от него отмяна на законите в тяхната цялост, не възпрепятства възможността на общите съдилища да сезират Съда, като съгласно използваната от Verfassungsgerichtshof формулировка, която е взета от практиката на Съда в решение Melki и Abdeli (C‑188/10 и C‑189/10, EU:C:2010:363, т. 57), с всеки преюдициален въпрос, който счетат за необходим, и във всеки момент от производството, който според тях е подходящ, включително след приключването на производство за инцидентен контрол за конституционност, да приемат всички необходими мерки за временна съдебна защита и след приключването на производството за инцидентен контрол за конституционност да оставят без приложение националната законова разпоредба, която противоречи на правото на Съюза. Както е видно от точка 42 от решението на Verfassungsgerichtshof, в това отношение той счита, че е важно Съдът да не бъде лишен от възможността да извършва контрол за валидност на вторичното право на Съюза спрямо първичното право и Хартата.

33

Отговорът на първия въпрос следва да бъде даден именно в светлината на тези обстоятелства.

34

В това отношение следва да се припомни, че член 267 ДФЕС оправомощава Съда да се произнася по преюдициални запитвания както относно тълкуването на Договорите и актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, така и относно валидността на тези актове. Втората алинея от този член гласи, че национална юрисдикция може да отправя такива въпроси до Съда, ако счита, че по тези въпроси е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, а третата алинея на същата разпоредба — че тя е длъжна да сезира Съда, ако решенията ѝ не подлежат на обжалване съгласно националното право.

35

На първо място, от това следва, че макар да е възможно при определени обстоятелства да е по-удачно фактическата обстановка по делото да е установена и проблемите от чисто вътрешноправен характер да са решени към момента на препращането на въпроса до Съда (вж. решения Irish Creamery Milk Suppliers Association и др., 36/80 и 71/80, EU:C:1981:62, т. 6, Meilicke, C‑83/91, EU:C:1992:332, т. 26, както и JämO, C‑236/98, EU:C:2000:173, т. 31), националните юрисдикции разполагат с възможно най-широко право да сезират Съда, ако счетат, че висящото пред тях дело повдига въпроси във връзка с тълкуването или преценката на валидността на разпоредбите на правото на Съюза, по които въпроси те трябва да вземат решение (вж. по-специално решения Rheinmühlen-Düsseldorf, 166/73, EU:C:1974:3, т. 3, Mecanarte, C‑348/89, EU:C:1991:278, т. 44, Cartesio, C‑210/06, EU:C:2008:723, т. 88, както и Melki и Abdeli, EU:C:2010:363, т. 41).

36

На второ място, Съдът вече е постановил, че националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на нормите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост сам вземе решение да не приложи национална разпоредба, която им противоречи, дори тя да е приета впоследствие, без да е необходимо да изисква или да изчаква премахването на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред (вж. по-специално решения Simmenthal, 106/77, EU:C:1978:49, т. 21 и 24, Filipiak, C‑314/08, EU:C:2009:719, т. 81, Melki и Abdeli, EU:C:2010:363, т. 43 и цитираната съдебна практика, както и Åkerberg Fransson, C‑617/10, EU:C:2013:105, т. 45).

37

Всъщност всяка разпоредба на национална правна система и всяка законодателна, административна или съдебна практика, която може да намали ефективността на правото на Съюза, поради факта че отказва на компетентния да прилага това право съд правомощието в самия момент на прилагането да извърши всичко необходимо, за да изключи прилагането на националните законови разпоредби, които евентуално представляват пречка за пълното действие на нормите на Съюза, е несъвместима с изискванията, произтичащи от самото естество на правото на Съюза (вж. решения Simmenthal, EU:C:1978:49, т. 22, Factortame и др., C‑213/89, EU:C:1990:257, т. 20, както и Åkerberg Fransson, EU:C:2013:105, т. 46 и цитираната съдебна практика). Такъв би бил случаят при противоречие между разпоредба на правото на Съюза и национален закон, ако разрешаването на такова противоречие е предоставено на орган със свои собствени правомощия за преценка, различен от съда, който е длъжен да осигури прилагането на правото на Съюза, макар такава пречка за пълното действие на това право да е само временна (вж. решения Simmenthal, EU:C:1978:49, т. 23, както и Melki и Abdeli, EU:C:2010:363, т. 44).

38

На трето място, Съдът е постановил, че ако националната юрисдикция, разглеждаща свързан с правото на Съюза спор, прецени, че дадена национална разпоредба противоречи не само на правото на Съюза, но и на конституцията, тя не е лишена от правото, съответно не е освободена от задължението по член 267 ДФЕС да сезира Съда с въпроси относно тълкуването или валидността на правото на Съюза, поради факта че установяването на противоконституционността на вътрешноправна норма задължително предполага сезиране на Конституционния съд. Всъщност ефективното прилагане на правото на Съюза би било застрашено, ако задължението за сезиране на Конституционния съд може да попречи на националния съд, разглеждащ спор, по отношение на който се прилага правото на Съюза, да упражни предоставеното му по член 267 ДФЕС право да отправи до Съда въпросите относно тълкуването или валидността на правото на Съюза, за да му даде възможност да прецени дали дадена национална норма е съвместима с него (решение Melki и Abdeli, EU:C:2010:363, т. 45 и цитираната съдебна практика).

39

Като се има предвид съдебната практика, припомнена в точки 35—38 от настоящото решение, функционирането на установената с член 267 ДФЕС система на сътрудничество между Съда и националните юрисдикции и принципът на предимство на правото на Съюза изискват националният съд да може да сезира Съда с всеки преюдициален въпрос, който счита за необходим, и във всеки момент от производството, който според него е подходящ, включително след приключването на производство за инцидентен контрол за конституционност (вж. в този смисъл решение Melki и Abdeli, EU:C:2010:363, т. 51 и 52).

40

Освен това, доколкото националното право предвижда задължение за иницииране на производство за инцидентен общ контрол за конституционност на законите, функционирането на установената с член 267 ДФЕС система изисква националният съд да може, от една страна, да приеме всяка необходима мярка, за да обезпечи временната съдебна защита на гарантираните от правото на Съюза права, и от друга страна, след приключването на производството за инцидентен контрол за конституционност да остави националната законова разпоредба без приложение, ако счита, че тя противоречи на правото на Съюза (вж. решение Melki и Abdeli, EU:C:2010:363, т. 53).

41

Що се отнася, на последно място, до едновременното прилагане на гарантираните от националната конституция основни права, както и на гарантираните от Хартата права, по отношение на национална правна уредба, прилагаща правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, следва да се отбележи, че приоритетът на производството за инцидентен контрол за конституционността на национален закон, съдържанието на който се свежда до транспонирането на императивните разпоредби на директива на Съюза, не може да засяга компетентността на Съда, който единствен има право да установи невалидността на акт на Съюза, и в частност на директива, доколкото тази компетентност е предоставена, за да се обезпечи правната сигурност, като се осигури еднакво прилагане на правото на Съюза (вж. в този смисъл решения Foto-Frost, 314/85, EU:C:1987:452, т. 15—20, IATA и ELFAA, C‑344/04, EU:C:2006:10, т. 27, Lucchini, C‑119/05, EU:C:2007:434, т. 53, както и Melki и Abdeli, EU:C:2010:363, т. 54).

42

Всъщност, когато като последица от приоритета на производството за инцидентен контрол за конституционност се стигне до отмяна на национален закон, чието действие се свежда до транспонирането на императивните разпоредби на директива на Съюза, поради противоречието на този закон с конституцията на страната, Съдът на практика може да бъде лишен от възможността да прецени — по искане на юрисдикциите на съответната държава членка, които разглеждат делото по същество — валидността на посочената директива с оглед на същите съображения, но във връзка с изискванията на първичното право, и по-специално на правата, признати с Хартата, която съгласно член 6 ДЕС има същата юридическа сила като Договорите (решение Melki и Abdeli, EU:C:2010:363, т. 55).

43

Преди инцидентният контрол за конституционността на даден закон, чието съдържание се свежда до транспонирането на императивните разпоредби на директива на Съюза, да може да се извърши с оглед на същите основания, на които се оспорва валидността на тази директива, националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, по принцип са длъжни съгласно член 267, трета алинея ДФЕС да поискат от Съда да се произнесе по валидността на посочената директива и да се съобразят с постановеното от Съда по преюдициалното запитване решение, освен ако самата юрисдикция, по чиято инициатива се извършва инцидентният контрол за конституционност, не е сезирала Съда с този въпрос на основание втората алинея от този член. Всъщност по отношение на национален закон за транспониране с такова съдържание въпросът дали директивата е валидна, има предварителен характер предвид задължението за транспонирането ѝ (решение Melki и Abdeli, EU:C:2010:363, т. 56).

44

Освен това, когато правото на Съюза предоставя на държавите членки свобода на преценка при прилагане на акт от правото на Съюза, националните органи и юрисдикции осигуряват спазването на основните права, гарантирани от националната конституция, стига да прилагат националните стандарти за защита на основните права, без да се намалява нивото на защита, предвидено от Хартата съгласно тълкуването на Съда, нито предимството, единството и ефективността на правото на Съюза (вж. в този смисъл решение Melloni, C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 60).

45

Що се отнася до принципа на равностойност, на който запитващата юрисдикция се позовава в акта си за преюдициално запитване, следва да се отбележи, че съгласно този принцип процесуалните правила относно съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от правото на Съюза, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешноправни съдебни производства (решения Transportes Urbanos y Servicios Generales, C‑118/08, EU:C:2010:39, т. 33 и Agrokonsulting‑04, C‑93/12, EU:C:2013:432, т. 36 и цитираната съдебна практика). Прилагането на принципа на равностойност обаче не може да освободи националните съдилища от стриктното съблюдаване на изискванията, произтичащи от член 267 ДФЕС, при прилагане на националните процесуални правила.

46

Предвид предходните съображения на първия въпрос следва да се отговори, че правото на Съюза, и по-специално член 267 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата по главното производство, съгласно която произнасящи се като въззивна или последна инстанция общи съдилища са длъжни, когато считат, че даден национален закон противоречи на член 47 от Хартата, да сезират по време на производството Конституционния съд с цел отмяна на закона в неговата цялост, вместо само да се задоволят с това да не прилагат закона в конкретния случай, когато приоритетът на това производство може да попречи — както преди отправянето на такова искане за отмяна до националната юрисдикция, която упражнява контрол за конституционност на законите, така и евентуално след решението на тази юрисдикция по посоченото искане — тези общи съдилища да упражнят правото, съответно да изпълнят задължението си да сезират Съда с преюдициални въпроси. От друга страна, правото на Съюза и по-специално член 267 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че допуска такава национална правна уредба, когато посочените общи съдилища имат възможност

Запитващата юрисдикция трябва да провери дали национална правна уредба може да се тълкува съобразно тези изисквания на правото на Съюза.

47

С втория и третия си въпрос, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция иска да установи по същество дали член 24 от Регламент № 44/2001 във връзка с член 47 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че когато съгласно националната правна уредба по отношение на ответник, на когото не е връчена искова молба или жалба за образуване на производство поради липса на известно местопребиваване, национален съд назначи особен представител на отсъстващ ответник, явяването на особения представител на отсъстващия ответник е равностойно на явяването пред съд на ответника по смисъла на член 24 от посочения регламент, с който се установява международната компетентност на този съд.

48

В самото начало следва да се посочи, че съгласно констатациите на запитващата юрисдикция към датата на подаване пред австрийските съдилища на исковата молба по разглеждания по главното производство спор А вече не е бил с местоживеене в тази държава членка. Освен това предмет на спора е иск за обезщетение за вреди от отвличания на лица, извършени не в Австрия, а в Казахстан. Ето защо се налага изводът, че международната компетентност на австрийските съдилища не произтича от член 2, параграф 1 от Регламент № 44/2001. Освен това не изглежда спорът по главното производство да има каквато и да било връзка с австрийската територия, от която да се установи компетентността на съдилищата съгласно разпоредбите на посочения регламент, освен ако по смисъла на член 24 от посочения регламент А не се е явил пред сезирания съд.

49

В това отношение от представената пред Съда преписка е видно, че особеният представител на отсъстващия ответник, назначен на основание член 116 от ZPO, разполага с широко право на представителство, включващо правото да се явява пред съд за отсъстващия ответник.

50

Съгласно постоянната съдебна практика обаче разпоредбите на Регламент № 44/2001 трябва да бъдат тълкувани самостоятелно най-вече въз основа на систематиката и целите на този регламент (вж. в този смисъл решения Cartier parfums-lunettes и Axa Corporate Solutions Assurance, C‑1/13, EU:C:2014:109, т. 32 и цитираната съдебна практика, както и Hi Hotel HCF, C‑387/12, EU:C:2014:215, т. 24).

51

Освен това разпоредбите на правото на Съюза като тези на Регламент № 44/2001 трябва да се тълкуват с оглед на основните права, които съгласно постоянната съдебна практика са неразделна част от общите принципи на правото, съблюдаването на които Съдът осигурява и които понастоящем са закрепени в Хартата (вж. в този смисъл решение Google Spain и Google, C‑131/12, EU:C:2014:317, т. 68, както и цитираната съдебна практика). В това отношение е важно да се отбележи, че всички разпоредби на Регламент № 44/2001 изразяват намерението в рамките на неговите цели да се гарантира, че производствата, водещи до постановяването на съдебни решения, протичат при зачитане на правото на защита, предвидено в член 47 от Хартата (вж. решения Hypoteční banka, C‑327/10, EU:C:2011:745, т. 48 и 49 и G, C‑292/10, EU:C:2012:142, т. 47 и 48 и цитираната съдебна практика).

52

В светлината на тези съображения следва да се провери дали явяването на особен представител на отсъстващ ответник е равностойно на явяване пред съд на въпросния ответник по смисъла на член 24 от посочения регламент.

53

В това отношение, на първо място, следва да се припомни, че член 24 от Регламент № 44/2001 се намира в озаглавения „Пророгация на компетентност“ раздел 7 от глава II. Посоченият член 24, първо изречение предвижда правило за компетентност въз основа на явяването на ответника за всички спорове, при които компетентността на сезирания съд не следва от други разпоредби от този регламент. Тази разпоредба се прилага включително в случаите, при които съдът е бил сезиран в нарушение на разпоредбите на посочения регламент, и означава, че явяването на ответника може да се счита за мълчаливо приемане на компетентността на сезирания съд и следователно като пророгация на неговата компетентност (вж. решения ČPP Vienna Insurance Group, C‑111/09, EU:C:2010:290, т. 21 и Cartier parfums-lunettes и Axa Corporate Solutions Assurance, EU:C:2014:109, т. 34).

54

По този начин, както отбелязва генералният адвокат в точка 43 от заключението си, мълчаливата пророгация на компетентност съгласно член 24, първо изречение от Регламент № 44/2001 се основава на съзнателния избор от страните по спора на тази компетентност, което предполага, че ответникът знае за започналото срещу него производство. Обратно, отсъстващ ответник, на който не е връчена исковата молба или жалбата за образуване на производството и който не знае за започналото срещу него производство, не може да се счита, че е приел мълчаливо компетентността на сезирания съд.

55

Освен това отсъстващ ответник, които не знае за предявения срещу него иск, и при назначаването на особен представител на отсъстващия ответник, не може да предостави на този особен представител цялата необходима информация, за да се прецени международната компетентност на сезирания съд, и да му позволи да оспори ефективно тази компетентност или съзнателно да я приеме. При тези обстоятелства явяването пред съд на посочения особен представител на отсъстващия ответник също така не може да се счита за равностойно на мълчаливо приемане от страна на посочения ответник.

56

На второ място, следва да се отбележи, че в рамките на Регламент № 44/2001 международната компетентност на сезирания съд е предмет на служебен съдебен контрол или на съдебен контрол по искане на ответника, както следва от членове 26 и 34, точка 2 от регламента, само ако той може да бъде считан за неявил се ответник. При тези обстоятелства спазването на правото на защита налага юридическият представител да може надлежно да се явява за ответника, по смисъла на Регламент № 44/2001, само ако той действително е в състояние да осигури защитата на правата на отсъстващия ответник. Както обаче следва от практиката на Съда относно член 27, точка 2 от Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), така както е изменена с последващите конвенции за присъединяване на нови държави членки към посочената Конвенция, както и от съдебната практика относно член 34, точка 2 от Регламент № 44/2001, ответник, който не знае за започналото срещу него производство и за който се явява неупълномощен от него адвокат или „попечител“, е лишен от възможността ефективно да се защити и следователно трябва да бъде считан за неявил се ответник по смисъла на тази разпоредба, дори производството да е със състезателен характер (вж. в този смисъл относно тълкуването на посочената конвенция от 27 септември 1968 г., така както е изменена, решения Hendrikman и Feyen, C‑78/95, EU:C:1996:380, т. 18 и Hypoteční banka, EU:C:2011:745, т. 53 и 54).

57

На трето място, тълкуване на член 24 от Регламент № 44/2001, според което особеният представител на отсъстващ ответник може да се явява за него, не е съвместимо с целите на установените от посочения регламент правила за установяване на компетентност, които, както следва от съображение 11 на регламента, трябва да са във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеенето на ответника. Всъщност в случай като разглеждания по главното производство, при който документът за образуване на производството не е бил връчен на A, чието местоживеене е в държава членка, различна от тази на сезирания съд, установяването на международната компетентност на австрийските съдилища поради явяване на назначения на А особен представител на отсъстващ ответник не може да бъде считано, че е с предвидим характер.

58

На последно място, гарантираното на ищеца от член 47 от Хартата право на ефективни правни средства за защита, което трябва да се прилага успоредно с правото на защита на ответника в рамките на Регламент № 44/2001 (вж. в този смисъл решения Hypoteční banka, EU:C:2011:745, т. 48 и 49 и G, EU:C:2012:142, т. 47 и 48), не налага различно тълкуване на член 24 от посочения регламент, противно на твърдяното от В и др. в становищата им пред Съда.

59

Във връзка с това В и др. отбелязват, че в рамките на спора по главното производство A не е разкрил настоящото си местоживеене, като по този начин е възпрепятствал определянето на компетентен съд и упражняването на правото им на ефективни правни средства за защита. При това положение, с цел да се предотврати отказ от правосъдие и да се гарантира справедлив баланс между правата на ищеца и на ответника, в съответствие с цитираната в предходната точка съдебна практика, е следвало да се приеме, че особен представител на отсъстващ ответник би могъл да се явява за него по смисъла на член 24 от Регламент № 44/2001.

60

Макар обаче Съдът при специфичните обстоятелства, при които са постановени решения Hypoteční banka (EU:C:2011:745) и G (EU:C:2012:142), да е приел, че Регламент № 44/2001, тълкуван във връзка с член 47 от Хартата, допуска производство срещу отсъстващ ответник, при което последният е бил лишен от възможността да се защитава ефикасно, той акцентира върху факта, че този ответник може да постигне зачитане на правото си на защита, като по силата на член 34, точка 2 от посочения регламент се противопостави на признаването на произнесеното срещу него съдебно решение (вж. в този смисъл решения Hypoteční banka, EU:C:2011:745, т. 54 и 55 и G, C‑292/10, EU:C:2012:142, т. 57 и 58). Тази възможност за обжалване на основание член 34, точка 2 от посочения регламент обаче предполага, както е установено в точка 56 от настоящото решение, че ответникът не се е явил и че процесуалните действия, извършени от попечителя или особения представител на отсъстващия ответник, не са равностойни на явяване на ответника пред съд по смисъла на този регламент. От друга страна, в случая процесуалните действия, извършени на основание член 116 от ZPO от особения представител на отсъстващия ответник, имат за последица, че съгласно националната правна уредба A трябва да се счита като явил се пред сезирания съд. Обаче тълкуване на член 24 от Регламент № 44/2001, според което такъв попечител или особен представител на отсъстващия ответник може по смисъла на член 24 от регламента да се явява за този ответник, не би могло да се приеме, че установява справедлив баланс между правото на ефективни правни средства за защита и правото на защита.

61

При това положение на втория и третия въпрос следва да се отговори, че член 24 от Регламент № 44/2001 във връзка с член 47 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че когато съгласно националната правна уредба по отношение на ответник, на когото не е връчена искова молба или жалба за образуване на производство поради липса на известно местопребиваване, национален съд назначи особен представител на отсъстващия ответник, явяването на особения представител на отсъстващия ответник не е равностойно на явяването пред съд на ответника по смисъла на член 24 от посочения регламент, с който се установява международната компетентност на този съд.

62

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши: