1.

Следва ли чл. 62, пар. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 (1) г. [на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година] относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела във връзка с чл. 18, пар. 1 ДФЕС и чл. 21 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че не допуска понятието „местоживеене“ на физическо лице да се извежда от национална правна разпоредба, която предвижда, че регистрираният постоянен адрес на гражданите на държавата на сезирания съд е винаги в тази държава и не може да се прехвърли на друго място в Европейския съюз?

2.

Следва ли чл. 5, пар. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. във връзка с чл. 18, пар. 1 ДФЕС и чл. 21 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че допуска национална законодателна уредба и съдебна практика, според която съдът на една държава не може да откаже да издаде заповед за изпълнение срещу длъжник — гражданин на тази държава, за които съществува обосновано предположение за липса на международна компетентност на съда поради това, че длъжникът вероятно има местоживеене в друга държава от Съюза, което се установява от декларирана от длъжника пред надлежния държавен орган адресна регистрация в последната държава? Има ли в този случай значение кога е направена тази декларация?

3.

В случай, че международната компетентност на сезирания съд се извежда от разпоредба, различна от чл. 5, пар. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. — следва ли чл. 18, пар. 1 ДФЕС във връзка с чл. 47, ал. 2 от Хартата на основните права да се тълкува в смисъл, че не допуска национална законодателна уредба и съдебна практика, според която въпреки че издаване на заповед за изпълнение се допуска само срещу физическо лице с обичайно местопребиваване в държавата на сезирания съд, установяване на местопребиваване в друга държава не може да се установи само на базата на това, че длъжникът по заповедта — гражданин на държавата на сезирания национален съд, е регистрирал в последната адреса, на който пребивава („настоящия“ си адрес) в друга държава в Европейския съюз, ако е невъзможно длъжникът да заяви, че изцяло се е преместил в последната държава и няма адрес на територията на държавата на сезирания съд? Има ли в този случай значение кога е направена декларацията за настоящ адрес?

4.

При отговор на първия подвъпрос от третия въпрос, че се допуска издаване на заповед за изпълнение — допуска ли чл. 4, пар. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. във връзка с тълкуванието на чл. 22, пар. 1 и 2 от Регламент (ЕС) № 2020/1784 (2) на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2020 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела, дадено в Решението по дело С-325/11 Alder (3), във връзка с принципа за ефективно прилагане на правото на Съюза при прилагане на национална процесуална автономия, национален съд на държава, в която гражданите не могат да се откажат от адресната си регистрация на територията на същата и да я прехвърлят в друга държава, когато е сезиран с искане за издаване на заповед за изпълнение в производство без участие на длъжника, да изисква по реда на чл. 7 от Регламент (ЕС) № 2020/1784 информация от властите в държавата по регистриран адрес на длъжника за неговия адрес в последната държава и датата на регистрацията на същия, за да установи къде е действителното обичайно местопребиваване на длъжника, преди да издаде крайния съдебен акт по делото?