1. 

Актът за преюдициално запитване се отнася до тълкуването на Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания ( 2 ).

2. 

Запитването е отправено в рамките на спор между г н Ibrica Zulfikarpašić, установен в Хърватия адвокат, и г н Slaven Gajer, който също живее в Хърватия, по повод удостоверяване като европейско изпълнително основание по смисъла на Регламент № 805/2004 на разпореждане за принудително изпълнение, издадено от нотариус въз основа на автентичен документ.

3. 

Općinski sud u Novom Zagrebu (Общински съд на Нови Загреб, Хърватия) по същество иска да се установи дали нотариусът, издал съгласно хърватското законодателство окончателно и изпълняемо разпореждане за принудително изпълнение въз основа на автентичен документ, е компетентен да го удостовери като европейско изпълнително основание, когато срещу него не е подадена частна жалба, и дали, в случай на отрицателен отговор, национален съд може да извърши това удостоверяване, когато разпореждането за принудително изпълнение се отнася за безспорно вземане.

4. 

Настоящото дело дава възможност на Съда да внесе полезни уточнения относно рамките на понятията „решение“ и „съд“ по смисъла на Регламент № 805/2004, като се произнесе по-специално по въпроса дали нотариус, на когото националното право предоставя компетентност да издава разпореждания за принудително изпълнение, може да бъде определен като „съд“.

5. 

Най-напред обаче възниква предварителният въпрос за допустимостта на преюдициалното запитване, тъй като от акта за преюдициално запитване е видно, че и двете страни по спора в главното производство пребивават в Хърватия, така че на пръв поглед положението може да се квалифицира като „изцяло вътрешно“ и съответно да се разглежда като непопадащо в обхвата на правото на Съюза.

6. 

В настоящото заключение приемам, на първо място, че настоящото преюдициално запитване е допустимо, въпреки че в спора по главното производство са противопоставени ищец и ответник, които и двамата пребивават на територията на Република Хърватия. Всъщност, въпреки че удостоверяването като европейско изпълнително основание съгласно Регламент № 805/2004 има за цел да позволи признаването и изпълнението на решение в държава членка, различна от държавата, в която то е постановено, допустимостта на искането за удостоверяване, отправена към съда в държавата членка по произход, не е обусловена от доказването от страна на кредитора на трансграничния характер на спора.

7. 

На второ място, приемам, че изпълнително основание като разпореждане за принудително изпълнение, издадено от нотариус въз основа на автентичен документ, съставлява решение по смисъла на член 4, точка 1 от Регламент № 805/2004, доколкото при изпълнение на тази особена функция компетентният да издаде разпореждането нотариус се произнася като съд, което предполага, че той предлага гаранции за своята независимост и безпристрастност и се произнася в рамките на собствените си правомощия с решение, което, от една страна, е било или може да бъде предмет на състезателно производство преди удостоверяването му като европейско изпълнително основание и от друга страна, може да бъде обжалвано пред съдебен орган. При условие че националната юрисдикция извърши съответните проверки, по-специално що се отнася до изпълнението на условията за независимост и безпристрастност, приемам, че компетентният да издаде разпореждането за принудително изпълнение нотариус може да бъде квалифициран като „съд“.

8. 

На трето място, от това правя извода, че този нотариус, съставляващ „съдът по произход“ по смисъла на член 4, точка 6 и на член 6, параграф 1 от Регламент № 805/2004, е компетентен да удостовери като европейско изпълнително основание разпореждането, което е издал и е станало изпълняемо при липса на частна жалба от длъжника.

9.

Съгласно съображения 5, 7 и 20 от Регламент № 805/2004:

[…]

[…]

10.

Член 1 от Регламент № 805/2004 е озаглавен „Предмет“ и гласи:

„Настоящият регламент има за цел да въведе европейско изпълнително основание за безспорни вземания чрез приемането на минимални процесуални изисквания, свободно движение на присъди, съдебни спогодби и публични документи във всички държави членки, без да бъде необходимо да се преминава през междинни съдебни процедури за признаване и изпълнение в държавата членка на принудителното изпълнение“.

11.

Член 3 от този регламент е озаглавен „Изпълнително основание, което се удостоверява като европейско изпълнително основание“ и параграф 1 от него гласи:

„Настоящият регламент се прилага за решения, съдебни спогодби и публични документи по безспорни вземания.

Вземането се счита за „безспорно“, когато:

12.

Член 4 от посочения регламент е озаглавен „Определения“ и гласи:

„За целите на настоящия регламент се прилагат следните определения:

[…]

13.

Съгласно член 31 от Ovršni zakon (Закон за принудителното изпълнение) ( 4 ) в редакцията му в сила по време на настъпване на фактите, разглеждани в главното производство:

„1)   Съгласно този закон автентичен документ е фактура, менителница и протест на чек, съпроводени при необходимост с обратни фактури, за да може да се докаже вземане, официален документ, извлечение от счетоводните книги, легализиран частен документ и всякакъв друг документ, който се счита за официален документ по силата на специална правна уредба. Изчисляването на лихви също се счита за фактура.

2)   Автентичният документ е изпълняем, ако в него е посочена самоличността на кредитора и на длъжника, както и предметът, естеството, размерът и моментът за изпълнение на паричното задължение.

3)   Наред с данните, посочени в параграф 2 на този член, във фактурата, предявена на физическо лице, което не упражнява подлежаща на регистрация дейност, длъжникът трябва да се предупреждава, че в случай на неизпълнение на станалото изискуемо парично задължение кредиторът може да поиска принудително изпълнение въз основа на автентичен документ.

[…]“.

14.

В член 278 от Закона за принудителното изпълнение се посочва, че „[н]отариусите се произнасят по заявление за допускане на принудително изпълнение въз основа на автентичен документ в съответствие с разпоредбите на настоящия закон“.

15.

В член 357 от Закона за принудителното изпълнение се посочва, че компетентни да удостоверяват решенията, съдебните спогодби и автентичните документи като европейски изпълнителни основания са „съдилищата, административните органи, нотариусите или физическите и юридически лица с властнически правомощия, които са оправомощени да издадат заверен препис от подлежащ на изпълнение европейски акт, който е постановен от национален съд и се отнася за безспорно вземане“.

16.

В член 358, параграф 4 от Закона за принудителното изпълнение се предвижда, че „[а]ко според нотариуса изискванията за издаването на удостоверенията [за европейско изпълнително основание] не са изпълнени, той изпраща искането за издаване на удостоверение заедно с препис от съответните актове или документи на общинския съд, в района на който упражнява дейността си, за да може съдът да се произнесе по искането“.

17.

След като сключва договор за представителство със своя клиент г‑н Gajer, г‑н Zulfikarpašić, който е адвокат, издава фактура, която остава неплатена.

18.

На 12 февруари 2014 г. въз основа на тази фактура, приета като „автентичен документ“, г н Zulfikarpašić се снабдява с издадено от нотариус влязло в сила разпореждане за принудително изпълнение.

19.

На 13 ноември 2014 г. г‑н Zulfikarpašić сезира нотариуса с искане за удостоверяване на това разпореждане като европейско изпълнително основание по смисъла на Регламент № 805/004 с цел започване на производство по принудително изпълнение, за да може да събере вземането си.

20.

Приемайки, че изискуемите условия за издаване на удостоверението не са изпълнени, в съответствие с разпоредбите на член 358, параграф 4 от Закона за принудителното изпълнение нотариусът изпраща преписката на Općinski sud u Novom Zagrebu (Общински съд на Нови Загреб). Според тази юрисдикция, нотариусът по-специално посочва, че макар в член 4, точка 7 от Регламент № 805/2004 да се предвижда, че терминът „съд“, включва Шведската служба за принудително изпълнение, няма подобна разпоредба, която да приравнява хърватската нотариална дейност на съд по смисъла на този регламент.

21.

Обсъждайки съответствието на Закона за принудителното изпълнение с Регламент № 805/2004, Općinski sud u Novom Zagrebu (Общински съд на Нови Загреб) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

22.

Считам, че допустимостта на преюдициалното запитване не може да се поставя под съмнение с довода, че положение, при което искането за удостоверяване като европейско изпълнително основание се подава до съд, намиращ се в държавата членка, в която е местожителството на кредитора и на длъжника, трябва да се квалифицира като „изцяло вътрешно“.

23.

Макар и двете страни в спора по главното производство действително да пребивават в Хърватия, само от това обстоятелство в никакъв случай не може да се направи изводът, че Регламент № 805/2004 е неприложим към този спор.

24.

Първо, приложното поле на Регламент № 805/2004 не се ограничава до трансграничните спорове.

25.

Всъщност, за разлика от Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане ( 5 ), от Регламент (ЕО) № 861/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес ( 6 ) или още от Регламент (ЕС) № 655/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 година за създаване на процедура за европейска заповед за запор на банкови сметки с цел улесняване на трансграничното събиране на вземания по граждански и търговски дела ( 7 ), в Регламент № 805/2004 не се установява изискване, свързано с трансграничния характер на делото, който най-често предполага, че поне една от страните е с местожителство или обичайно местопребиваване в държава членка, различна от държавата членка на сезирания съд ( 8 ).

26.

Докато тези регламенти създават нови единни европейски процедури, приложими само при трансгранични дела и различни от националните процедури, които същевременно продължават да се прилагат, с Регламент № 805/2004 на практика не се въвежда единно европейско изпълнително основание, а на националните решения се придава свойството да се движат свободно в европейското съдебно пространство, като към тях се добавя удостоверяване, което служи като „европейски паспорт“.

27.

При липсата на каквото и да било изискване, свързано с трансграничния характер на делото, няма никаква пречка искането за издаване на удостоверение за европейско изпълнително основание да бъде направено в рамките на дело между две страни с местожителство или обичайно местопребиваване в една и съща държава членка. Тази хипотеза имплицитно се предвижда в член 6, параграф 1, буква г) от Регламент № 805/2004, където удостоверяването на решение по безспорно вземане по смисъла на член 3, параграф 1, буква б) или в) от същия регламент е поставено в зависимост от условието решението да е било произнесено в държавата членка, където е местоживеенето на длъжника, ако той е потребителят, без впрочем да се изисква местоживеенето на кредитора да бъде в друга държава членка.

28.

Впрочем тази хипотеза съответства на често срещани положения, при които длъжникът е собственик на недвижими имоти в чужбина или притежава банкови сметки в банки, установени в други държави членки. Макар длъжникът да пребивава в същата държава членка като кредитора, последният следователно може да има интерес да разполага с европейско изпълнително основание, което му дава възможност да предприема мерки за принудително изпълнение върху имущества, намиращи се в други държави членки.

29.

Второ, допустимостта на искането за издаване на удостоверение за европейско изпълнително основание съответно не зависи от доказването от страна на кредитора, че той е предявил иск в друга държава членка за признаване или за допускане на изпълнение на решение или че длъжникът е собственик на намиращи се в други държави членки имущества, срещу които може да бъде насочена мярка за принудително изпълнение.

30.

Въпреки че с Регламент № 805/2004 се цели да се даде възможност за признаване и изпълнение във всички държави членки на решения, съдебни спогодби и публични документи по безспорни вземания, без да се прибягва до производства по екзекватура, няма разпоредба в този регламент, която да задължава кредитора да представя доказателства за полезността или необходимостта от удостоверяването.

31.

В това отношение следва да се отбележи, че в член 6, параграф 1 от Регламент № 805/2004 се уточнява, че удостоверяването на решение по безспорно вземане може да бъде поискано „във всеки момент“, което означава, че кредиторът може по принцип с предявяването на иска да съедини с основното си искане и евентуално искане за удостоверяване на решението, което ще се постанови ( 9 ), но при условие че това решение подлежи на незабавно изпълнение в държавата членка по произход ( 10 ). Това искане за удостоверяване не зависи от доказването от страна на кредитора, че той е предявил иск в друга държава членка за признаване или за допускане на изпълнение на решение или че длъжникът е собственик на намиращи се в други държави членки имущества, срещу които може да бъде насочена мярка за принудително изпълнение. Да се изискват такива доказателства, които е трудно да бъдат представени, впрочем би довело до сериозно засягане на ефикасността на Регламент № 805/2004, чиято цел е да се улесни автоматичното движение на националните изпълнителни основания в европейското съдебно пространство. Освен това е напълно възможно длъжник с местоживеене в същата държава членка като неговия кредитор в хода на производството да организира изпадането си в неплатежоспособност, прехвърляйки имуществата си в чужбина, за да избегне принудителното изпълнение.

32.

Действително, както посочва наименованието му, европейското изпълнително основание по естеството си съдържа елемент на екстериториалност, тъй като с него се цели изключително възможността за изнасяне на национално основание в другите държави членки, функционирайки като „европейски съдебен паспорт“, който може да бъде получен, без да е необходимо да се установява, че националното основание ще се движи в другите държави членки. Да направим опит за сравнение с издаването на европейска заповед за арест. За да може валидно да бъде издадена европейска заповед за арест, трябва ли националният съдебен орган да доказва, че издирваното лице се намира именно в друга държава членка? Ако този издаващ заповедта съдебен орган поиска от Съда тълкуване на разпоредбите на Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година ( 11 ), засягащи изискванията за издаване на такава заповед, трябва ли Съдът да обяви запитването за недопустимо, с мотива че тъй като издирваното лице не е задържано в друга държава членка, положението в основата на спора в главното производство е изцяло вътрешно ( 12 )?

33.

Тъй като поради самото му предназначение удостоверението за европейско изпълнително основание е с присъщо европейско измерение, преюдициалното запитване не може да бъде обявено за недопустимо, с мотива че фактите в главното производство попадат извън приложното поле на Регламент № 805/2004. Освен това е безполезно допустимостта на запитването да се обосновава със съдебната практика, произтичаща от решение Dzodzi ( 13 ) от 18 октомври 1990 г., съгласно която Съдът е компетентен да се произнесе по преюдициално запитване относно разпоредба от правото на Съюза в особения случай, когато националното право на държава членка препраща към съдържанието на тази разпоредба, за да се определят правилата, приложими към изцяло вътрешни за тази държава положения ( 14 ). Законът за принудителното изпълнение впрочем не препраща към съдържанието на Регламент № 805/2004, за да се определят приложимите правила в изцяло вътрешни за Република Хърватия положения, а се ограничава да определи органите, компетентни да удостоверят като европейско изпълнително основание решенията, съдебните спогодби и публичните документи по безспорни вземания.

34.

Следователно преюдициалното запитване не може да бъде обявено за недопустимо, поради това че изпълнението на разглежданото в главното производство разпореждане не е било поискано предварително в държава членка, различна от държавата членка, в която е било подадено искането за издаване на удостоверението за европейско изпълнително основание.

35.

Ще добавя, че съгласно постоянната практика на Съда въпросите относно правото на Съюза се ползват с презумпция за релевантност и Съдът може да откаже да се произнесе по отправено от национална юрисдикция запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване или преценка за валидност на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да даде полезен отговор ( 15 ). В случая обаче нито от акта за преюдициално запитване, нито от становищата на заинтересованите страни не следва, че спорът в главното производство е привиден и изкуствен или че преюдициалният въпрос е напълно хипотетичен.

36.

От гореизложеното следва, че преюдициалното запитване е допустимо.

37.

Нека сега да разгледаме въпросите.

38.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали разпоредбите от Закона за принудителното изпълнение, които предоставят компетентност на нотариусите да удостоверяват като европейско изпълнително основание разпорежданията за принудително изпълнение, които те издават въз основа на автентичен документ, при липса на частна жалба от страна на длъжника са съвместими с Регламент № 805/2004.

39.

Макар в съответствие с установената си практика Съдът да не може в рамките на преюдициалното производство да се произнася нито по въпроси, свързани с вътрешното право на държавите членки, нито относно съответствието на национални разпоредби с правото на Съюза, той все пак може да предостави елементи за неговото тълкуване, които могат да позволят на националната юрисдикция да се произнесе по спора, с който е сезирана ( 16 ).

40.

В конкретния случай запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали изпълнително основание като разпореждане за принудително изпълнение, издадено от нотариус въз основа на автентичен документ съгласно Закона за принудителното изпълнение, представлява решение по безспорно вземане, което може да бъде удостоверено като европейско изпълнително основание.

41.

За да се отговори на този въпрос, най-напред трябва да се отбележи, че член 3, параграф 1 от Регламент № 805/2004 определя три категории „изпълнителни основания“, за които се прилага процедурата за удостоверяване. Съгласно тази разпоредба регламентът се прилага „за решения, съдебни спогодби и публични документи по безспорни вземания“.

42.

Преюдициалното запитване съответно приканва да се провери дали разпореждането за принудително изпълнение, издадено от нотариус съгласно Закона за принудителното изпълнение, попада в една от тези три категории основания, които могат да бъдат удостоверявани.

43.

Квалифицирането като съдебна спогодба може да се изключи веднага, тъй като очевидно разпореждането, съставено едностранно от нотариуса само въз основа на издадена от кредитор фактура, приета като „автентичен документ“, няма характер на договор, чието съдържание зависи от волята на страните.

44.

Остава следователно да се изследва дали това разпореждане може да се квалифицира като публичен документ, или като решение по безспорно вземане.

45.

В член 4, параграф 3 от Регламент № 805/2004 се съдържа точно определение на публичен документ, което възпроизвежда даденото от Съда определение в решението му от 17 юни 1999 г., Unibank ( 17 ), при тълкуването на член 50 от Брюкселската конвенция ( 18 ), което от своя страна е вдъхновено от доклада Jenard-Möller по Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, съставена в Лугано на 16 септември 1988 г. ( 19 ). Съгласно това определение документът е публичен, ако са изпълнени три условия. Първо, документът трябва да бъде удостоверен от публичен орган, второ, удостоверяването трябва да се отнася не само до подписването, но и до съдържанието на документа и трето, самият документ трябва да подлежи на изпълнение в държавата, в която е съставен. Въпреки че това последно условие не е изрично посочено в член 4, параграф 3 от Регламент № 805/2004, то произтича от член 25, параграф 1 от този регламент, в който се предвижда, че за да се удостовери като европейско изпълнително основание, публичният документ трябва да бъде „изпълняем в държавата членка“.

46.

Доколкото функцията на нотариуса е именно да удостоверява актовете, които се изповядват пред него, разпореждането за принудително изпълнение, което той издава, на пръв поглед отговаря на определението за „формално съставен или регистриран“ публичен документ.

47.

Същевременно в член 3, параграф 1 от Регламент № 805/2004 се изисква публичният документ, какъвто е решението или съдебната спогодба, да се отнася за безспорно вземане и в буква г) от тази разпоредба се уточнява, че вземането се счита за „безспорно“, когато длъжникът изрично го е признал в публичен документ. С други думи, по смисъла на посочената разпоредба публичният документ по безспорно вземане е документ, в който длъжникът изрично е признал вземането.

48.

Разпореждането за принудително изпълнение, издадено от нотариуса единствено въз основа на фактура, съставена от кредитора, без длъжникът да е бил поканен да изрази приемане, очевидно не отговаря на това изискване.

49.

Това разпореждане следователно не може да бъде квалифицирано като публичен документ по безспорно вземане. Поради това трябва да се определи дали това изпълнително основание може да се квалифицира като „решение“ по смисъла на Регламент № 805/2004.

50.

В член 4, параграф 1 от Регламент № 805/2004 понятието „решение“ се определя като „всяко съдебно решение, произнесено от съд на държава членка, независимо от названието на това решение, включително декрет, заповед, решение или призовка за изпълнение, както и определенията за разноските и разходите на длъжностно лице на съда“.

51.

Регламент № 805/2004 обаче не дава никакво общо определение на понятието „съд на държава членка“, така че съдебната практика трябва да уточни съдържанието му, за да се определи дали нотариусът, на когото националното право предоставя компетентността да издава разпореждания, може да се квалифицира като такъв по смисъла на този регламент.

52.

Според хърватското правителство нотариусът може да се счита за съд в процедурата по издаване на разпореждане за принудително изпълнение въз основа на автентичен документ.

53.

В това отношение според посоченото правителство макар в член 4 от Регламент № 805/2004 да не се посочва изрично, че в Хърватия терминът „съд“ включва други органи, като например нотариусите, трябвало да се има предвид, че този регламент е приет, а впоследствие двукратно изменян преди присъединяването на Република Хърватия към Европейския съюз, така че не е можело да се вземат предвид особеностите на хърватското законодателство.

54.

Същото правителство освен това отбелязва, че в Хърватия било решено компетентността в областта на принудителното изпълнение да се разпредели между съдилищата и нотариусите, като на последните се предоставя изключителната компетентност за пристъпване към принудително събиране на вземания въз основа на автентични документи.

55.

Според хърватското правителство терминът „съд“, по смисъла на Регламент № 805/2004 не предполагал непременно, че лицата и органите, които провеждат производството, формално спадат към държавната съдебна власт. Достатъчно било съответният орган да е независим и безпристрастен и неговата организация и дейност да се уреждат от предварително установени правила. Впрочем нотариусите отговаряли на критериите, установени от Съда в решението му от 17 септември 1997 г., Dorsch Consult ( 20 ), за да бъдат определени като юрисдикция по смисъла на член 267 ДФЕС.

56.

Хърватското правителство добавя, че нотариусите се ползват с доверието на обществото и че техните функции са регламентирани много подробно със законови разпоредби, и по‑специално със Zakon o javnom bilježništvu (Закона за нотариата) ( 21 ), което гарантирало техния професионализъм, сериозно отношение и отговорност при изпълнение на поверените им правомощия.

57.

Това правителство освен това счита, че хърватската правна уредба е оправдана с оглед на преследваната от Регламент № 805/2004 цел за опроставяне на процедурата по взаимно признаване на решенията, като се избегнат неудобствата на производството по екзекватура.

58.

Накрая, хърватското правителство подчертава, че производството по издаване на разпореждане за принудително изпълнение от нотариуса осигурява защитата на основните права на длъжника, тъй като нотариусът можел да издаде разпореждане за принудително изпълнение само ако счете, че заявлението е допустимо и основателно, че длъжникът е уведомен за разпореждането в съответствие с общите правила за уведомяване за процесуално действие, като например искане за започване на съдебно производство, че длъжникът е имал възможността да подаде частна жалба, след като е бил надлежно уведомен за тази възможност, както и за условията и за срока за нейното подаване и че само при липса на частна жалба и след изтичане на осемдневен срок нотариусът можел да отбележи върху разпореждането, че то подлежи на изпълнение.

59.

Комисията поддържа противната позиция.

60.

Според нея понятието за съд по смисъла на Регламент № 805/2004 трябва да съответства на тълкуването на това понятие по смисъла на Регламент № 44/2001, тъй като тези два регламента се отнасят за съдебното сътрудничество по граждански дела и с тях се установяват допълващи се правила.

61.

Макар да приема, че нотариусите могат да започват „квази-съдебни“ производства и да приемат решения, аналогични на съдебните решения, Комисията счита, че тези решения не могат да се квалифицират като „съдебни“ по смисъла на Регламент № 805/2004, тъй като, за да могат да се считат за такива, тези решения трябвало да отговарят на съдържащите се в този регламент минимални процесуални изисквания, с които се целяло да се осигури пълното зачитане на правото на справедлив процес.

62.

Комисията добавя, че когато намерението на законодателя на Съюза е да приравни решенията на други компетентни органи на решенията, постановявани от съдилища на държавите членки, това се посочвало изрично в съответния нормативен акт, както впрочем е видно от член 4, точка 7 от Регламент № 805/2004, в който се предвижда, че изразът „съд“ включва Шведската служба за принудително изпълнение при бързите заповедни производства. Приравняването на разпорежданията за принудително изпълнение на нотариусите на решения следователно предполагало изменение на Регламент № 805/2004.

63.

За да се преценят двете противоположни тези на хърватското правителство и Комисията, от една страна, трябва да се разгледа по-задълбочено съдържанието на определенията на „решение“ и „съд“ в нормативните актове на вторичното право относно съдебното сътрудничество по граждански дела и от друга страна, трябва да се проучи приносът на съдебната практика. Едва след този двоен анализ ще предложа разрешение на Съда.

64.

Аналогично на Регламент № 44/2001 и на заменилия го след това Регламент (ЕС) № 1215/2012 ( 22 ), в Регламент № 805/2004 законодателят на Съюза възпроизвежда определението на „решение“, което се съдържа в Брюкселската конвенция.

65.

От анализа на нормативните актове в правото на Съюза относно съдебното сътрудничество по граждански дела съответно следва, че подходът към понятието „решение“ ( 23 ) е единен и то получава първично определение, основаващо се на правораздавателната функция на автора на акта. Поради това всеки акт на орган, който има качеството на съд, съставлява решение.

66.

Това единно определение обаче в действителност прикрива голямо многообразие, тъй като законодателят на Съюза е дал доста различни определения на цялостното понятие „съд“, което, изглежда, се схваща по доста различен начин. В това отношение считам, че могат да се различат три главни тенденции, които отговарят на три различни концепции за това понятие.

67.

Първата тенденция се характеризира с процес на пълно приравняване на някои органи на съдилища. Част от тази тенденция е член 4 от Регламент № 805/2004, в който, без да се определя понятието „съд“, в параграф 7, се прави уточнение, че при бързите заповедни производства в Швеция изразът „съд“ включва Шведската служба за принудително изпълнение. Част от същата тенденция е и член 3 от Регламент № 1215/2012, който гласи:

„За целите на настоящия Регламент понятието „съд“ включва следните органи, доколкото те са компетентни по въпросите, които попадат в приложното поле на настоящия регламент:

68.

Интересно е да се констатира, че съгласно тази разпоредба унгарските нотариуси съответно са изрично приравнени на съд при изпълнение на функцията им по издаване на заповеди за плащане. По-нататък ще видим последиците, които произтичат от това приравняване, ограничено само до унгарските нотариуси.

69.

Втората тенденция, която се очертава в законодателството на Съюза, е разтварянето на понятието за съд в понятието за компетентен орган. Примери за проява на тази тенденция са член 2, точка 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 ( 24 ), където понятието „съд“ се определя като „всеки орган в държавите членки, който разполага с компетентност по делата, които попадат в обхвата на [този] регламент“, и член 2, точка 2 от същия регламент, където понятието „съдия“ се определя като „съдията или друг служител, който има правомощия, еквивалентни с тези на съдия по делата, които попадат в обхвата на […] Регламент [№ 2201/2003]“. Към тази категория се отнася и член 5 точка 3 от Регламент № 1896/2006, където понятието „съд“ се определя като „всеки орган в държава членка, който е компетентен по отношение на европейски заповеди за плащане или свързаните с тях въпроси“.

70.

Тази тенденция се открива и в Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, подписана в Лугано на 30 октомври 2007 година ( 25 ), чието сключване е одобрено от името на Общността с Решение 2009/430/ЕО на Съвета от 27 ноември 2008 г. ( 26 ), тъй като в член 62 от тази конвенция се предвижда, че „понятието „съд“ включва всякакви органи, определени от държава, обвързана по конвенция[та], като компетентни по дела, попадащи в обхвата на настоящата конвенция“.

71.

Третата тенденция, която се проявява в новото законодателство на Съюза, съответства на процес на определяне на понятието „съд“ посредством утвърждаване на достиженията на съдебната практика. Тази интересна еволюция по-специално намира израз в член 2, параграф 2, точка 1 от Регламент № 4/2009 ( 27 ), където се предвижда, че понятието „съд“ обхваща също административните органи в държавите членки, компетентни по въпросите на задълженията за издръжка, при условие че тези органи предоставят гаранции за своята безпристрастност и за правото на страните да бъдат изслушвани и че решенията, които постановяват съгласно правото на държавата членка, в която са установени:

72.

Член 3, параграф 2, първа алинея от Регламент (ЕС) № 650/2012 ( 28 ) се вписва в същата тенденция, определяйки като „съд“„всеки съдебен орган и всички други органи и правни специалисти, притежаващи компетентност в областта на наследяването, които упражняват съдебни функции или действат чрез делегиране на правомощия от страна на съдебен орган, или действат под контрола на съдебен орган“, при условие че тези други органи и правни специалисти и постановяваните от тях решения отговарят на условията, приложими за административните органи и за постановяваните от тях решения съгласно член 2, параграф 2, точка 1 от Регламент № 4/2009.

73.

В резултат от този анализ се оказва, че понятието „съд“ се отличава с неконтролирано множество от определения, които, изглежда, са се натрупали с течение на времето без никаква съгласуваност. Докато някои нормативни актове, изброяващи изчерпателно приравнените на съд административни органи, могат да наведат на ограничително тълкуване на това понятие, други, напротив, влагат широко, дори много гъвкаво съдържание в това понятие, включвайки в него всеки компетентен съгласно националното право орган, докато трети нормативни актове възприемат твърде близко определение на понятието, както ще видим, до понятието, извлечено от практиката на Съда.

74.

Поставените от запитващата юрисдикция въпроси се оказват в пресечната точка на две насоки в съдебната практика.

75.

Първата се отнася за понятието „решение“ в областта на съдебното сътрудничество по граждански и търговски дела.

76.

Източник на тази насока в съдебната практика е тълкуването на член 25 от Брюкселската конвенция, където, както в член 4 от Регламент № 805/2004, това понятие се определя като включващо всяко съдебно решение, произнесено от съд на държава членка, независимо от названието на това решение.

77.

Съдът вече е приел, че понятието „решение“, определено в член 25 от тази конвенция — тълкуването на което от Съда по принцип е валидно и за съответната разпоредба от Регламент № 44/2001 — се отнася „само за съдебните решения, постановени от съд на договаряща държава“ ( 29 ), като същевременно чрез позоваване на доклада по Конвенцията от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, изготвен от г‑н P. Jenard ( 30 ), се уточнява, че определянето на размера на съдебните разходи от съдебния секретар се квалифицира като „решение“, защото съдебният секретар „действа като орган на съда“, който се е произнесъл по същество по делото, и че „при оспорване, по разходите се произнася съдебен орган в точния смисъл на думата“ ( 31 ).

78.

От това определение съдът прави извода, че за да може да се квалифицира като „решение“ по смисъла на Брюкселската конвенция, „актът трябва да произтича от съдебен орган на договаряща държава, който по силата на собствените си правомощия сам се произнася по спорните между страните въпроси“ ( 32 ).

79.

Наред с първичния критерий, изрично посочен в член 25 от Брюкселската конвенция, Съдът постепенно разви други два критерия — единият процесуален, а другият материален.

80.

Процесуалният критерий изисква производството, предхождало приемането на съдебното решение, да е протекло при спазване на правото на защита ( 33 ). Съдът същевременно приема, че за да може решение да се ползва от предвидения в Брюкселската конвенция режим на признаване и изпълнение, е достатъчно, преди да бъде поискано признаването и изпълнението на решението в държава, различна от държавата по произход, то да бъде или да може под една или друга форма да бъде предмет в тази държава по произход на разглеждане в състезателно производство ( 34 ). Така той квалифицира като „решение“ определението за присъждане на сума като привременна мярка след приключването на първа несъстезателна фаза на производството, което определение може да бъде предмет на състезателен спор преди неговото признаване или изпълнение ( 35 ), заповедта за плащане, срещу която длъжникът може да направи възражение, като по този начин превърне производството в обикновено исково производство ( 36 ) или неприсъственото решение, постановено в гражданско производство, което обикновено се ръководи от принципа на състезателност ( 37 ).

81.

Материалният критерий предполага известна роля от страна на органа, който е автор на акта, в изготвянето на последния. Така, както вече припомних, актът трябва да произтича от орган, който „по силата на собствените си правомощия сам се произнася по спорните въпроси“ ( 38 ), а това според Съда изключва съдебната спогодба, която има главно договорен характер, в смисъл че нейното съдържание зависи преди всичко от волята на страните ( 39 ).

82.

В крайна сметка понятието „решение“ по смисъла на Брюкселската конвенция предполага участието на съдебен орган, който има право на преценка и се произнася при спазване на правото на защита.

83.

В съдебната практика по Брюкселската конвенция и по Регламент № 44/2001 обаче не се прави никакво уточнение на съдържанието на понятието за съдебен орган. Следователно, за да го очертаем, трябва да се обърнем към съдебната практика, която разглежда въпроса от гледна точка на член 267 ДФЕС.

84.

Втората насока в съдебната практика има връзка с определението на понятието „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС.

85.

Без да е необходимо да се излагат подробно всички тънкости на съдебната казуистика, която не е лишена от известно „колебание“ ( 40 ), само ще припомня, че за да се прецени дали запитващият орган притежава качеството на „юрисдикция“, Съдът се въздържа да изготви общо и абстрактно определение на това понятие и прилага метод за определяне, вземайки предвид съвкупност от съвпадащи признаци, като това органът да е създаден със закон, да е постоянно действащ, неговата юрисдикция да е задължителна, производството пред него да е състезателно, да прилага правни норми, както и да е независим.

86.

Така Съдът приема, че административен орган, сезиран със спор и поради това упражняващ правораздавателна функция, може да се счита за юрисдикция, оправомощена да постави преюдициален въпрос ( 41 ). В съответствие с установената съдебната практика, според която преценката на качеството на „юрисдикция“ е въпрос, зависещ единствено от правото на Съюза, Съдът припомня, че макар запитващият орган да се счита за административен орган по националното право, това обстоятелство само по себе си не е определящо за целите на посочената преценка ( 42 ).

87.

В изложения правен контекст се открояват напълно естествено три възможности за определяне на понятието „съд“ по смисъла на Регламент № 805/2004.

88.

Първата се състои във възможността за ограничително тълкуване на понятието „съд“, изчерпващо се със съдебните органи в тесен смисъл и следователно изключващо всеки орган, който не е институционално свързан с организацията на съдилищата в определена държава членка освен изрично предвидените от законодателя на Съюза изключения.

89.

Втората възможност е обратна — разширително тълкуване, включващо в понятието „съд“, всеки компетентен орган според правото на държавата членка.

90.

Третата възможност, която аз определям като „междинна“, се състои в това да се възприемат характерните за съд особености, така както те са посочени в установената практика на Съда по тълкуването на член 267 ДФЕС, и съответно да се приеме, че при определени условия хърватските нотариуси могат да бъдат считани за „съдилища“ по смисъла на Регламент № 805/2004.

91.

Първата от тези три възможности ми изглежда действително най-малко вероятна.

92.

Макар да не е съвсем недвусмислена, в защитаваната от Комисията позиция както в писмените, така и в устните ѝ становища, изглежда, се подкрепя тази възможност, тъй като институцията приема, без дори да анализира условията, в които действат хърватските нотариуси, че постановяваните от тях решения не могат да се считат за „съдебни решения“ по смисъла на Регламент № 805/2004, освен ако този регламент не бъде изменен, за да се предвиди такова приравняване.

93.

Главната обосновка, изложена в подкрепа на тази първа възможност, се свързва с това, че когато законодателят на Съюза иска да приравни определен орган на съд, той го посочва изрично в съответния нормативен акт. В Регламент № 805/2004 обаче не се посочват хърватските нотариуси, въпреки че в член 4, точка 7 от него се посочва Шведската служба за принудително изпълнение при бързите заповедни производства, а в член 3 от Регламент № 1215/2012 освен посочената Шведска служба за принудително изпълнение на съдилища изрично се приравняват унгарските нотариуси в бързите заповедни производства.

94.

Това ограничително тълкуване намирало допълнителна подкрепа още и при сравнение с член 62 от Конвенцията от Лугано, доколкото отсъствието в регламенти № 805/2004 и № 1215/2012 на аналогична разпоредба, включваща в понятието „съд“ всеки компетентен орган, показвало, че законодателят на Съюза не е искал понятието за съд в рамките на тези два регламента да се разбира в чисто функционален смисъл.

95.

Въпреки че това ограничително тълкуване на пръв поглед, изглежда, почива върху солидно съображение във връзка с текста, следващо буквално член 4 от Регламент № 805/2004, в подкрепа на по-разширително тълкуване са налице други съображения с по-решаващ характер.

96.

На първо място, възможен е друг прочит на разпоредбите на член 4, параграф 7 от Регламент № 805/2004 и на член 3 от Регламент № 1215/2012. В действителност обстоятелството, че законодателят на Съюза изисква някои административни органи да се разглеждат като „съд“, не означава, че други органи не могат да се приемат за такива чрез прилагане на класическите критерии от съдебната практика. Наистина орган, различен от Шведската служба за принудително изпълнение, не може автоматично да се счита чрез „определяне на закона“ за „съд“ по смисъла на Регламент № 805/2004. Същевременно в този регламент няма разпоредба, която да не допуска този орган да бъде квалифициран като „съд“, ако се докаже, че той притежава характерните съгласно практиката на Съда особености за това.

97.

На второ място, такава степен на взискателност по отношение на понятието за съд би била изключително новаторска в строгостта си, тъй като изобщо не би била в съответствие с практиката на Съда, която, придавайки самостоятелно съдържание на понятието „юрисдикция“ в рамките на преюдициалното запитване като средство за съдебно сътрудничество, признава качеството „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС на административните органи, на които са възложени съдебни функции.

98.

На трето място, тази нова степен на взискателност би довела до отричане на самостоятелния характер на понятието за съд в правото на Съюза, тъй като би било достатъчно държавата членка по произход да определи даден орган като „съдебен орган“ и да го свърже, макар и само формално, с вътрешната организация на съдилищата, за да може той да бъде квалифициран като „съд“.

99.

На четвърто място, това ограничително тълкуване не ми се струва съвместимо с принципа на взаимно признаване, който стои в основата на структурата на Регламент № 805/2004. За целите на изпълнението този принцип оправдава възможността решение, постановено в държавата членка по произход и удостоверено като европейско изпълнително основание от съда на тази държава членка, да се третира все едно е постановено в държавата членка, в която се иска изпълнението. В съответствие с логиката на системата, основана върху взаимно признаване, всеки орган, чиято намеса придава на акта качеството на изпълняемо решение в държавата членка по произход, би трябвало да се счита за „съд“, чиито решения би трябвало да могат да се ползват от възможността за свободно движение в останалите държави членки.

100.

Поради тези четири причини възможността за ограничително тълкуване трябва да се отхвърли.

101.

Доведена докрай логиката на взаимното признаване би могла да обоснове приемането на обратната възможност, а именно най-широката, която води до съответствие между понятието за съд и понятието за компетентен орган. Тази възможност би позволила хърватският нотариус да се квалифицира като „съд“ по смисъла на Регламент № 805/2004 само поради факта че Законът за принудителното изпълнение му предоставя компетентност да издава разпореждания за принудително изпълнение и да ги удостоверява като европейски изпълнителни основания.

102.

Не мисля обаче, че тази възможност е от значение.

103.

Тя не съответства дори на текста на член 4 от Регламент № 805/2004, в който за разлика от член 2, точка 1 от Регламент № 2201/2003, от член 5, точка 3 от Регламент № 1896/2006 и от член 62 от Конвенцията от Лугано не се извършва обобщаване или пък шаблонизиране на понятието „съд“.

104.

Освен това, ако терминът „съд“ обхваща всеки компетентен орган, не виждам защо законодателят на Съюза би се погрижил изрично да приравнява на съд Шведската служба за принудително изпълнение.

105.

Поради това предлагам да се възприеме междинната възможност, която на практика се изразява във възприемането отново на метода на определяне, използван от Съда за дефиниране на понятието „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС, като се държи сметка за структурата и целта на Регламент № 805/2004, в някои от разпоредбите на който според мен ударението се поставя върху значението на зачитането на процесуалните гаранции.

106.

Поради това следва да се констатира, че съдържащото се в член 3 от този регламент определение на вземане, „[което] се счита за безспорно“, налага, когато става въпрос за решения, да се държи сметка за поведението на длъжника „в хода на съдебната процедура“ ( 43 ). Сама по себе си тази разпоредба според мен предполага наличието на производство, в което се зачита правото на длъжника да бъде изслушан и да оспори искането на кредитора.

107.

Наред с това Регламент № 805/2004 поставя удостоверяването на решение по безспорно вземане, постановено в държава членка, в зависимост от спазването на минимални процесуални изисквания, които имат за цел да се гарантира, че длъжникът е информиран своевременно и по такъв начин, че да може да организира защитата си, от една страна, за предявеното пред съда искане срещу него, както и за условията за активното му участие в производството с цел оспорване на вземането и от друга страна, за последиците от неучастието му в производството. Като се държи сметка за опасностите, които крие въвеждането на презумпция за неоспорване на вземането, изведена от бездействието на длъжника в хода на съдебното производство, спазването на минималните процесуални гаранции изразява основно изискване, което „съдът“ трябва да осигури.

108.

В заключение, понятието „съд“ по смисъла на Регламент № 805/2004 трябва да се разбира като всеки орган, който предлага гаранции за независимост и безпристрастност, който се произнася в рамките на собствените си правомощия с решение, което, от една страна, е било или може да бъде предмет на състезателно производство, преди да се постави въпросът за удостоверяването му като европейско изпълнително основание, и от друга страна, може да бъде обжалвано пред съдебен орган.

109.

Според мен това функционално определение на понятието „съд“ отговаря на традиционния възглед за същото понятие, като същевременно дава възможност да се държи сметка за новата тенденция на извънсъдебно разглеждане на определени спорове, по-специално масовите, с цел облекчаване на съдебните органи.

110.

Най-напред считам, че когато издават разпореждания за принудително изпълнение, хърватските нотариуси изпълняват функция именно със съдебен характер, въпреки че следваната процедура е бърза и в действителност прилича на процедура по заповед за плащане.

111.

В писменото си становище хърватското правителство предоставя в тази насока интересни уточнения относно предоставените на длъжника гаранции в изпълнителното производство пред нотариуса. Според това правителство нотариусът издава разпореждане за принудително изпълнение само след като самият той прецени допустимостта и основателността на заявлението. Той трябва освен това да уведоми длъжника за разпореждането съгласно правила, които гарантират на последния възможността да оспори вземането, като му посочи възможността да подаде частна жалба пред съда, както и срока, в който може да го направи. Според същото правителство едва след изтичане на осемдневен срок след изтичането на срока за подаване на частна жалба нотариусът може да отбележи върху разпореждането, че то подлежи на изпълнение.

112.

В съдебното заседание хърватското правителство внесе допълнителни уточнения, като посочи, че Законът за нотариата и Етичният кодекс на нотариусите гарантират независимостта и безпристрастността на нотариуса спрямо молителя при изпълнение на специфичните за нотариуса функции по издаване на разпореждане за принудително изпълнение въз основа на автентични документи. Според това правителство нотариусът съвсем не е само орган по регистрация, а разглежда заявлението и преценява неговата допустимост и основателност.

113.

Според предоставените от споменатото правителство данни, при изпълнение на особената му функция по издаване на разпореждания за принудително изпълнение нотариусът съответно изглежда поставен в положението на трето лице, което стои извън разглежданите интереси, и предпазен от конфликтите на интереси, които може да възникнат от упражняване на останалите му функции.

114.

С уговорката, че запитващата юрисдикция трябва извърши следващите се проверки, съответно се оказва, че когато нотариусът действа не като длъжностно лице, а като орган, натоварен да издава разпореждания за принудително изпълнение, той действа като независим и безпристрастен орган.

115.

При това положение считам, че издаваното от нотариуса разпореждане за принудително изпълнение може да се квалифицира като „решение“ по смисъла на член 4, точка 1 от Регламент № 805/2004. Остава да се определи дали нотариусът може също така да удостовери това решение като европейски изпълнително основание.

116.

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали нотариусът, който е издал въз основа на автентичен документ разпореждане за принудително изпълнение, станало изпълняемо при липса на частна жалба от длъжника, е компетентен да го удостовери като европейско изпълнително основание.

117.

Съгласно член 6, параграф 1 от Регламент № 805/2004 искането за удостоверяване като европейско изпълнително основание трябва да бъде подадено до съда по произход, който в член 4, точка 6 от същия регламент е определен като „съдът, който е сезиран с процеса към момента на изпълнение на условията по член 3, параграф 1, букви а), б) или в)“, тоест сезирания с процесното искане съд към момента, в който са изпълнени условията, позволяващи да се презумира безспорният характер на вземането.

118.

Следователно в системата, предвидена в Закона за принудителното изпълнение, именно нотариусът трябва да се квалифицира като „съд по произход“, ако длъжникът не е подал частна жалба срещу разпореждането за принудително изпълнение и то е станало изпълняемо.

119.

Това, че в своето решение от 16 юни 2016 г., Pebros Servizi (C‑511/14, EU:C:2016:448) Съдът приема, че удостоверяването на решение като европейско изпълнително основание представлява правораздавателен акт, не е пречка нотариусът да можа да го извърши, щом като отговаря на всички условия, за да бъде квалифициран като „съд“ по смисъла на регламент № 805/2004.

120.

С оглед на гореизложените съображения, предлагам на Съда да отговори на преюдициалното запитване на Općinski sud u Novom Zagrebu (Общински съд на Нови Загреб, Хърватия) по следния начин: