–

за Wilber López Pastuzano, от E. Santos Huamán и J. L. Rodríguez Candela, abogados,

–

за испанското правителство, от M. J. García-Valdecasas Dorrego, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от C. Cattabriga и S. Pardo Quintillán, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 12 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (ОВ L 16, 2004 г., стр. 44; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 225).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Wilber López Pastuzano и Delegación del Gobierno en Navarra (Представителство на правителството в Навара, Испания) относно приетото от последното на 29 юни 2015 г. решение за експулсиране на г‑н López Pastuzano от територията на Испания (наричано по-нататък „решението от 29 юни 2015 г.“).

3

Съгласно съображение 16 от Директива 2003/109:

„Дългосрочно пребиваващите следва да се ползват от засилена защита срещу експулсиране. Тази защита е в духа на критериите, определени въз основа на решенията на Европейския съд по правата на човека. С цел да се осигури защита срещу експулсиране държавите членки следва да предвидят право на ефективна правна компенсация“.

4

Член 12, параграфи 1—3 от Директива 2003/109 гласи следното:

„1.   Държавите членки могат да вземат решение за експулсиране по отношение на дългосрочно пребиваващ само ако той представлява реална и достатъчно сериозна заплаха за обществения ред и обществената сигурност.

2.   Решението, посочено в параграф 1, не следва да се основава на икономически съображения.

3.   Преди вземането на решение за експулсиране по отношение на дългосрочно пребиваващ държавите членки отчитат следните фактори:

[…]“.

5

В дял III от Ley Orgánica 4/2000 sobre derechos y libertades de los extranjeros en España y su integración social (Органичен закон 4/2000 за правата и свободите на чужденците в Испания и социалната им интеграция) от 11 януари 2000 г. (BOE № 10 от 12 януари 2000 г.), в редакцията му, приложима за спора в главното производство (наричан по-нататък „Органичен закон 4/2000“), са уредени „извършените от чужденци нарушения и наказанията за тях“.

6

Член 57, съдържащ се в посочения дял III, гласи следното:

„1.   Когато нарушителят е чужденец и извършеното деяние е сред нарушенията, квалифицирани като „много тежки“ или „тежки“ в член 53, параграф 1, букви а), b), c), d) и f) от този органичен закон, при спазване на принципа на пропорционалност вместо наказание глоба на нарушителя може да бъде наложено наказание експулсиране от територията на Испания след провеждане на съответното административно производство и въз основа на мотивирано решение, съдържащо преценка на фактите, осъществяващи състава на нарушението.

2.   Основание за експулсиране, след провеждане на съответното административно производство, е и осъждането на чужденеца в Испания или извън нея за извършване на умишлено деяние, съставляващо в Испания престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода за повече от една година, освен ако лицето не е реабилитирано.

3.   Наказанията експулсиране и глоба никога не се налагат едновременно.

4.   При всички случаи експулсирането води до отнемане на всякакво разрешение за законно пребиваване в Испания и до прекратяване на всякакви производства по издаване на разрешително за пребиваване или за извършване на трудова дейност в Испания на експулсирания чужденец. Решението за експулсиране може да бъде оттеглено в случаите, определени с правилник.

[…]

5.   Освен при извършване на предвиденото в член 54, параграф 1, буква a) нарушение или при повторно извършване в рамките на една година на наказуемо с експулсиране нарушение от същото естество, наказанието експулсиране не се налага на чужденци в следните положения:

[…]

[…]“.

7

Съгласно посоченото от запитващата юрисдикция г‑н López Pastuzano е колумбийски гражданин, който на 13 октомври 2013 г. получава разрешение за дългосрочно пребиваване в Испания. На 29 април 2014 г. са му наложени две наказания лишаване от свобода за срок съответно от дванадесет и три месеца. На 27 януари 2015 г. е настанен в Centro Penitenciario Pamplona I (Затвор „Памплона I“, Испания). Впоследствие за него е открито административно производство за експулсиране.

8

След провеждане на административното производство Представителството на правителството в Навара приема решението от 29 юни 2015 г. С него освен това се забранява на г‑н López Pastuzano да влиза в Испания в продължение на пет години и се отнема разрешението му за дългосрочно пребиваване. Посоченото решение се базира на условията за прилагане на основанието за експулсиране, предвидено в член 57, параграф 2 от Органичен закон 4/2000.

9

На 28 септември 2015 г. г‑н López Pastuzano обжалва това решение пред Juzgado de lo Contencioso — Administrativo no 1 de Pamplona (Административен съд № 1 Памплона, Испания).

10

Запитващата юрисдикция отбелязва, че в испанския правен ред са уредени два вида административни мерки за експулсиране на чуждестранен гражданин, а именно, от една страна, експулсирането по член 57, параграф 1 от Органичен закон 4/2000 като наказание за извършването на определени административни нарушения, и от друга, експулсирането по член 57, параграф 2 от Органичен закон 4/2000 като правна последица от налагането на наказание лишаване от свобода за повече от една година за извършването на умишлено деяние.

11

Според запитващата юрисдикция с член 57, параграф 5 от Органичен закон 4/2000 в испанското право се транспонира член 12 от Директива 2003/109 и се установява задължението преди приемането на решение за експулсиране на дългосрочно пребиваващ чужденец да бъдат взети предвид определени обстоятелства като продължителността на пребиваването му в Испания и връзките, които си е създал с тази държава членка, възрастта му, последствията за него и за членовете на семейството му, както и връзките със страната, в която ще бъде експулсиран.

12

Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно тълкуването, възприето в практиката на голяма част от испанските Tribunales Superiores de Justicia (Висши съдилища, Испания), понятието „наказанието експулсиране“, употребено в член 57, параграф 5 от Органичен закон 4/2000, се отнася само до решенията за експулсиране, приети вследствие на извършването на определени административни нарушения, а не до тези, приети за дългосрочно пребиваващ чужденец, осъден на лишаване от свобода за повече от една година.

13

В случая г‑н López Pastuzano е осъден на лишаване от свобода за повече от една година и в решението от 29 юни 2015 г. се подчертава, че при това положение експулсирането не е постановено като наказание за извършването на административно нарушение, поради което член 57, параграф 5 от Органичен закон 4/2000 е неприложим.

14

Поради това запитващата юрисдикция смята, че за да разреши спора, с който е сезирана, трябва да установи обхвата на защитата срещу експулсиране на дългосрочно пребиваващите чужденци, предвидена в член 12 от Директива 2003/109. По-конкретно тя следва да установи дали употребеното в този член понятие „решение за експулсиране“ трябва да се тълкува в смисъл, че се отнася до всяко административно решение за експулсиране, независимо от естеството му или от юридическите предпоставки за приемането му, както и дали е съвместима с посочения член разпоредба като член 57, параграф 5 от Органичен закон 4/2000, която предвижда защита срещу експулсиране на дългосрочно пребиваващи чужденци само за определен вид административни решения за експулсиране, но не и за други.

15

При това положение Juzgado de lo Contencioso-Administrativo no 1 de Pamplona (Административен съд № 1 Памплона) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 12 от Директива 2003/109 да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, а също и съдебната практика относно тълкуването ѝ, в която уредба не се предвижда изискванията за защита срещу експулсиране на дългосрочно пребиваващ чуждестранен гражданин да се прилагат по отношение на всяко административно решение за експулсиране, независимо от естеството или юридическите предпоставки за решението, а ограничава обхвата на посочените изисквания единствено до конкретен вид експулсиране?“.

16

В представеното пред Съда писмено становище испанското правителство твърди, че националната съдебна практика, изтъкната от запитващата юрисдикция, не изразява господстващото мнение и че според по-голямата част от Tribunales Superiores de Justicia (Висши съдилища) предвидената в член 57, параграф 2 от Органичен закон 4/2000 мярка експулсиране в никакъв случай не може да бъде налагана автоматично на чуждестранни граждани, на които е издадено разрешение за дългосрочно пребиваване, а е необходимо преди приемането на тази мярка да бъдат преценени критериите по параграф 5, буква b) от посочения член. Това правителство посочва още, че видно от две постановени неотдавна решения на Tribunal Constitucional (Конституционен съд, Испания), защитата на основните права на заинтересованото лице, изисквана от Конституцията на Испания, налага преди приемането на мярка експулсиране за дългосрочно пребиваващ чужденец да бъдат отчетени неговото лично и семейно положение.

17

При това положение испанското правителство смята, че в действителност поставеният от запитващата юрисдикция въпрос се отнася до тълкуването не на правото на Съюза, а на националното право.

18

В това отношение следва обаче да се констатира, че преюдициалният въпрос, както е формулиран от запитващата юрисдикция, се отнася не до тълкуването на испанското право, което не е от компетентността на Съда, а до тълкуването на правото на Съюза, което е от неговата компетентност.

19

Следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда въпросите, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза и са поставени от националния съд в нормативната и фактическата рамка, които той определя съгласно своите правомощия и проверката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (вж. по-специално решения от 24 юни 2008 г., Commune de Mesquer, C‑188/07, EU:C:2008:359, т. 30 и цитираната съдебна практика и от 21 май 2015 г., Verder LabTec, C‑657/13, EU:C:2015:331, т. 29).

20

В случая от поясненията на запитващата юрисдикция следва, от една страна, че за да приеме решението от 29 юни 2015 г., компетентният национален орган се е основал на тълкуване на член 57, параграф 5 от Органичен закон 4/2000, съгласно което тази разпоредба не е приложима в случай като този на г‑н López Pastuzano, и от друга, че това тълкуване е възприето от поне част от компетентните национални съдилища.

21

При това положение не е очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, или че проблемът е от хипотетично естество. Следователно преюдициалният въпрос е допустим.

22

С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 12, параграф 3 от Директива 2003/109 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която съгласно възприетото от част от съдилищата на тази държава тълкуване не предвижда прилагането на условията за защита срещу експулсиране за всички административни решения за експулсиране, независимо от естеството или юридическите предпоставки за тази мярка.

23

Следва да се отбележи, че съгласно практиката на Съда основната цел на Директива 2003/109 е интеграцията на гражданите на трети страни, трайно установени в държавите членки (решения от 26 април 2012 г., Комисия/Нидерландия, C‑508/10, EU:C:2012:243, т. 66 и от 2 септември 2015 г., CGIL и INCA, C‑309/14, EU:C:2015:523, т. 21).

24

За тази цел, както се посочва в съображение 16 от Директивата, законодателят на Съюза смята, че дългосрочно пребиваващите чужденци следва да се ползват от засилена защита срещу експулсиране.

25

Съгласно член 12, параграф 1 от Директива 2003/109 държавите членки могат да вземат решение за експулсиране на дългосрочно пребиваващ само ако той представлява реална и достатъчно сериозна заплаха за обществения ред и обществената сигурност.

26

Освен това член 12, параграф 3 от тази директива предвижда, че преди вземането на решение за експулсиране на гражданин на трета държава, който е дългосрочно пребиваващ, държавите членки отчитат продължителността на пребиваване на тяхна територия, възрастта на съответното лице, последствията за него и за членовете на неговото семейство и връзките с държавата, в която то пребивава, или липсата на връзки с държавата по произход. Поради това е без значение дали такава мярка се налага като административно наказание или вследствие на осъдителна присъда.

27

Впрочем Съдът вече е подчертал в решение от 8 декември 2011 г., Ziebell (C‑371/08, EU:C:2011:809, т. 82 и 83), че такива мерки не могат да бъдат разпоредени автоматично вследствие на осъдителна присъда, а е необходимо да се извърши преценка на всеки отделен случай, при която по-специално да бъдат отчетени факторите, посочени в параграф 3 от споменатия член.

28

Следователно решението за експулсиране на дългосрочно пребиваващ гражданин на трета държава не може да бъде прието само с мотива, че той е осъден на лишаване от свобода за повече от една година.

29

С оглед на всички изложени по-горе съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 12 от Директива 2003/109 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която съгласно възприетото от част от съдилищата на тази държава тълкуване не предвижда прилагането на условията за защита срещу експулсиране на дългосрочно пребиваващ гражданин на трета държава за всички административни решения за експулсиране, независимо от естеството или юридическите предпоставки за тази мярка.

30

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (осми състав) реши:

Член 12 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която съгласно възприетото от част от съдилищата на тази държава тълкуване не предвижда прилагането на условията за защита срещу експулсиране на дългосрочно пребиваващ гражданин на трета държава за всички административни решения за експулсиране, независимо от естеството или юридическите предпоставки за тази мярка.